Определение № 50499 от 13.07.2023 г. на ВКС по т. д. № 1798/2021 г.

Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по касационна жалба на ответника „Обединена българска банка“ АД.

Ищците И. И. и И. И. оспорват жалбата.

По допускането на касационно обжалване по реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното.

Предявени са искове по чл. 79, ал. 1 ЗЗД за заплащане на обезщетения за вреди, произтекли от неизпълнение на задължението на ответника да сключи застраховка „Живот“ за наследодателката на ищците, кредитополучател по сключения между нея и банката договор за кредит.

Първоинстанционният съд частично е уважил иска на първия ищец и е отхвърлил изцяло иска на втората ищца.

По жалби на всички страни въззивният съд, след отмяна на първоинстанционното решение в съответните части, е уважил исковете изцяло.

За да постанови решението си, съдът е приел за установено, че със сключения договор за кредит ответната банка е поела задължение да сключи за своя сметка застраховка „Живот“ за кредитополучателката, за което последната е дала съгласието си, представяйки и декларация за здравословното си състояние. Застраховка обаче от страна на банката не била сключена. След смъртта на кредитополучателката ищците като нейни наследници, а първият ищец и лично като солидарен длъжник, погасили непогасения към този момент остатък от кредита с плащания, извършени лично или чрез трети лица. Приел е от правна страна, че е налице неизпълнение от страна на ответника на поетото с договора за кредит задължение за сключване на застраховка, поради което заплатените от ищците месечни вноски за погасяване на кредита представляват вреди, явяващи се пряка последица на неизпълнението, доколкото последното е лишило ищците от възможността да търсят репариране на заплатения дълг при настъпване на застрахователното събитие.

Допускане на касационно обжалване се иска на основанията по чл. 280, ал. 2, пр. 2 и по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Частична недопустимост на въззивното решение като основание по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК се обосновава с твърдението, че е недопустим предявеният от ищцата И. И. иск, доколкото същият иск е бил предявен в предходно производство, прекратено в тази част поради отказ.

Оплакването е неоснователно. Посоченото предходно производство първоначално е започнало като гр. д. № 181/2015 г. на РС – Варна, впоследствие изпратено по подсъдност на Софийски градски съд. На л. 6 от гр. д. № 181/2015 г. се намира обща молба на ищците, видно от която ищцата И. е заявила оттегляне на предявените искове, а не отказ от същите, като с необжалваното определение от 26.01.2015 г. районният съд е прекратил производството на основание чл. 232 ГПК. С оглед действителното основание за прекратяване на производството по тези искове без значение е констатацията на въззивния съд в същото производство за извършен отказ от исковете.

По чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по въпроса: „Обвързан ли е въззивният съд от предмета на доказване, установен от първоинстанционния съд с доклада по делото, при положение, че във въззивното производство не е направено изрично изменение в тази насока и тази промяна не е съобщена на страните?“. Изложено е и оплакване за допуснато от въззивния съд съществено процесуално нарушение, изразяващо се в допускането на нови доказателства (разпит на свидетели) в отсъствие на предпоставките по чл. 266, ал. 3 ГПК.

Първият въпрос не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК във връзка с разясненията по т. 1 от ТР № 1/2009 г. на ВКС-ОСГТК да е обусловил правните изводи на въззивния съд. Значението на въпроса за конкретния спор се обосновава с твърденията, че определената от първоинстанционния съд квалификация на иска е по чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД, докато въззивният съд се е произнесъл по иск с правна квалификация по чл. 79, ал. 1 ЗЗД, като на страните не са дадени съответните указания за събиране на доказателства. Изложените твърдения не съответстват на данните по делото. Макар и в доклада първоинстанционният съд да е квалифицирал предявените искове по чл. 49 ЗЗД, дадената квалификация е променена със самото първоинстанционно решение, с което съдът се е произнесъл по предявените искове при квалификация по чл. 79, ал. 1 ЗЗД. Следователно не е налице изменение на квалификацията от въззивния съд, в който именно случай поставеният въпрос би бил релевантен. Освен това изложените твърдения не обосновават по какъв точно начин разглеждането на исковете при квалификацията по чл. 79, ал. 1 ЗЗД е обусловило правните изводи на въззивния съд от гледна точка на оплакването за липса на дадени указания за събиране на доказателства, т. е. какви точно доказателства и за кои обстоятелства са останали непосочени от жалбоподателя, респ. несъбрани, като последица от изменението на квалификацията и липсата на указания.

Във връзка с оплакването за събиране на доказателства в нарушение на чл. 266, ал. 3 ГПК следва да се отбележи, че конкретен правен въпрос не е формулиран. Независимо от това, дори и такъв да бъде извлечен от направеното оплакване, а именно въпрос относно предпоставките за допускане на доказателства във въззивното производство съобразно чл. 266 ГПК, отново не е обосновано значението на такъв въпрос за конкретното дело, тъй като не е посочено при липсата на кои предпоставки въззивният съд е допуснал събирането на доказателства; единствено бланкетно се поддържа, че съдът е допуснал събиране на нови доказателства като разпит на свидетели при липса на предпоставките на чл. 266, ал. 3 ГПК.

По чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по въпросите

• неизпълнението на задължението на банката за сключване на застраховка по кредит може ли да освободи от отговорност наследниците на кредитополучател от заплащане на вноските по кредита, и

• отпада ли задължението на солидарния длъжник по договор за кредит при неизпълнение на задължението на банката да сключи застраховка по договора за кредит.

Изложени са доводи, че поставените въпроси са от съществено значение за точното приложение на материалния закон предвид липсата на практика относно причинно-следствената връзка между изпълнение на задълженията по договора за кредит от страна на кредитополучателя, респ. неговите наследници, както и солидарните длъжници, при неизпълнение на задължението на банката за сключване на застраховка по кредита. Поддържа се, че застраховката има обезпечителен характер и не замества задължението за заплащане на дължимите погасителни вноски, поради което неизпълнението на задължението за сключване на застраховка не може да доведе до освобождаване на длъжника.

Така поставените въпроси не отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. И двата въпроса са относими към пряката причинна връзка (наличие или липса на такава) между неизпълнението на задължението за сключване на застраховка и задълженията на длъжника по договора за кредит, т. е. към евентуалното погасително действие („отпадане“) на задължението на длъжника в резултат на неизпълнението на банката. От тази гледна точка въпросите могат да бъдат от значение за спор относно съществуването на задълженията на длъжника – по иск на банката за изпълнение с противопоставено възражение за погасяване на задължението поради несключването на застраховка или по иск на длъжника за връщане на недължимо платени по същата причина суми. В разглеждания случай такива искове не са предявени и съответно поставените въпроси не са обсъждани от въззивния съд, доколкото с оглед предмета на предявените искове процесното изпълнение е разгледано не като погасяващо задълженията на ищците по договора за кредит, на каквото правно действие ищците не се позовават, а като увреждащ факт с оглед лишаването на ищците от възможността при настъпилата смърт на кредитополучателката, която би представлявала застрахователно събитие при изпълнено от страна на ответника задължение, да търсят репариране на заплатеното от тях по договора за кредит. Към тези решаващи мотиви на въззивния съд поставените въпроси нямат отношение.

Независимо от това не е налице и специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Според разясненията по т. 4 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК основанието „значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото“ изисква наличието на едно от следните условия: 1) създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, която следва да бъде изменена; 2) съдебна практика, създадена при остарели правна уредба или обществени условия, която следва да бъде осъвременена поради настъпили изменения в уредбата или обществените условия; 3) непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, поради което съдебната практика следва да бъде създадена или осъвременена.

В разглеждания случай не се обосновава нито една от посочените форми на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не се твърди по поставения въпрос да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика, която следва да бъде изоставена. Не се поддържа също да са настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика. Поддържа се липса на практика (което се свързва с третата форма на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК), без обаче да се обосновава наличие и на останалите елементи на тази форма – да е налице непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която именно да налага създаването на съдебна практика. Аргументи в тази насока не са изложени, вместо което е дадено единствено становището на жалбоподателя за това какъв би трябвало да е отговорът на поставените въпроси; последното обаче е предмет едва на фазата по чл. 290 ГПК след евентуално допускане на касационното обжалване при наличие на самостоятелните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

По изложените съображения касационно обжалване не следва да се допуска. Независимо от направеното искане, на ищците разноски за касационното производство не се дължат поради липсата на доказателства такива да са направени.

С тези мотиви съдът