Определение № 200 от 16.01.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2000/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на К. К. Г., С. И. Г. и В. И. Г., всички със съдебен адрес [населено място], подадена чрез процесуалния им представител адвокат Д. Е., срещу въззивно решение № 52 от 13.02.2023 г. по в.т.д. № 779/2022 г. на Апелативен съд - Пловдив, с което е потвърдено решение № 260215 от 19.10.2022 г. по т.д. № 383/2020 г. на Окръжен съд – Пловдив. С първоинстанционното решение ЗАД „Армеец“ е осъдено да заплати на К. К. Г. 126 000 лв., представляващи обезщетение за претърпени неимуществени вреди във връзка със смъртта на съпруга ѝ И. С. Г., настъпила при ПТП на 09.12.2017 г., а на дъщерите на пострадалия С. И. Г. и В. И. Г. са присъдени по 112 000 лв. за всяка от тях, обезщетение за претърпените неимуществени вреди вследствие на смъртта на баща им. В касационната жалба се твърди, че неправилно е определен процентът на съпричиняване от страна на пострадалия при ПТП. Ответникът по касационната жалба ЗАД „Армеец“, [населено място], чрез пълномощника му юрисконсулт Р. Л., изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, а по същество за неоснователност на касационната жалба. Направено е искане за присъждане на разноски. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че е предявен иск по чл. 432, ал. 1 КЗ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди – болки и страдания, претърпени от ищците К. К. Г., С. И. Г. и В. И. Г. вследствие смъртта на И. С. Г., настъпила при пътно-транспортно произшествие на 09.12.2017 г. с лек автомобил „Фолксваген поло“ с peг. [рег.номер на МПС], управляван от П. К. Д.. Установено е, че за извършването на деянието, неговата противоправност и виновността на дееца, управлявал автомобила, има влязла в сила на присъда по НОХД № 1924/2019 г. на Окръжен съд – Пловдив, както и че към момента на ПТП е съществувало валидно застрахователно правоотношение, породено от договор за застраховка „Гражданска отговорност“ за процесния автомобил. Съдът е определил, че спорът между страните във въззивното производство е относно размера на присъденото обезщетение, съобразно конкретните обстоятелства и принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД. Въззивният съд е посочил, че фактът на съществувала близка емоционална връзка между съпрузите и баща и дъщери, обусловена не само от съпружеските и роднинските отношения, съответно и настъпилите негативни промени в психо-емоционалната сфера на ищците вследствие смъртта на техния близък, са установени по категоричен начин от депозираните по делото гласни доказателства, които са изцяло кредитирани от съда като убедителни и почиващи на лични възприятия. Установено е, че семейството било задружно и сплотено, проблемите и трудностите били решавани със съвместни усилия, пострадалият бил отговорен и грижовен съпруг и родител, стожер на семейството, подкрепял близките си морално и материално, умеел да създава уютна обстановка. След загубата на съпруга си, с когото били заедно 50 години, преживялата съпруга изпаднала в депресия, влошило се здравословното ѝ състояние, започнала да вдига високо кръвно налягане. За дъщерите загубата на баща била изключително тежка, претърпели силен емоционален стрес, непреодолян и понастоящем, влошило се здравословното им състояние. При преценката на конкретните обстоятелства както от обективна страна, така и от субективна страна - свързани пряко с изживяванията и личността на този, който понася вредите, както и връзката между пострадалия и претендиращия обезщетение, въззивният съд е определил за справедливо обезщетение за съпругата на починалия сумата от 180 000 лв., а за всяка една от дъщерите му – 160 000 лв. Взето е предвид, че се касае за най-близката родствена връзка – тази между деца и родител, вследствие на която връзка претърпените вреди, имащи силно изразен морален и емоционален аспект, са от непреодолим характер, независимо от възрастта на пострадалия и от възрастта на претендиращия обезщетение, както обаче и обстоятелството, че дъщерите са навършили пълнолетие и имат самостоятелен живот. По отношение на наведено от ответното застрахователно дружество възражение за съпричиняване от страна на пострадалия въззивният съд е установил, че движението на пострадалия по платното за движение по посоката на движение на МПС или самият факт на местоположение на пострадалия върху платното за движение /независимо дали поради движение по или пресичане на платното за движение/ е онова конкретно действие на пострадалия, което по безспорен начин обективно е допринесло за настъпване на вредоносния резултат. За да стигне до този извод, съдът се е позовал на заключението от комплексната медицинска и автотехническата експертиза относно фактическата обстановка – механизма за настъпилото ПТП. Установено е, че ударът е настъпил върху дясната /източната/ лента на платното за движение, като към момента на удара пострадалият е бил с гръб към лекия автомобил, тоест той се е движел по платното за движение, по посоката на движение на МПС – в нарушение на задължителното изискване на чл. 108, ал. 1 и ал. 2 от ЗДвП. Въз основа на приетите съдебномедицински експертизи – токсилогична, допълнителна съдебно-медицинска и повторна експертиза, съдът е приел, че е възможно кръвната проба да е взета от замърсената кръв, която се е намирала в гръдната кухина, с оглед установеното разкъсване на стомаха на пострадалия. Изключена е възможността същият да е починал в резултат на тежка степен на алкохолно опиване, каквото представлява концентрация на алкохол в кръвта 5, 64‰, на което се позовава ответното дружество. В заключение е направен извод, че не е доказано при условието на пълно и главно доказване, че пострадалият е бил под въздействието на алкохол, с посочената концентрация на алкохол в кръвта 5, 64‰, което е довело до погрешни възприятия, липса на координация, като предпоставка за инцидента. Прието е, че приносът на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат се изразява само в поведение, представляващо неправилно движение по пътното платно, както и че е в определеното процентно съотношение с вината на делинквента – 30%. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите твърдят, че въззивният съд се е произнесъл по отношение на тежестта на съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия при определяне на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ППВС № 4/1968 г. и решение № 97/06.07.2009 г. на ВКС, II г.о. Конкретно формулираният на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК въпрос е следният: „съпоставими ли са и как се съотнасят нарушенията на водачите на МПС по чл. 20, ал. 1, изр. първо ЗДвП спрямо нарушенията на пешеходците, участници в ПТП, по чл. 108 ЗДвП при определяне на участието на всеки от тях за настъпването на вредоносния резултат?“. Поддържа се още, че въззивното решение е очевидно неправилно – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Поставеният въпрос е правнорелевантен, но не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивното решение е постановено при съобразяване на задължителната съдебна практика, включително и тази посочена от касаторите. Според нея, за да е налице съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, пострадалият трябва обективно да е допринесъл за вредоносния резултат, създавайки условия или улеснявайки с поведението си неговото настъпване, независимо дали е действал или бездействал виновно. Релевантен за съпричиняването и за прилагането на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е само онзи конкретно установен принос на пострадалия, без който не би се стигнало до увреждането като неблагоприятен резултат, като наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпването на противоправния резултат е предпоставка за приложението на разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД - т. 7 ППВС 17/1963 г. При определяне степента на съпричиняването подлежи на съпоставка тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки един от тях е допринесъл за настъпването на пътното произшествие. Паралелът и сравнението на поведението на участниците в движението, с оглед правилата, които всеки е длъжен да съблюдава, обосновава конкретната за всеки случай преценка за реалния принос и за разпределянето на отговорността за причиняването на деликта. Съразмерността на действията и бездействията на пострадалия с останалите обективни и субективни фактори, причинили пътното произшествие, определят и приноса му за настъпването на вредите. Въпросът за съпричиняване на вредоносния резултат е поставен в контекста на чл. 52 ЗЗД, по който е формирана задължителна практика на ВС – ППВС № 4/1968 г. и постоянна практика на ВКС, в която са дадени разясненията, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Във всички случаи правилното прилагане на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от деликт е обусловено от съобразяването на указаните в постановлението и практиката на ВКС общи критерии, които в случай на причинена смърт са възрастта на увредения, както и действителните отношения между него и лицето, което търси обезщетение, обстоятелствата, при които е настъпила смъртта и др. Съгласно постоянната практика на ВКС при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди следва да се отчитат конкретните икономически условия, а като ориентир за размерите на обезщетенията би следвало да се вземат предвид и съответните нива на застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетенията момент. В настоящия случай при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди по предявения от ищеца иск по чл. 432, ал. 1 КЗ въззивният съд е съобразил изяснените в цитираната практика критерии и е взел предвид фактите и обстоятелствата, които са релевантни за справедливия размер на обезщетението, като ги е оценил поотделно и в тяхната съвкупност. Мотивиран е изводът за наличието и обема на съпричиняване от страна на пострадалия, като са взети предвид всички конкретни за случая обстоятелства, както и събраните за преценяване на приноса на пострадалото лице доказателства – свидетелски показания и комплексна съдебномедицинска и автотехническа експертиза. Решението не е очевидно неправилно съобразно самостоятелното селективно основание на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. От съдържанието му не се констатира нито превратно прилагане на материалния закон, нито груби нарушения на правилата на формалната логика. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване /ЗИДГПК, обн. в ДВ бр. 86/2017 г./, не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл. 281, т. 3 ГПК основания за касационно обжалване. С оглед изхода от спора, направеното искане и на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК вр. с чл. 25 Наредба за заплащането на правната помощ, в полза на ответната страна следва да се присъдят деловодни разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лв. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение