Определение № 2805 от 08.10.2025 г. на ВКС по т. д. № 1198/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Агро Ферт България“ ЕООД, чрез адв. М. К. от АК-Бургас, с надлежно учредена представителна власт по делото, срещу решение № 19/17.03.2025 г., постановено по в. т. д. № 24/2025 г. по описа на Апелативен съд-Бургас, с което е потвърдено решение № 324/19.12.2024 г., постановено по т. д. № 277/2024 г. по описа на Окръжен съд-Бургас, с което е отхвърлена молбата на „Агро Ферт България“ ЕООД за откриване на производство по несъстоятелност по отношение на „Д. С. П.“ ООД поради неплатежоспособност, респ. поради свръхзадълженост. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради допуснато съществено процесуално нарушение – въззивният съд не е съобразил правното естество на спорното право (състоянието на трайна неплатежоспособност, респ. свръхзадълженост на ответното дружество), поради което незаконосъобразно е взел предвид обстоятелството, че ответникът е удовлетворил в хода на процеса паричното материално право, породено от търговска сделка, на което молителят е основал своята материалноправна легитимация като кредитор с изискуемо парично притезание. Вследствие на това допуснато процесуално нарушение решаващият съд неправилно е приложил материалния закон, като е достигнал до правния извод, че молителят не притежава активна материална легитимация да иска откриване на производство по несъстоятелност на ответния търговец. Счита, че незаконосъобразно въззивният съд не е допуснал поисканите във въззивната жалба доказателствени искания, поради което делото е останало неизяснено от фактическа страна. Касаторът обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, със специалните процесуални предпоставки, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. т. 1 и т. 3 ГПК, като поставя следните процесуалноправни и материалноправни въпроси: 1. „Може ли да се разгледа по същество и изследване на доказателства спор по молба за несъстоятелност във въззивната инстанция, ако в хода на делото и след неговото завеждане молителят е бил удовлетворен за вземането си чрез плащане от длъжника, но при подаването на молбата при завеждане на делото е налице предпоставката по чл. 625 ТЗ?“; 2. „Предпоставката по чл. 625 ТЗ относно качеството на молителя като кредитор на ответника следва ли да съществува през целия период на водене на дело за несъстоятелност или е достатъчно да е налична при отпочването на производството?“ (по тези два правни въпроса се твърди противоречие с решение № 29/4.03.2013 г. на ВКС по т. д. № 885/2012 г., II т. о., ТК и решение № 45/10.03.2017 г. на ВКС по т. д. № 2095/2016 г., II т. о., ТК) и 3. „Следва ли въззивният съд да събере доказателства за платежоспособността на длъжника, които са нови доказателства с оглед прилагането на императивна правна норма?“ (по този процесуалноправен въпрос се твърди противоречие с тълкувателните разяснения по т. 3 от ТР № 1/9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК). Касаторът счита, че отговорите на трите процесуалноправни и материалноправни въпроса ще допринесе както за точното прилагане на закона, така и за развитие на правото. Ответникът по касационната жалба не е подал в законоустановения срок писмен отговор. Върховният касационен съд, Търговска колегия, IІ отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник – с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, апелативният съд, препращайки към мотивите на първоинстанционния съд, като по този начин ги е възприел като свои, е изяснил материалноправните предпоставки, обуславящи основателността на молбата за откриване на производство по несъстоятелност: 1) тя да е подадена от легитимирано лице по чл. 625 ТЗ; 2) ответникът-длъжник да е търговец; 3) възникнало и съществуващо изискуемо задължение на длъжника, което да е породено от или отнасящо се до търговска сделка, вкл. относно нейната действителност, изпълнение, неизпълнение, прекратяване, унищожаване и разваляне, или последиците от прекратяването ѝ, или публичноправно задължение към държавата и общините, свързано с търговската му дейност и 4) състояние на неплатежоспособност на длъжника, респ. свръхзадълженост, което не е временно, а обективно и трайно и той да не разполага с имущество, достатъчно за покриване на задълженията му. Съобразно приетите за установени по делото правнорелевантни факти въззивният съд е достигнал до категоричния правен извод, че при приключване на съдебното дирене пред инстанциите по фактите не съществува изискуемо парично задължение на длъжника към молителя, което да е породено от или отнасящо се до търговска сделка, вкл. относно нейната действителност, изпълнение, неизпълнение, прекратяване, унищожаване и разваляне, или последиците от прекратяването ѝ, или публичноправно задължение към държавата и общините, свързано с търговската му дейност. Този факт обуславя липсата на активна материалноправна легитимация на молителя като кредитор на ответника. Апелативният съд е приел за изяснено, че такова вземане е съществувало, но то е било погасено чрез плащане в хода на настоящото исково производство, като това правнозначимо обстоятелство не се оспорва, а напротив - изрично е признато от процесуалния му представител в проведеното на 06.03.2025 г. пред въззивната инстанция о. с. з. Удовлетворяването на паричното вземане по време на процеса, което обстоятелство трябва да се вземе предвид на основание чл. 235, ал. 3 ГПК, обуславя отпадането на активната материална легитимация на молителя да иска откриване на производство по несъстоятелност по отношение на ответника. Тъй като не е доказано съществуването към края на съдебното дирене пред апелативния съд на изискуемо парично вземане на молителя, въззивният съд, позовавайки се на правното разрешение, дадено в решение № 29/04.03.2013 г. по т. д. № 885/2012 г. на ВКС, ІІ ТО, е счел, че не следва да се обсъжда финансовото състояние на търговеца-ответник по молбата, като е изяснил, че тези правни съждения допълнително аргументират отказа му да допусне събиране на нови доказателства за финансовото състояние на ответника. При съвпадане на крайния извод с този, до който е достигнал първоинстанционният съд, обжалваното решение е потвърдено. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Първите два правни въпроса отговарят на общата процесуална предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, тъй като са обусловили решаващата правосъдна воля на въззивния съд, но не съответстват на изискванията по специалната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Апелативният съд е постановил обжалваното решение не в противоречие, а в съзвучие с константата казуална практика на ВКС, вкл. и тази, която е цитирана от касатора в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. В нея е изяснено, че качеството на кредитор с изискуемо парично вземане по търговска сделка към търговеца-ответник обуславя не неговата активна процесуалноправна, а активната му материалноправна легитимация ( чл. 608, ал. 1, т. 1 ТЗ ), поради което неустановяването на това обстоятелство предпоставя не недопустимостта, а неоснователността на молбата по чл. 625 ТЗ за откриване на производство по несъстоятелност. В този случай не следва изобщо да се обсъжда финансовото състояние на търговеца-ответник по молбата, в какъвто смисъл са решаващите правни съждения на въззивния съд. Съобразявайки субсидираното приложение на разпоредбите на ГПК (чл. 621 ТЗ) и съгласно правната норма, регламентирана в чл. 235, ал. 3 ГПК, апелативният съд е взел предвид новонастъпилото в хода на настоящото производство правнорелевантно обстоятелство – удовлетворяването на паричното вземане, на което молителят в производството по чл. 625 ТЗ е основал своята материалноправна легитимация като кредитор по търговска сделка срещу ответния търговец, вследствие на което е обосновал правния извод, че погасяването на паричното вземане на молителя, макар и по време на процеса, го е лишило от качеството на кредитор, т.е. от активна материалноправна легитимация. В този смисъл, това обстоятелство е достатъчно основание за неоснователност на молбата за откриване на производство по несъстоятелност, без да е необходимо да се изследват фактите относно действителното финансово състояние на ответния търговец. При формирана казуална практика по приложението на чл. 608, ал. 1, т. 1 ТЗ, във вр. с чл. 625 ТЗ и чл. 631 ТЗ, както и при безпротиворечивото прилагане на разпоредбата на чл. 235, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 621 ТЗ допускането на въззивното решение до касационно обжалване не би допринесло както за промяна на тази практика, респ. за осъвременяване на тълкуването на тези правни норми, така и за развитие на правото – разпоредбата на чл. 235, ал. 3 ГПК, която урежда този класически процесуалноправен институт, е ясна и непротиворечива, поради което не е обоснована и специалната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Третият (процесуалноправният) въпрос не отговаря на общата процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване – той да е от съществено значение за изхода на спора по настоящото дело (съобразно тълкувателните разяснения, дадени по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСГТК) и да е обусловил правосъдната воля на въззивния съд. С оглед на обстоятелството, че апелативният съд е обосновал правното съждение за недоказаност на една от материалноправните предпоставки за основателността на молбата за образуване на производство по несъстоятелност – съществуване до края на съдебното дирене пред инстанциите по фактите на изискуемо парично вземане на молителя към ответния търговец, породено от търговска сделка, той не е обсъждал финансовото състояние на ответника, изяснявайки, че това обстоятелство е послужило като основание да остави без уважение новите доказателствени искания, релевирани от молителя във въззивната жалба. По изложените съображения въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение