Определение № 430 от 03.07.2015 г. на ВКС по гр. д. № 2465/2015 г.

Производството е по чл.288 ГПК. С решение от 23.09.2013 г. по гр.д.№ 57139/2011 г. по описа на СРС, ІІ г.о., 71 състав, потвърдено с решение от 21.10.2014 г. по гр.д.№ 2200/2014 г. на Софийски градски съд, ГО, ІІ-б въззивен състав е допуснато да се извърши делба на 11 броя земеделски имоти- ниви и ливади в землището на [населено място] и един урегулиран поземлен имот в с.с., между наследниците на бившия собственик А. В. С. при съответните квоти, които им се следват по закон. Въззивното решение е обжалвано от А. М. К., който счита, че нивата –имот № 25021 с площ 10913 кв.м. и УПИ VІІ-720 от кв.61 по плана на [населено място] с площ 1030 кв. м. следва да се изключат от делбата, тъй като ги е придобил по давност, за което се е снабдил и с констативни нотариални актове по обстоятелствена проверка № 84 и № 85/ 2009г. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК поставя правните въпроси за приложението на чл.69 и чл.79 ЗС във връзка с начина, по който владеещият съсобственик следва да манифестира намерението си за своене спрямо останалите съсобственици, каква е границата между държане и владение на имота като цяло и на негови идеални части и за доказателственото значение на констативните нотариални актове за собственост. Счита че произнасянето от страна на ВКС по първите два въпроса би имало значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, а по третия въпрос- че решението на въззивния съд противоречи на ТР № 4/ 2012 г. на ОСГК на ВКС, с което обосновава наличието на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Втора касационна жалба е подадена от съделителите М. П. Т., Д. А. Х., С. Н. П., Т. С. Х. и Ц. С. В.. На първо място те смятат, че от делбата следва да се изключат наследниците на три от сестрите на общия наследодател -С., С. и Я., тъй като те са прехвърлили наследствените си права в полза на братята си К. и А., срещу което са получили съответни суми, поради което наследниците им не следва да получават втори път дял от това имущество. На второ място считат, че от делбата следва да се изключи и имот № 109014, тъй като той принадлежи само на един от наследниците- Х. Н. Х. на лично основание. На трето място са недоволни от това, че не е уважено възражението им за придобиване по давност на делбените имоти. Считат че въззивният съд не е обсъдил тези възражения, с което е нарушил задължителната съдебна практика относно правомощията на втората съдебна инстанция- основание за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Ответниците оспорват жалбите както относно наличието на основания за допускането им до разглеждане, така и по съществото на оплакванията. За да се произнесе настоящият състав на Върховния касационен съд, първо гражданско отделение съобрази следното: Предмет на иска за делба е наследството, останало от общия наследодател А. В. С.- починал през 1961 г., и по- конкретно новооткрито наследство, получено в резултат на възстановяване на земеделските му земи по реда на ЗСПЗЗ. Наследниците на собственика са негови братя и сестри или техни наследници. Прието е, че възстановените имоти подлежат на делба, при съответните квоти, определени от закона, като не са уважени възраженията за придобиването им по давност от някои от наследниците, както и възражението за изключване от делбата на друга група наследници и имоти. С оглед на изложеното следва да се приеме, че поставените и в двете касационни жалби правни въпроси не обосновават допустимост на обжалването. По жалбата на А. М. К. следва да се посочи, че по въпросите за владението и придобиването по давност на сънаследствен имот е формирана обилна и трайно установена съдебна практика, обобщена последно в ТР № 1/ 2012 г. на ОСГК на ВКС, в което се пояснява отново, че когато съсобственикът е започнал да владее своята идеална част, но да държи вещта като обща, то той е държател на идеалните части на останалите съсобственици. Ако този съсобственик се позовава на придобивна давност за чуждата идеална част, той трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо останалите съсобственици намерението да владее техните идеални части за себе си. Въззивният съд е обсъдил събраните по делото писмени и гласни доказателства и изградил изводите си съобразявайки се с тази задължителна съдебна практика. Конкретният резултат по делото не се дължи на неправилна или противоречива съдебна практика по разрешения правен въпрос, а е обусловен от установените по делото факти и обстоятелства и подвеждането им под съответната правна норма, при съобразяване с посочената практика. Специално по повод възражението на А. К. съдът е признал, че той действително е демонстрирал промененото си намерение да владее чуждите части за себе си, но тъй като това е станало около 2003- 2004 г., до подаване на исковата молба в съда на 15.12.2011 г. не е изтекъл необходимият десетгодишен срок на владение, което е обусловило извода, че касаторът не е придобил имотите по давност. По отношение на съставените нотариални актове № 84 и 85/ 2009 г. решението не влиза в противоречие и с ТР № 4/ 2012 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което при оспорване доказателствената тежест е за лицето, ползващо се от констативния нотариален акт- т.е. отново касаторът. По касационната жалба на М. П. Т., Д. А. Х., С. Н. П., Т. С. Х. и Ц. С. В.. В обобщен вид поддържаните от тези съделители основания за допускане на касационното обжалване се свеждат до това, че въззивният съдът е нарушил задължението си да обсъди всички техни доводи и възражения и в този смисъл решението му противоречи на задължителната съдебна практика. От данните по делото е видно, че тези възражения са направени в допълнението към въззивната жалба, което е подадено след изтичане на срока за обжалване, поради което в съответствие с нормата на чл.269, ал.2 ГПК и приетото в ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС съдът е проверил първоинстанцонното решение само с оглед неговата валидност, допустимост и точно приложение на императивни материални норми. В този смисъл е и останалата съдебна практика- например решение № 246 от 23.10.2013 г. на ВКС по гр. д. № 3418/2013 г., I г. о. Отделно от това следва да се посочи, че възраженията са били и неоснователни, тъй като прехвърлянето на наследствени права касае наследството останало от В. С. М., докато предмет на делбата е наследството на неговия син А. В. С.. Не е доказано и твърдението, че имотът, представляващ УПИ VІІ-720 кв.61 по плана на [населено място] е идентичен с имота, даден като обезщетение за отчужден техен имот на част от сънаследниците, за да се уважи искането им имотът да се изключи от делбата. Недоказано е и възражението на тази група касатори за придобиване на делбените имоти по давност. С оглед на изложеното следва да се приеме, че не са налице основания за допускане на касационните жалби до разглеждане, поради което и на основание чл.288 ГПК настоящият състав на Върховния касационен съд, първо гражданско отделение