Определение № 281 от 10.05.2021 г. на ВКС по т. д. № 1610/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от „Българска банка за развитие“ АД срещу решение №1158 от 09.06.2020г. по в.т.д.№1072/2020г. на Апелативен съд- София, с което е отменено решение №207 от 29.01.2020г., постановено по т.д.№2511/2019г. по описа на Софийски градски съд и е признато за установено по иска, предявен при условията на чл.439, ал.1 ГПК от И. Р. Р., В. В. Р., А. И. Р., Р. И. Р. и „Алби-Груп“ ЕООД срещу „Българска банка за развитие“ АД, че не съществува вземане на „Българска банка за развитие“ АД към ищците за сумата 35 898.99 лева, платена на „Банка Пиреос България“ АД от „Българска банка за развитие“ АД на основание гаранционно споразумение, сключено на 14.01.2009г. между МТСП, „Банка Пиреос България“ АД и „Българска банка за развитие“ АД, по изпълнителен лист от 15.10.2013г., издаден по ч.гр.д. №1869/2013г. на Районен съд - Горна Оряховица, като съдът се е произнесъл и по отговорността за разноските по делото. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е недопустимо поради произнасяне по непредявен иск, евентуално неправилно- постановено в нарушение на съдопроизводствените правила и материалния закон, както и необосновано. Касаторът излага доводи, че въззивният съд извън преклузивните срокове е допуснал изменение на петитума на иска и е постановил недопустим съдебен акт. Поддържа, че в нарушение на материалния закон съдът неправилно е изтълкувал кръга на „частните правоприемници“ по чл.429, ал.1 ГПК, без да държи сметка за същността на суброгацията като способ за преминаване на вземания. Счита, че има и вътрешно противоречие в мотивите, че не са обсъдени всички доказателства и доводи на страните, което са съществени процесуални нарушения. Моли да бъде обезсилено като недопустимо въззивното решение и делото да бъде върнато за произнасяне от друг състав, евентуално да бъде отменено като неправилно и да бъде отхвърлен предявеният иск. Претендира присъждане на съдебни разноски за всички съдебни инстанции. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, пр.2 и пр.3 ГПК. Касаторът поддържа, че съдът се е произнесъл по съществените правни въпроси, обусловили изхода на спора: „1. Съдът длъжен ли е при формиране на правните си изводи при решаване на спора да извърши проверка на всички доказателства, събрани по делото и да обсъди всички възражения и доводи на страните и да изложи мотиви по тях?; 2. Съдът обвързан ли е от търсената защита, заявена в петитума на исковата молба?; 3. Налице ли е частно правоприемство по смисъла на чл.429, ал.1 ГПК в полза на банка-гарант, изплатила чужд дълг? Означава ли това и суброгация в изпълнителния процес и има ли право банката-гарант, платила чужд дълг, да иска изпълнение въз основа на издадения в полза на взискателя изпълнителен лист?; 4. Длъжен ли е въззивният съд, когато по въззивна жалба на едната страна пререшава спора, да обсъди доводите на другата страна /въззиваемата страна/ и да им даде отговор в мотивите на своя акт?“. Твърди, че трите процесуално-правни въпроси /първи, втори и четвърти/ са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ТР №1/2013г., т.д.№1/13г. на ОСГТК, както и в цитираните решения по чл.290 ГПК - основание за допускане до касация по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. По отношение на третия поставен въпрос поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК с доводи, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Поддържа и основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК- очевидна неправилност на обжалваното решение. Ответниците И. Р. Р., В. В. Р., А. И. Р., Р. И. Р. и „Алби-Груп“ ЕООД оспорват касационната жалба, като излагат доводи както за липсата на основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за правилността на обжалвания съдебен акт. Претендират разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение. За да отмени първоинстанционното решение и да уважи искът, квалифициран с правно основание чл.439 ГПК, въззивният съд, на първо място, намира за неоснователни възраженията за недопустимост на иска, а на следващо, излага подробни мотиви за неговата основателност. Съдът приема, че ищците, в качеството им на длъжници по посоченото изпълнително дело, оспорват съществуването по отношение на ответника „ББР“ АД /взискател/ на изпълняемо вземане в размер на 35 898.99 лева- сума платена от банковия гарант „ББР“ АД на „Банка Пиреос България“ АД на основание гаранционно споразумение, сключено на 14.01.2009г. между МТСП и двете банки, за която в полза на „Банка Пиреос България“ АД е издаден изпълнителен лист по ч.гр.д. №1869/2013г. на Районен съд- Горна Оряховица. Намира, че правният интерес в този случай е обусловен именно от висящото изпълнително производство, поради което отрицателният установителен иск на длъжниците срещу взискателя за оспорване съществуването на вземането, което се изпълнява принудително в конкретното изпълнително дело, е допустим. Решаващият съдебен състав излага доводи, че не е налице недопустимо изменение на иска, а само уточнение, направено във въззивното производство- оспорва се вземането по конкретното изпълнително дело №20177250401768 по описа на ЧСИ В. Г.. Въззивният съдебен състав излага мотиви, че ответникът „ББР“ АД незаконосъобразно е конституиран по изпълнително дело №20177250401768 и няма качеството на взискател в изпълнителното производство, тъй като заповедта за изпълнение и изпълнителния лист са издадени по ч.гр.д.№1869/2013г. по описа на Районен съд- Горна Оряховица в полза на кредитора „Банка Пиреос България“ АД. Поддържа тезата, че активната и пасивната легитимация в изпълнителния процес се определят от изпълнителния лист, като разпоредбата на чл.429, ал.1 ГПК регламентира изключенията от посоченото правило като разширява субективните предели на изпълнителния лист. Съгласно тази разпоредба наследниците и частните правоприемници на взискателя, както и поръчителят и солидарният съдлъжник, които са платили дълга, могат да искат изпълнение въз основа на издадения в полза на взискателя изпълнителен лист. Съдът намира, че тази правна норма е изключителна и не може да бъде тълкувана разширително или прилагана по аналогия. Счита, че разпоредбата разграничава частното правоприемство от случаите на суброгация в правата на кредитора, като под частно правоприемство чл.429, ал.1 ГПК има предвид прехвърлянето на вземането чрез цесия. От случаите на суброгация законът допуска разпростиране на субективните предели на изпълнителния лист единствено спрямо поръчителя и солидарния длъжник. Решаващият съдебен състав възприема тезата на ответника, че с оглед безспорно установеното плащане на сумата 35 898.99 лева от „ББР“ АД в качеството на гарант по банкова гаранция, е настъпила законна суброгация в правата на първоначалния кредитор „Банка Пиреос България“ АД, тъй като плащането по банковата гаранция води до погасяване на дълга на кредитополучателя спрямо банката по кредитното правоотношение в обезпечената част, а след плащането на основание чл.74 ЗЗД по силата на законна суброгация банката-гарант встъпва в правата на удовлетворения кредитор до размера на извършеното плащане. Това обаче не означава суброгация в изпълнителния процес, образуван срещу длъжниците „Алби Груп“ ЕООД, А. Р. и Р. Р. по издаден в полза на кредитора „Банка Пиреос България“ АД изпълнителен лист, тъй като законът допуска суброгацията като основание за действието на издаден изпълнителен лист спрямо трети лица, които не са посочени в изпълнителния лист като кредитори, само по отношение на поръчителя и солидарния съдлъжник, които са платили дълга. Съдът намира, че разпоредбата на чл.74 ЗЗД изисква наличието и доказването на правен интерес от изпълнението, за да бъде признато правото на третото лице, изпълнило чуждо задължение, да се суброгира в правата на кредитора, като проверката за наличие на правен интерес не може да бъде извършена от съдебния изпълнител, тъй като разпоредбата на чл.429, ал.1 ГПК го ограничава до право да провери извършеното плащане, както и приемството, когато наследници и частни правоприемници на взискателя встъпват. За да събере дължимата сума, всяко друго трето лице, различно от поръчителя и от солидарния длъжник, което твърди, че се е суброгирало в правата на кредитора по изпълнителния лист, следва да предяви осъдителен иск или заявление за заповед за изпълнение, т.е. да инициира съдебно производство по снабдяване с изпълнително основание. Въззивният съд стига до извод, че когато се установи, че съдебният изпълнител е образувал изпълнителното дело или е заместил взискателя по искане на лице, което е платило дълга, и се е позовало на законна суброгация, но не е поръчител или солидарен длъжник, искът с правно основание чл.439 ГПК е основателен. Ответникът – платил гарант по банкова гаранция, не е сред лицата, посочени в чл.429, ал.1 ГПК и няма качеството взискател в изпълнително дело №20177250401768, тъй като в негова полза не съществува правото на принудително изпълнение за паричните притезания по изпълнителен лист от 15.10.2013г., издаден по ч.гр.д. №1869/2013г. на Районен съд - Горна Оряховица. Съдът намира, че доводите на ищците за изтекла погасителна давност не следва да се обсъждат, доколкото се установява, че изпълняемото материално право не принадлежи на ответника, което обуславя и материалната незаконосъобразност на провежданото от него принудително изпълнение. Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно и няма основания за допускане до касация за проверка за евентуална недопустимост /чл.280, ал.2, пр.2 ГПК/. Предметът на спора и правната квалификация на предявените искове се определят от съда с оглед твърденията в исковата молба за претендираното или отричано от ищците субективно право, вида и обема на търсената защита. Няма спор в теорията и съдебната практика, вкл. цитираната от касаторите, че когато съдът се произнесе по предмет, за който не е сезиран, т.е. въз основа на обстоятелства, които не са наведени от ищеца и когато дава защита, която не е търсена /свръх петитум/, постановеното съдебно решение е процесуално недопустимо и подлежи на обезсилване. В настоящата хипотеза въззивният съд правилно е определил, че предмет на производството са отрицателни установителни искове с правно основание чл.439 ГПК, предявени от ищците, в качеството им на длъжници по посоченото изпълнително дело, за установяване по отношение на ответника, конституиран като взискател, че не съществува изпълняемото вземане. Доколкото в исковата молба и уточнителната молба от 13.03.2019г. навеждат различни твърдения- че предмет на принудителното изпълнение са вземания, за които е издаден изпълнителен лист от 15.10.2013г. от Районен съд - Горна Оряховица по ч.гр.д. №1869/ 2013г., който не легитимира ответника като кредитор; че липсва валидно правоотношение межу тях и ответника, по силата на което да му дължат сумите, събирани по изпълнително дело №20177250401768 по описа на ЧСИ В. Г.; че съдебният изпълнител е образувал изпълнителното дело и е заместил първоначалния взискател с ответника по делото, който не фигурира в изпълнителния лист, но е обосновал своята легитимация като лице, което по силата на закона се е суброгирало в правата на кредитора по изпълнителния лист, но не като поръчител или солидарен длъжник; че не са налице материалните предпоставки на законната суброгация; че липсва ипотечно право в полза на ответника; че вземането е погасено по давност, допуснатото от въззивния съд уточнение на петитума, изразяващо се в допълнително индивидуализиране на оспореното вземане чрез посочване на изпълнителния лист, не води нито до предявяване на нов иск, нито до недопустимо изменение на вече предявения иск. При тези твърдения въззивният съд правилно определя както предмета на спора, така и правната квалификация на исковете, като нито се произнася въз основа на обстоятелства, които не са въведени от страните, т.е. на различно от соченото основание, нито дава защита, която не е търсена - по различен от сочения петитум. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Първият и четвъртият от поставените от касатора правни въпроси, свързани със задълженията на съда да изложи мотиви като анализира доказателствата и обсъди доводите на страните, отговарят на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, но по отношение на тях не са налице допълнителните предпоставки по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. Въззивният съд е постановил решението в съответствие както със задължителната, така и с практиката на ВКС по чл.290 ГПК, вкл. цитираната от касатора. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т.1, т.2 и т.3 от ТР№1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. С цитираната в изложението по чл.284, ал.1, т.3 ГПК съдебна практика по чл.290 ГПК се приема, че въззивният съд дължи преценка на всички правнорелевантни факти, като следва да обсъди доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и да се произнесе по всички своевременно заявени възражения и доводи във въззивната жалба. В случая въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на всички събрани по делото доказателства, относими към възникване и съществуване на оспореното от ищците вземане, като се е произнесъл и по възражението на ответника /въззиваем/ относно допустимостта на иска, респ. за недопустимо изменение на петитума на исковата молба, и по доводите за настъпила законна суброгация по чл.74 ЗЗД. Съдът не е отрекъл правото на вземане на „ББР“ АД в качеството на платил гарант по банкова гаранция, встъпил в правата на удовлетворения кредитор срещу длъжниците, а е изложил подробни мотиви, че настъпилата законна суброгация в правата на първоначалния кредитор „Банка Пиреос България“ АД на основание чл.74 ЗЗД не означава суброгация в изпълнителния процес, образуван срещу длъжниците „Алби Груп“ ЕООД, А. Р. и Р. Р. по издаден в полза на кредитора „Банка Пиреос България“ АД изпълнителен лист. За да уважи претенциите на ищците, че не дължат по посоченото изпълнително дело процесната сума на ответника- в качеството на банков гарант, суброгирал се в правата на първоначалния кредитор, в чиято полза е издаден процесният изпълнителен лист, съдът не е отрекъл качеството частен правоприемник на ответника, а е приел, че законът допуска суброгацията като основание за действието на издаден изпълнителен лист спрямо трети лица, които не са посочени в изпълнителния лист като кредитори, само по отношение на поръчителя и солидарния съдлъжник, които са платили дълга. Вторият процесуалноправен въпрос е пряко относим към допустимостта на въззивното решение, по отношения на която настоящият съдебен състав се е произнесъл. Поставеният от касатора материалноправен въпрос – дали е налице частно правоприемство по смисъла на чл.429, ал.1 ГПК в полза на банка-гарант, изплатила чужд дълг, респ. налице ли е суброгация в изпълнителния процес, е значим за изхода на спора и отговаря на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК. По отношение на този въпрос не е налице допълнителната предпоставка за достъп до касация по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Съгласно т.4 на ТР №1/19.02.2010г. по тълк.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС формулираният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Следователно разпоредбата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК намира приложение в случаите, когато приложимата правна норма изисква определяне на нейното действително съдържание по тълкувателен ред, респективно когато се налага изоставяне на едно тълкуване и преминаване към друго такова с оглед изменения в законодателството и обществените условия. С постановеното по чл.290 ГПК решение №71/24.07.2019г., гр.д.№2576/2018г., състав на ІІІ г.о. на ВКС приема, че въвеждащата изключение от правилото за субективните предели на изпълнителния лист разпоредба на чл.429, ал.1 ГПК допуска взискател по изпълнителното дело да е лице, което не фигурира в изпълнителния лист, като персоналният обхват на разпоредбата е ограничен до универсалните и частните правоприемници на кредитора. В хипотезата на законна суброгация частното правоприемство по чл.429, ал.1 ГПК принадлежи единствено на поръчителя и солидарния длъжник, платили дълга, а не на всяко трето лице, което по силата на закона се е суброгирало в правата на удовлетворения кредитор по изпълнителния лист. За да получи удовлетворение, третото лице, което няма качеството поръчител или солидарен длъжник, но твърди, че се е суброгирало в правата на кредитора по изпълнителния лист, следва да предяви осъдителен иск или за инициира заповедно производство, за да се снабди с изпълнително основание. Настоящият съдебен състав на ВКС споделя даденото разрешение по поставения правен въпрос, като не намира, че създадената съдебна практика е погрешна, нито счита, че се нуждае от промяна или от осъвременяване с оглед изменение в законодателството и обществените условия. С оглед изложеното, настоящият състав счита, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение. Касационно обжалване не може да се допусне и на поддържаното от касатора основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 пр.3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или обсъждане на доводи за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. В настоящия случай решението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Изложените от касатора доводи представляват оплаквания за допуснати процесуални нарушения, материална незаконосъобразност и необоснованост на решението по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, които могат да се обсъждат само след допускане на съдебния акт до касационен контрол при наличие на основанията на чл.280, ал.1 ГПК. С оглед изхода на спора и на основание чл.78, ал.1 ГПК ответниците по касационната жалба имат право на разноски, поради което на „Алби Груп“ ЕООД следва да се присъди претендираната сума от 600 лева- договорено и платено адв.възнаграждение, а на основание чл.38, ал.1, т.2 ЗАдв на адв.Ц. Д.- процесуален представител на И. Р. Р., В. В. Р., А. И. Р., Р. И. Р., следва да се присъди сумата 6 427.88 лева /по 1 606.97 лева по всеки договор за правна защита и съдействие/. Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд