Определение № 88 от 18.02.2022 г. на ВКС по т. д. № 896/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК. С касационна жалба от страна на пълномощника на ЗАД“БУЛСТРАД ВИЕНА ИНШУРЪНС ГРУП“АД- [населено място] ЕИК 00694286 е обжалвано решение № 260117 от 11.12.2020 г. по в.т.д. № 556 /20 на Апелативен съд-Пловдив, с което е отменено първоинстанционното решение №91/07.08.2020 г., постановено по търг. д. №194/2019г. по описа на Окръжен съд -Хасково, В ЧАСТТА, с която са били отхвърлени предявените от М. Д. И. ЕГН: [ЕГН] и И. Д. И. ЕГН: [ЕГН] искове срещу касатора за сумите над по 5 000лева до по 30 000 лева за всеки от тях, представляващи обезщетения за претърпените неимуществени вреди, поради загубата на тяхната баба М. Д. И., починала на 26.11.2016г. в резултат на пътнотранспортно произшествие, настъпило на 29.10.2016г., ведно със законната лихва върху присъдените суми от 26.11.2016г. до окончателното им изплащане, като вместо това е постановил, че осъжда касатора да заплати на двамата ищци още по 25 000 лева на всеки от тях, представляващи обезщетения за претърпените неимуществени вреди, поради загубата на тяхната баба, починала на 26.11.2016г. в резултат на пътнотранспортно произшествие, настъпило на 29.10.2016 г., ведно със законната лихва върху присъдените суми, считано от 26.11.2016г. до окончателното им изплащане. Решението се обжалва и в частта на присъдените в тежест на касатора разноски. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателят сочи, че е налице основание за това по чл.280 ал.1, т.1 и т.3 и ал.2 ГПК. Ответниците по жалбата М. Д. И. ЕГН: [ЕГН] и И. Д. И. ЕГН: [ЕГН] чрез процесуалния си представител изпращат писмен отговор със становище за недопускане на касационно обжалване/ погрешно приложена в преписката по ч.т.д 895/21 на ВКС,Второ т.о./. Претендират се разноски пред настоящата инстанция. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че решението е въззивно и цената на иска е над минималния размер по чл.280 ал.3,т.1 ГПК намира, че касационната жалба е допустима, редовна и подадена в срок. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е изложил в мотивите на обжалвания акт следните свои съображения: Ищците са активно материалноправно легитимирани да получат обезщетение за причинените им неимуществени вреди от смъртта на своята баба, с оглед разрешението, дадено в Тълкувателно решение №1/21.06.2018г. на ВКС по т.д. №1/2016г. на ОСНГТК. Според цитираното тълкувателно решение материално легитимирани в гражданския процес да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в Постановление №4 от 25.05.1961г. и Постановление №5 от 24.11.1969г. на Пленума на Върховния съд, както и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Според изложеното в мотивите на въззивното решение, по безспорен начин се установява, че ищците и починалата им баба са били в изключително близки отношения, обусловени не само от роднинската им връзка. От удостоверение за наследници, издадено от общ. Х. се установява, че бащата на ищците и син на загиналата при процесното ПТП е починал на 04.11.1983г., когато ищците са били малолетни - съответно на 6 и 10 години. По категоричен начин от свидетелските показания се установява, че ищците и починалата им баба са живели в едно домакинство. Прието е за доказано, че майката на ищците е заминала да работи в чужбина през 1993г.-1994г., които показания съвпадат и с твърденията на самите ищци. Според съда, самият факт, че ищците и пострадалата са живеели в едно домакинство, както в детска възраст, така и след навършване на пълнолетие, е предпоставка за създаване на трайна и по-изключителна емоционална връзка до степен „дублираща“ ролята на родител, доколкото бащата на ищците и син на пострадалата е бил починал. Създадената близка емоционална връзка между баба и внуци се е запазила и доразвила през годините. От гласните доказателства се установява, че именно ищецът се е грижел за баба си след ПТП-то до настъпилата й смърт. Доколкото по делото липсват данни за влошено здравословно състояние на последната преди ПТП-то, то макар и да е била в напреднала възраст, смъртта й, според съда, е била неочаквана за нейните внуци, за които, дори и в зрялата им възраст, е била морална опора. От показанията на разпитаните свидетели става ясно, че смъртта на баба им се е отразила изключително неблагоприятно върху психическото състояние на ищците. Ето защо, според съда, справедлив паричен еквивалент за претърпените от ищците болки и страдания, свързани в със загубата на изключително близък човек е сумата от 30 000 лева. Това обезщетение съответства на уредения в чл.52 от ЗЗД принцип за справедливост, отчитайки, че според данните по делото, пострадалата, макар и в напреднала възраст, е била морална опора за внуците си, отношенията помежду им, установеният по делото интензитет на търпените душевни болки, внезапността на такова трагично събитие. Според въззивния съд, не може да се сподели тезата на въззиваемата страна, за съобразяване на размера на дължимото обезщетение с разпоредбата на пар. 96 ал.1 от ПЗР на ЗИДКЗ /ДВ бр. 101/2018г., в сила от 07.12.2018г./ - в случая е приложима разпоредбата на пар. 22 от ПЗР КЗ, изрично предвиждащ, че за застрахователните договори, сключени преди влизането в сила на този кодекс – какъвто е настоящият случай /застрахователната полица е сключена на 11.11.2015г. и е валидна от 11.11.2015г. до 10.11.2016г./, се прилагат разпоредбите на отменения КЗ. Освен това, невъзможността обезщетението за неимуществени вреди за разширения кръг правоимащи да се ограничава с лимитни стойности, се извежда от принципите на справедливост, визирани в чл.52 от ЗЗД, от които следва, че обезщетението за неимуществени вреди възмездява страданията и загубата на морална опора и подкрепа, понесени от увредените, вследствие смъртта на техен близък. Това разбиране, според съда, произтича и от прокламираните в Конституцията на РБ основни права на гражданите – чл.56 от КРБ - всеки гражданин има право на защита, когато са нарушени или застрашени негови права или законни интереси, така и на основните принципи, общи за правото на държавите членки на ЕС в областта на извъндоговорната отговорност, като правото на ЕС не предвижда максимални лимити, а минимални стойности на обезщетение за неимуществени вреди /чл.9 ал.1 от Директива 2009/103/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009г. относно застраховката „Гражданска отговорност“ при използването на моторни превозни средства и за контрол върху задължението за сключване на такава застраховка/. За неоснователно е счетено и изразеното от страна на застрахователя на ГО становище, че Тълкувателно решение №1/21.06.2018г. на ВКС по т.д. №1/2016г. на ОСНГТК не намира приложение, тъй като не урежда правоотношения, които са заварени. Настъпването на застрахователното събитие преди приемане на тълкувателното решение не изключва приложението му. По аргумент на разпоредбите на чл.46 от ЗНА, предмет на тълкуване е правната разпоредба. Тълкувателните решения не са нормативни актове, а теорията ги възприема като източник на правото, доколкото тълкувателните решения косвено са задължителни за всички правни субекти. Тълкувателните решения служат за уеднаквяване на съдебната практика, с оглед гарантирането на правилното и еднакво приложение на законите спрямо всички, независимо от момента на настъпване на юридическия факт. По отношение на доводите на ответника, в качеството му на въззиваема страна, за съпричиняване по смисъла на чл.51 ал.2 ЗЗД от страна на пострадалата, въззивният състав е изложил следните съображения: Доколкото от страна на ответника в първоинстанционното производство не е подадена въззивна жалба с оглед приетото от първоинстанционния съд, че липсва съпричиняване от страна на пострадалото лице за настъпване на вредоносния резултат, то спорът по този въпрос не е пренесен пред въззивната инстанция. По изложените съображения въззивната жалба е счетена за основателна и първоинстанционното решение следва до се отмени в частта, с която исковете за обезщетение за неимуществени вреди са отхвърлени за разликата над 5 000 лева до 30 000 лева и да се присъдят допълнително сумите от по още 25 000 лева в полза на всеки от ищците. Счел е за основателна и претенцията законната лихва от датата на увреждането – 26.11.2016 г., доколкото правоотношенията между страните се уреждат по отменения КЗ, а разпоредбата на чл.224 ал.1 от КЗ /отм./, не поставя уведомяването от страна на застрахования като условие за изпадане на застрахователя в забава. Отговорността на застрахователя по чл.226 ал.1 от КЗ /отм./ е тъждествена по обем с тази на прекия причинител, поради което застрахователят дължи на увредения това, което последният би имал право да получи като обезщетение от деликвента, като констатнтна и непротиворечива е съдебната практика по отменения КЗ относно началния момент на законната лихва – а именно датата на увреждането. Във връзка с развитите от касатора основания за касация по ал.1, т.1 и т.3 и ал.2 на чл.280 ГПК са поставени въпроси, които се свеждат до: задължението на въззивната инстанция да изложи мотиви относно пороците на първоинстанционното решение и да обсъди всички доводи и оплаквания по същество и да обсъди всички доказателства; за приложението на пар.96 ал.1 от ПЗР на КЗ и за претенции по преки искове срещу застрахователи по задължителната застраховка ГО на водачи на МПС, предявени на основание застрахователни събития, настъпили по време на действието на отменения КЗ от 2005 г. и за това, следва ли въззивният съд при липса на ВЖ от страна на ответника застраховател да разглежда отново въпроса за приетата от първата инстанция липса на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалата. Първият въпрос не се явява от значение за изхода по спора, доколкото, видно от гореизложеното, въззивният съд е изложил пределно пълни и изчерпателни съображения в мотивите на обжалвания акт относно всички доказателства, доводи и оплаквания на страните, като подробно е мотивирал и защо не споделя изложените от първоинстанционния съд съответни съображения, изложени в мотивите на обжалвания акт на ОС-Хасково. Следователно липсва процесуален пропуск,който би довел до промяна на резултата по спора. Относно приложението на пар.96 ал.1 от ПЗР на КЗ и за претенции по преки искове срещу застрахователи по задължителната застраховка ГО на водачи на МПС, предявени на основание застрахователни събития, настъпили по време на действието на отменения КЗ от 2005 г. е налице практика на ВКС по чл.290 ГПК: В Решение № 57 от 25.07.2019 г. по т. д. № 1218/2018 год. и други, изрично се приема, че не намират приложение за размера на обезщетенията за застрахователни събития, настъпили по време на действието на отменения КЗ от 2005 г., нормите от сега действащия КЗ, в сила от 01.01.2016 г. и неговите изменения и допълнения -§ 95, § 96 и чл.493а, доколкото същите не притежават обратно действие. Наличието на съдебна практика по въпроса изключва основанието по чл.280 ал.1, т.3 ГПК, в каквато насока са задължителните постановки на ОСГТК в ТР/1/2010 на ВКС по въпросите на касационното производство. По третия въпрос, по който се иска допускане на касация в хипотезата на чл.280 ал.1, т.3 ГПК, е налице ясната и непротиворечива уредба в чл.269 изр. второ ГПК, според която по въпросите на правилността на обжалваното решение, въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата нарушения или при липса на такава жалба изобщо от страна на ответника, няма как въпросът за съпричиняването по чл.51 ал.2 ЗЗД да се преразгледа от съда и пререши в негов интерес. От изложеното следва, че жалбоподателят не е обосновал основание за допускане до касация. По отношение на разноските: В полза на адвокатско дружество „Г. и М.“ код по БУЛСТАТ[ЕИК] следва да се присъди адв.възнаграждение на основание чл.38 ал.1,т.2 ЗАдв в размер на 2030 лева. С оглед изложеното, съдът