Определение № 1168 от 14.04.2025 г. на ВКС по т. д. № 415/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. Г. М. против решение № 231/08.11.2024 г. по гр.д.№ 543/2024 г. на Окръжен съд – Ловеч, с което е потвърдено решение № 125/29.05.2024г. по гр.д.№ 722/ 2023 г. на Районен съд – Тетевен. С потвърденото решение е отхвърлен предявеният от касатора против „Макроадванс“АД отрицателен установителен иск, с правно основание чл. 439 ГПК, за установяване в отношенията между страните, че вземанията на ответника – взискател към Д. М., за които са издадени изпълнителни листи от 12.12.2008г. по ч.гр.д.№ 38468/2008г. на Софийски районен съд и за принудителното събиране на които е образувано изп. дело № 2009838040056 по описа на ЧСИ Милен Бъзински, с рег. № 838 на КЧСИ, с район на действие Софийски районен съд – не подлежат на принудително събиране, като погасени по давност. Касаторът оспорва правилността на въззивното решение с единствения довод, че давността се прекъсва не с простото заявление на взискателя за предприемането на определен изпълнителен способ за принудително събиране на вземанията, както е приел въззивният съд, а с предприемането на реални изпълнителни действия, засягащи имуществената сфера на длъжника, каквито – след изпращането на запорните съобщения от 05.09.2017г. – не са предприемани. Предвид това, неправилно въззивният съд е отрекъл изтичането на 5-годишната погасителна давност, считано от тази дата и изтекла на 13.11.2022г., като се съобрази спирането на давностния срок в периода 13.03.2020 г – 21.05.2020 г., на основание Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13.03.2020 г.. Според касатора, само ако в изпълнение на молбата на взискателя се предприеме поискания изпълнителен способ, прекъсването на давността се зачита от момента на молбата. Според касатора, очевидно е, че депозираните след 05.09.2017г. множество молби на взискателя, при това без заплатени такси за предприемане на искания изпълнител способ, целят единствено да запазят висящността на изпълнителното дело, като прекъсват срока по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. Ответната страна – „Макроадванс“АД – оспорва касационната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване поради неудовлетворен общ селективен критерий, тъй като формулираният въпрос изхожда от различна от установената и съобразена от въззивния съд фактическа обстановка – реално предприети действия за принудително удовлетворяване и след 05.09.2017г.. Дори да се приеме за удовлетворен общия, страната намира, че не е удовлетворен допълнителния селективен критерий, тъй като отговор на въпроса е даден в задължителното за съдилищата ТР № 2/04.07.2024 г. по тълк.дело № 2/2023г. на ОСГТК на ВКС и въззивното решение не противоречи на приетото. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, в обхвата на касационните доводи за неправилност, настоящият състав съобрази следното: За да отхвърли предявения отрицателен установителен иск, позовавайки се на задължителните указания в ТР № 2/2015 г. по тълк.дело № 2/2013 г. и ТР № 3/2023 г. по тълк.дело № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е приел, че до 25.06.2015г. вкл. давност не е текла, предвид висящото изпълнително производство, а от 26.06.2015 г. / след приемане на ТР № 2/2015 г. по тълк.дело № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС / не е изтекла до предявяването на иска, тъй като е прекъсната с молба за налагане запор върху трудовото възнаграждение на длъжника - от 01.03.2016 г. и последващи молби на взискателя за реализиране на идентичен изпълнителен способ, като в спорния по делото период 05.09.2017 г. – 13.11.2022 г.- релевиран от ищеца, като период в който не са предприети изпълнителни действия, също са подавани молби за предприемане на принудително изпълнение, чрез налагане на запор върху трудово възнаграждение и по банкови сметки на длъжника, но също са и реално предприети действия за релизиране на този изпълнителен способ – с изпращане на запорно съобщение до работодателя на длъжника на 06.07.2021г.- за запор върху трудовото му възнаграждение и запорно съобщение до „Easy Pay“ АД на 18.07.2023 г., за запор върху вземания на длъжника. С така предприетите действия за принудително изпълнение, по смисъла на чл.116, б.“в“ ЗЗД и с последиците от прекъсването, съгласно чл.117 ЗЗД, погасителната давност не се явява изтекла към датата на подаването на исковата молба. В изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК касаторът формулира единствено въпроса: Прекъсва ли започналата да тече в полза на длъжника погасителна давност искане на взискателя, за прилагане на определен изпълнителен способ до съдебния изпълнител, когато реално действие по принудително изпълнение не е предприето от съдебния изпълнител ? Допълнителният селективен критерий за допускане на касационното обжалване се сочи в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради противоречие на въззивното решение с ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк.дело № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС, от което страната цитира следните мотиви: „Прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ (независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя и или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ): насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т.н. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица. Не са изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др., назначаването на експертиза за определяне на непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и др. Затова е нередовна молбата за изпълнение (освен при наличието на възлагане по чл. 18 ЗЧСИ), в която взискателят не е посочил изпълнителен способ (чл. 426, ал. 2 ГПК) и такава молба подлежи на връщане съгласно чл. 426, ал. 3 вр.чл. 129 ГПК. Ако молбата за изпълнение е върната, с нея не е прекъсната давността, също както с върнатата искова молба не е прекъсната давността… „. Въпросът не удовлетворява характеристиката на правен въпрос, тъй като отговор на същия, дори да би бил в поддържания от касатора смисъл, не е от естество да промени правния резултат, тъй като не кореспондира с действително установената и съобразена от въззивния съд фактическа обстановка, при която – наред с подавани от взискателя молби за реализирането на конкретен изпълнителен способ за принудително събиране на вземанията му, са коментирани прекъсващи погасителната давност реално предприети изпълнителни способи - запори от 06.07.2021 г. и 18.07.2023 г.. Дори да би се счел за удовлетворяващ общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, като относим към приложението на чл. 116, б. “в“ ЗЗД, въз основа което са формирани решаващите мотиви на въззивния акт, то не се явява удовлетворен допълнителния селективен критерий за допускане на касационното обжалване. Видно от цитираната от самия касатор / болдвана по – горе / част от ТР № 2/2015 г. по тълк.дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, подаването на редовна молба от взискателя - за предприемането на конкретен изпълнителен способ - е възприета като действие прекъсващо давността. Не остава съмнение каква е волята на ОСГТК на ВКС по този въпрос, вкл. в хипотеза на неплатени авансово такси по подадена от взискателя молба за изпълнение, и предвид мотивите към постановеното последващо ТР № 2/04.07.2024 г. по тълк.дело № 2/2023 г. на ОСГТК на ВКС – т. 3: „ За давността и нейното прекъсване водещо значение има искането на кредитора – взискател, чиято проекция дори да не се осъществи чрез изпълнително действие в рамките на искания изпълнителен способ, давността се прекъсва, ако непредприемането му се отдава на причини, независещи от кредитора. Погасителната давност е материалноправна санкция за бездействието на кредитора при упражняване на неговите субективни права….Активността на взискателя е достатъчна за прекъсване на давността, защото той не може да извърши сам изпълнителното действие. Задължението за действие е на съдебния изпълнител. Правно и фактически, действията на взискателя следва да са необходимите, които законът предписва и му позволява при осъществяване на принудително изпълнение – изразена воля в писмен видпоради препращането в чл. 426, ал. 3 ГПК; пред орган на принудително изпълнение с депозиран оригинал на изпълнителния титул - чл. 426, ал. 1 ГПК; с посочен изпълнителен способ - чл. 426, ал. 2 ГПК. Дължимото авансовото заплащане на такси за осъщестяването на способа – чл. 73, ал.3, чл. 433, ал. 1, т. 6, чл. 426, ал. 3 ГПК, чл. 80 ЗЧСИ е от значение, ако невнасянето им е довело до връщане на молбата.“. Цитираното от касатора решение по гр.д.№ 1747/2020 г. на ІІІ г.о. на ВКС не е съобразимо самостоятелно, доколкото, както правилно сочи ответната страна, е част от противоречивата съдебна практика обусловила приемането на ТР № 2/2024 г. по тълк.дело №2/2023 г. на ОСГТК на ВКС. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение