Определение № 15 от 08.01.2019 г. на ВКС по д. № 2869/2018 г.

Производството е по чл. 288, вр. с чл. 280 ГПК.

ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на К. К. срещу въззивното решение на Окръжен съд Пловдив по гр. д. № 39/18 г. и по допускане на обжалването. С въззивното решение са отхвърлени като неоснователни предявените от касатора против Е. К. и Х. К. искове за прогласяване нищожността на договор за покупко – продажба от 10.12.1998 г., оформен с нот. акт № 152 от 10.12.1998 г. на нотариус С. К., поради липса на представителна власт, водеща до липса на съгласие от страна на мнимо представлявания продавач К. М. К. /дядо на касатора/, както и поради нищожност на нотариалното удостоверяване вследствие непредставяне на посочените в акта документи за собственост на продавача.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима.

За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Намира, че въззивното решение противоречи на цитираната практика на ВКС - р. по гр. д. № 5252/14 г. на четвърто г. о. и ТР № 1/09.12.13 г. ОСГТК по следните правни въпроси от предмета на спора:

1. Има ли задължение въззивният съд, съгласно чл. 236, ал. 2 ГПК, да обсъди всички доводи и възражения на страната във въззивната й жалба и да изложи свои собствени мотиви по предмета на спора?

2. Ако процесуалните действия на първата инстанция са били опорочени, следва ли въззивният съд да отстрани тези пороци чрез собствените си действия по установяване на фактите и прилагане на правото?

3. Когато за приложението на императивна материалноправна норма е необходимо събирането на доказателства, които се събират и служебно от съда /в случая - експертиза/, следва ли въззивният съд служебно да събере тези доказателства, дори ако във въззивната жалба не е изложено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение или за необоснованост на фактическите изводи в първоинстанционното решение, още повече когато са въведени такива оплаквания с въззивната жалба?

4. Заличаването на следите - следи от осъществяването на други факти, свързани с правнорелевантния - пречка ли е за установяването на правнорелевантен факт или той може да бъде доказан и с косвени доказателства?

Във връзка с въпросите касаторът излага доводи, че въззивният съд се е произнесъл в нарушение на материалния закон като не е подвел фактите и правните им последици под приложимата за случая правна норма. Действителната фактическа обстановка не е правилно установена, липсва задълбочена и подробна преценка на всички събрани по делото доказателства, съпоставени в тяхната съвкупност, в резултат на което са направени незаконосъобразни и необосновани изводи за отхвърляне на предявените искове.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, както и очевидна неправилност на обжалваното решение по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Сочи се, че делото има значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, поради необходимост законът да се тълкува еднообразно с оглед отстраняване на непоследователна и противоречива съдебна практика или за преодоляване на постоянна, но неправилна такава. Въпросът за преценката на доказателствата и действително осъществилите се факти е въпрос от значение за точното прилагане на закона.

По допускане на обжалването ВКС намира следното: Въззивният съд е приел, че е сезиран със субективно и обективно съединени при условията на евентуалност искове с правна квалификация чл. 42 ЗЗД и чл. 26, ал. 2 ЗЗД /предявени като главни/ и по чл.576 ГПК/ като евентуален/. Ищецът е наследник по закон - внук на К. М. К., починал на 27.12.1998 г. С нот. акт № 152 от 10.12.1998 г. между наследодателя на ищеца като продавач и ответницата Х. К. като купувач е сключен договор за покупко - продажба на недвижим имот, представляващ: 1/2 ид. част от дворно място в [населено място], [улица], съставляващо имот с пл. № 1326, парцел VI, от кв. 100 по кадастралния и регулационен план на [населено място], цялото с площ от 188 кв. м.; и цялата едноетажна жилищна сграда със застроена площ 45,28 кв. м., находяща се в северозападната част на дворното място. При сключване на договора продавачът е представляван от пълномощник - ответницата Е. К. /негова дъщеря/. От съдържанието на нот. акт се установява, че представителната власт е удостоверена с „пълномощно рег. № 756/26.11.1998 г., заверено от нотариус К.“, представено на нотариуса при извършване на продажбата.

Изложени са съображения, че като документ, съдържащ изявления на длъжностно лице в кръга на службата му и съставен в установената форма и по установения ред, нотариалният акт има характер на официален свидетелстващ документ и обвързваща съда доказателствена сила относно действията, удостоверени от нотариуса (чл. 179, ал. 1 ГПК). Затова следва да се приеме за установено, че при сключване на договора представителят на продавача е представил на нотариуса соченото в акта пълномощно, издадено от К. М. К.. Тежестта за установяване неистинността на пълномощното е за ищеца, който претендира липса на представителна власт /с твърдения, че неговият дядо не е подписвал пълномощно и не е изразявал воля за сделката/. Доказателства в тази посока не са ангажирани, като съдът е отчел обстоятелството, че пълномощното и останалите представени при сключване на процесния договор документи не се пазят, тъй като с изтичане на петгодишния срок за съхранение нотариалното дело е било унищожено.

За неоснователен е приет и предявеният при условията на евентуалност иск за установяване нищожност на нотариалното удостоверяване на сключването на договора, основана на обстоятелството, че пред нотариуса не са представени посочените в акта документи, удостоверяващи правото на собственост на продавача. Прието е, че това обстоятелство не би могло да доведе до нищожност на нотариалното удостоверяване, тъй като не е сред посочените в разпоредбата на чл. 576 ГПК, съответно до нищожност на сключения между страните договор, а - доколкото не са предявени претенции за собственост - въпросът за вещно - транслативния му ефект стои извън предмета на спора.

Сочените основания за допускане на обжалването на въззивното решение не се установяват. Наведените във връзка с поставените въпроси доводи за нарушение на материалния и на процесуалния закон, както и за необоснованост по същността си са оплаквания за неправилност на въззивното решение във връзка с фактическите и правни изводи на съда - осн. по чл. 281, т. 3 ГПК, които не съставляват годно общо основание за допускане до касационно обжалване и ВКС не ги разглежда в настоящото производство по предварителна селекция на касационните жалби на осн. чл. 288 ГПК. Основанията по чл. 280, ал. 1 са различни от тези по чл. 281, т. 3 ГПК, според разясненото в ТР № 1/19.02.10 г. ОСГТК, в което са разграничени целта и приложното поле на двете групи основания.

По въпроса за задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си в съответствие с чл. 235 и чл. 236, ал. 2 ГПК всички обстоятелства и доказателства по делото, искания, доводи и възражения на страните, с оглед постановяването на законосъобразен съдебен акт и като гаранция за правото на защита на страните в процеса, обжалваното решение е съобразено със задължителната практика на ВКС. Съгласно ТР № 1/09.12.13 г. ОСГТК дейността на въззивния съд не е повторение на първоинстанционното производство, а само негово продължение, при което втората инстанция не дължи повтаряне на дължимите от първата инстанция процесуални действия, а надгражда върху тях. Дори те да са били опорочени, въззивният съд не следва да ги извършва наново, а да отстрани пороците чрез собствените си действия по установяване на фактите и прилагане на правото. Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката за правилността на акта на първоинстанционния съд е само косвен резултат от тази дейност. В изпълнение на основополагащия за процеса принцип за законност / чл. 5 ГПК / въззивният съд е длъжен да осигури правилното приложение на императивния материален закон, дори и във въззивната жалба да липсва оплакване за неговото нарушаване.

В случая съдът служебно е обезпечил правилното приложение на материалния закон по спора - чл. 42, ал. 2 ЗЗД и е квалифицирал предявения иск с оглед изложените в исковата молба факти и обстоятелства и заявеното в петитума искане за правна защита. Ищецът е предявил иск за признаване недействителността на продажбата по нот. акт № 152 от 10.12.1998 г., като сключена от пълномощник без представителна власт. Ненадлежното упълномощаване за извършване на разпоредителната сделка, което води до недействителността й спрямо ненадлежно представлявания, в случая неговия правоприемник, ако той не потвърди действията на пълномощника, обуславя правна квалификация на иска по чл. 42, ал. 2 ЗЗД /р. по гр. д. № 1638/2008 г. на четвърто г. о. и ТР №5/16 г. ОСГТК/. Преценката за необходимостта от служебно назначаване на експертиза за изясняване на делото е предоставена на въззивния съд, според цитираното ТР №1/09.12.13 г. ОСГТК. Въззивният съд не е намерил за необходимо да назначи служебно експертиза за изясняване на спора при приложимата материалноправна норма, а искането на касатора за графологична експертиза във връзка с оспорването на истинността на положените в договора за делба подписи е приел за преклудирано. Независимо от верността на извода за последното, договорът за делба няма пряко отношение към предмета на спора и затова неназначаването на експертиза във връзка с него не може да доведе до неизясненост на спора от фактическа страна.

При променената квалификация на спорното право и в съответствие с разясненията на т. 2 от тълкувателното решение, в първото по делото съдебно заседание пред въззивната инстанция е извършено ново разпределение на доказателствената тежест, с посочване на подлежащите на доказване факти и указана на страните необходимост от ангажиране на доказателства за тях.

Действително въззивният съд не се е произнесъл по своевременно оспорените от ищеца писмени доказателства, представени от ответната страна /предварителен договор от 10.11.1998 г., удостоверение по § 127 ЗУТ за търпимост на строежа, нотариален акт за собственост от 21.03.2016 г. на ответницата Х. К. и договор за доброволна делба от 11.03.1958 г./, за които първоинстанционният съд не е открил производство по оспорване. Това обаче не е от значение за решаващите фактически и правни изводи на съда по съществото на спора и не налага допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Въззивният съд е изложил съображения, че фактите, които ищецът и ответниците целят да докажат с представените писмени доказателства/част от които са оспорените/, имат отношение към правото на собственост и към възможността за придобиване на имота по давност от ответницата К., но не и към действителността на правната сделка за прехвърлянето му.

Във връзка с въпроса дали правнорелевантен факт може да се докаже и с косвени доказателства, следва да се посочи следното: В практиката на ВКС – р. по гр.д. №4488/13 г. на четвърто г.о., е прието, че ако първоинстанционният съд пропусне да даде или даде погрешни указания, страната, която носи доказателствената тежест може да представи или поиска събирането на съответните доказателства с въззивната жалба - тези доказателства ще са допустими съгласно чл. 266, ал. 3 ГПК В случая ищецът- въззивник е направил оплакване за допуснато от първоинст. съд процесуално нарушение с основания на чл.164, т.2 ГПК отказ да се разпитат свидетели за сочените от ищеца обстоятелства – липса на съгласие на купувача и на представителна власт на пълномощника. Нито във въззивната жалба, нито в заседанието пред въззивния съд обаче, видно от протокола за съд. з., е поискал събиране на тези доказателства от въззивния съд с необходимата конкретност – брой на свидетелите и поименното им посочване. По искането за свидетели на ответната страна, въззивният съд е приел, че свидетелските показания не са необходими/арг. от чл.146, ал.4 ГПК/, тъй като за обстоятелството дали е имало пълномощно в преписката по сключване на договора е налице официално удостоверително изявление на нотариуса в съставения от него нотариален акт, с който е оформен процесният договор. В този смисъл е и константната практиката на ВКС – напр. р. по гр.д. №6400/07 г. на четвърто г.о.и соченото от касатора р. по гр.д. №5252/14 г. на четвърто г.о. Там, както и в обжалваното въззивно решение, е прието, че нотариалният акт за сделка като официален свидетелстващ документ с материална доказателствена сила, удостоверява осъществилите се пред нотариуса факти. Страната, респ. нейният правоприемник, която оспорва някой от удостоверените от нотариуса факти носи тежестта да докаже пълно/ по несъмнен начин/ твърдяните от нея различни факти. Такова доказване в случая не е проведено. Затова не се установява противоречие на въззивното решение с цитираната от касатора практика на ВКС.

Въпросите в изложението са поставени във връзка и с развитите в жалбата оплаквания, че нотариусът не е имал право да изповяда сделката при липса на документи, удостоверяващи правото на собственост върху имота, както и относно приетите за доказани с представените писмени доказателства твърдения на ответната страна. В исковата молба се твърди, че наследодателят на ищеца – продавач по процесния договор, е бил собственик по наследство на продадения имот. Въззивният съд е приел, че твърдяното от ищеца непредставяне на документите, означени в нот.акт съгл. чл.580,т.5 ГПК, не обосновава нищожност на нотариалното удостоверяване на договора за продажба на имота по чл.576 ГПК, защото не е сред посочените там нарушения.. Този извод съответства на практиката на ВКС – напр. р. по гр.д. №499/16 г. на второ г.о. В него е посочено, че нотариалното действие е нищожно, когато е допуснато някое от изрично и изчерпателно посочените в чл.576 ГПК нарушения.

Поставените правни въпроси и свързаните с тях оплаквания не обосновават допускане до касационно обжалване на въззивното решение на сочените от касатора основания по чл. 280, ал. 1,т.1 ГПК. В мотивите на решението си въззивният съд е направил самостоятелна преценка на фактическия и доказателствен материал, като е формирал собствени фактически и правни изводи по спора. Така въззивното решение е постановено в съответствие с указанията на ТР № 1/04.01.01 г., т. 19 и ТР №1/13 г.ОСГТК.

Касаторът не е обосновал значимостта на въпросите за точното прилагане на закона и за развитието на правото с доводи, относими към основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК - неяснота или непълнота в закона, липса на практика или загубила актуалност такава, което да налага допускане на обжалването. Липсва и основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК (в ред. след изм. ДВ, бр. 86 от 2017 год.), тъй като не е налице нито една от хипотезите, които обосновават очевидна неправилност на решението – нарушение на императивна правна норма, на основни съдопроизводствени правила, довело до ограничаване правото на участие на страната в процеса, липса на мотиви на обжалвания акт, или неговата явна необоснованост.

ВКС е инстанция по правото и дейността й е проверяваща / ТР № 1/19.02.10 г. и ТР №1/17.07.01 г., ОСГТК/- затова в касационното производство не могат да се сочат нови факти и да се представят нови доказателства, освен за установяване на допуснати от въззивния съд нарушения на процесуалните правила относно валидността и допустимостта на решението и ограничаване правото на участие на страната в процеса/ТР №1/2001 г., т.9/. По тези съображения не следва да се преценяват представените с касационната жалба и молбите към нея писмени доказателства, относими към съществото на спора – заявление до община Асеновград за получаване на удостоверение за търпимост и удостоверение от 16.10.2008 г. на Служба по вписванията, че в служебния архив не са запазени постановление от 10.06.1958 г. по нот. д. № 454/1958г. и нот. акт № 1, т. І нот. д. № 82/1949 г.

Поради изложеното, не са налице основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение и ВКС на РБ, трето г. о.