Определение № 2985 от 30.10.2026 г. на ВКС по т. д. № 546/2026 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по съвместна касационна жалба на „ВАЛ ТУР 07“ ЕООД, ЕИК:[ЕИК] и В. Д. К., ЕГН: [ЕГН] срещу въззивно решение № 77 от 28.11.2025 г., постановено от Апелативен съд – Бургас по в.т.д. № 131 по описа на съда за 2025 г., с което след отмяна на решение № 182 от 04.06.2025 г., постановено от Окръжен съд – Бургас по т.д. № 190 по описа на съда за 2024 г., касаторите са осъдени да заплатят солидарно на „Алси 8“ ЕООД, ЕИК:[ЕИК], по предявен частичен иск, сумата 850 000 лв., дължима по споразумение за установяване и изплащане на финансови задължения от 07.05.2024 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано завеждане на исковата молба - 10.06.2024 г. до окончателното изплащане, със законните последици по отношение на разноските в производството.

В касационната жалба се излагат оплаквания за недопустимост, при условията на евентуалност – за неправилност на обжалвания съдебен акт, поради наличието на всички касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.

Сочи се, че недопустимостта на въззивното решение произтича от обстоятелството, че съдът се е произнесъл по правен спор, за който между страните вече има влязло в сила решение. В подкрепа на това се твърди, че с вписване № 20250701171609 на длъжностното лице от Агенция по вписванията по партидата на въззиваемия „Вал тур 07“ ЕООД, е обявено решение № 215/01.07.2025 г. на БОС по т.д. № 236/2024 г. - дело по несъстоятелност, образувано от ищеца в настоящото производство „Алси 08“ ЕООД против ответника в същото - „ВАЛ ТУР 07“ ЕООД, в което е искано обявяването на дружеството в несъстоятелност и в което дело молителят се е легитимирал като кредитор на „ВАЛ ТУР 07“ ЕООД отново въз основа на същото споразумение от 07.05.2024 г., на което е основал и исковата си претенция по настоящото дело. Твърди се, че съдебният акт е обявен на 01.07.2025 г., като видно от ТРРЮЛНЦ след това няма обявена въззивна жалба, каквото е изискването на чл. 613а от ТЗ, поради което и този акт е влязъл в законна сила на 08.07.2025 г., като това обстоятелство се счита за известно на всички трети лица, включително на БАС.

Излага се, че нормата на чл. 298, ал. 1 от ГПК предвижда, че решението влиза в сила само между същите страни, за същото искане и на същото основание, а ВКС в практиката си, постановена по реда на чл. 290 от ГПК, е дал разрешение на въпроса за обективните предели на силата на пресъдено нещо, като правна последица от влязло в сила решение в случаите, когато между едни и същи страни има няколко дела, основани на общ правопораждащ фактически състав. Сочи се практика на ВКС. Поддържа се, че има един и същ общ правопораждащ факт относно наличието на вземане на кредитора „Алси 08“ ЕООД, който е и молител по т.д. № 236/2024 г. по описа на БОС, като и в двата случая се твърди, че вземането му е породено именно от процесното споразумение от 07.05.2024 г. Излага се, че проф. Ж. С. в своите трудове и учебници също е застъпил тезата, че когато делата са между същите страни, и мотивите имат обвързваща сила, а не само диспозитива.

Настоява се, че в мотивите си БОС в цитираното по-горе решение приема, че вземанията на молителя са му били прехвърлени с цесия, поради което въпросът, на който следва да се даде отговор е, дали цедираните вземания представляват такива, породени или отнасящи се до търговска сделка. Според съда представеното споразумение от 07.05.2024 г., макар и безспорно подписано от страните по него не съставлява източник на задължения, а представлява признание за тях; същото би било годно доказателствено средство за релевантните в процеса факти, ако е било установено по отношение на тези вземания съществуването им в резултат на търговски сделки или породени и отнасящи се до тях търговски сделки. Съставът на БОС в приключилото производство приема, че не са били представени доказателства в тази връзка, както и не са наведени твърдения за конкретни договори, освен посочените най-общо в споразумението „договори за заем и финансова помощ“. Посочено е, че характерът на вземането на цесионера е идентичен с характера на цедираното вземане, поради което на цесионера могат да се правят всички възражения, които длъжникът е могъл да направи на цедента по време, когато цесионният договор е бил сключен. Въз основа на това, съдът в приключилото производство е направил и крайния си извод, че: „Предвид изложеното, съдът намира, че в настоящото производство молителят не установи, че има качеството на кредитор на ответното дружество.“

Според касаторите при абсолютно същия правопораждащ факт, по отношение на който във времево отношение спорното право вече е било установено за несъществуващо към деня на приключване на устните състезания в съдебната инстанция, чието решение е влязло в сила и е станало необжалваемо - решение № 215/01.07.2015 г. на БОС по т.д. № 236/2024 г., въззивният съд в настоящото производство е приел решение в точно обратния смисъл, което според тях води до недопустимост на съдебния акт, поради забраната за пререшаване на спор, по който вече има влязъл в сила съдебен акт.

По отношение неправилността на съдебното решение се излага следното: Оспорват се изводите на въззивния съд, основани на характера и действието на спогодбата, в смисъл, че като се съобрази правният характер на спогодбата като правопроменящ факт, следва да се заключи, че споразумението, чиято валидност не е оборена, представлява признание за дълга, а предхождащото договарянето правно положение губи правната си релевантност и не се налага събиране на доказателства за съществуването на вземанията.

Сочи се, че в конкретния случай първоинстанционният съд още в доклада по делото е посочил, че е квалифицирал предявените искове като такива с правно основание чл. 240, ал. 1 от ЗЗД вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 141 ЗЗД вр. чл. 79 ЗЗД. При приемане на доклада ищецът не е направил възражение срещу така направената правна квалификация. В същия доклад, приет без възражения от страните, на ищеца изрично е указано, че в негова тежест е да установи следните факти - наличието на валидни облигационни правоотношения за заем и финансова помощ между ответника „ВАЛ ТУР 07“ ЕООД и предишните му кредитори - Stradon foreign trade, Belize City, Belize, и Nautilus Metal Trade and Demolition LLC USA, по които общо се дължи сумата от 2 280 298 лв.; валидно сключен договор за цесия, по силата на който ищецът е придобил от предишните кредитори процесното вземане; валидно уведомяване на длъжника „ВАЛ ТУР 07“ ЕООД за цесията от предишния кредитор; валидно задължаване от страна на ответника В. Д. К. в качеството на поръчител при условията на солидарна отговорност за дълга; настъпването на падежа на вземането и размера на задължението, като на ищеца е указано, че не сочи доказателства за валидни предходни заемни облигационни правоотношения между „ВАЛ ТУР 07“ ЕООД и предишните кредитори Stradon foreign trade, Belize City, Belize и Nautilus Metal Trade and Demolition LLC USA c предмет вземане в посочения в исковата молба размер, за сключен договор за цесия между него и тези кредитори, както и за надлежното уведомяване на длъжника „ВАЛ ТУР 07“ ЕООД за цесията от предишните кредитори.

Настоява се, че въззивният съд, видно от направения от него доклад, не е променил правната квалификация, не е очертал друг предмет на спора, не е указал на страните съответната доказателствена тежест, въпреки че със съдебния си акт е приел, че правният спор е съвсем друг, което според касаторите съставлява съществено нарушение на процесуалните правила.

Сочи се още, че с договора за цесия не възниква нов дълг или ново правоотношение - сменя се само кредиторът, а със споразумението се преуреждат различни условия на първоначално възникналия дълг. Настоява се, че в случая процесното споразумение няма характер на спогодба, тъй като с него нито се прекратява правен спор, нито се избягва такъв, като се правят взаимни отстъпки, а при тълкуването му се установява, че не само няма абсолютно никакви отстъпки, които страните да са направили, а точно напротив - длъжниците са поели задължения, които преди това са нямали. Излага се, че самото споразумение, на което се позовава ищецът в исковата молба, само по себе си не може да породи тепърва задължения за касаторите, ако такива не са съществували по-рано. За да има новация, следва да има валидно задължение, което може да бъде новирано, като ирелевантно е обстоятелството, че с това споразумение предварително ответниците са признали безспорност на вземанията и са се отрекли от правото си на възражения в каквато и да било насока - вид, размер и произход, тъй като такъв отказ от права е нищожен. Също така, законът в нормата на чл. 366 от ЗЗД предвижда, че спогодбата върху непозволен договор е нищожна дори ако страните са се спогодили относно неговата нищожност.

Излага се, че за да бъде сключен валиден договор за цесия, следва да има годен предмет, а в случая такъв няма. Заявява се, че „Вал тур 07“ ЕООД никога не е сключвало нито договори за заем, нито за финансова помощ нито със Stradon foreign trade, нито с Nautilis metal trade and demolition LLC, а в хода на производството цесионерът не е доказал наличие на съществуващи вземания, което води и до пълна липса на предмет на твърдяната цесия между него Stradon foreign trade и Nautilis metal trade and demolition LLC.

Оспорват се изводите на въззивния съд в насока отричане възможността за бъдат релевирани възражения за нищожност на цесионните съглашения, тъй като не цесиите били основанието на исковата претенция, като се излагат подробни съображения в насока на това, че този довод на съда категорично не кореспондира с исковата молба и заявените в нея фактически основания на иска. Настоява се, че длъжникът разполага с всички възражения срещу цесионера, които може да направи спрямо цедента, като изводът на съда не кореспондира нито със заявения предмет на иска, нито със закона или съдебната практика.

Твърди се и че е релевирано възражение за нищожност на процесното споразумение, поради накърняване на добрите нрави, тъй като касаторите са се обременили и задължили към кредитора - ищец, без да е бил налице дълг, който да бъде погасен посредством тези плащания. Според касаторите тезата, че престациите били еквивалентни не може да бъде споделена, тъй като няма замяна на две престации, а се поема чисто нов дълг, който не е съществувал, а и няма никакво правно основание да бъде поет. Срещу поемането му длъжниците „Вал тур 07“ ЕООД и В. К. не получават нищо, а преди подписването на процесното споразумение те са нямали каквито и да са дългове към цедентите Stradon foreign trade, Belize City, Belize и Nautilus Metal Trade and Demolition LLC USA. Твърди се, че е налице абсолютна нееквивалентност на престациите - длъжникът - ЕООД и поръчителят са се задължили да заплатят огромни суми на цесионера, срещу което обаче не се погасява абсолютно никакъв дълг, защото той не съществува. Цитират се решения на ВКС в подкрепа на заявеното.

По подробно изложени съображения се претендира и нищожност на процесното споразумение, поради липса на предмет.

Иска се обезсилване на обжалваното решение, като недопустимо, при условията на евентуалност – отмяната му като неправилно, със законните последици, претендират се разноски.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че обжалваното решение е недопустимо /по подробно изложените в касационната жалба съображения, които се преповтарят/, както и наличието на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по въпросите:

1. Следва ли въззивният съд, който променя правната квалификация на претенцията, да даде указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства? Твърди се противоречие със задължителната практика на ВКС - т. 2 на Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк.д. № 1/2013 г., ОСГТК. Сочи се, че исковата молба е неуточнена досежно това кой е правопораждащият правото на ищеца факт – в обстоятелствената част е заявено, че ищецът е кредитор - цесионер за общата сума от 2 280 298 лв. от цедирани вземания на кредиторите Stradon foreign trade, Belize City, Belize и Nautilus Metal Trade and Demolition LLC USA по договори за заем и финансови помощи, но се иска да се осъдят ответниците за изпълнение на споразумение от 07.05.2024 г., като паралелно се поддържат и двете тези — ищецът бил кредитор като цесионер за закупени вземания от цедентите, а се претендира осъждане въз основа на споразумението, което обаче в своето съдържание отново се основава на процесните договори за цесия. Сочи се и че в случая съдът е следвало първо да изясни предмета на делото: основава ли ищецът паричната си претенция на спогодба - като основание за вземането, или изтъква сключеното споразумение предвид договорената в него изискуемост. Според касаторите видно е, че макар да се позовава на споразумение, ищецът излага в обстоятелствената част на исковата молба фактите, от които произтича вземането му, въвежда ги в предмета на делото, а споразумението има доказателствено значение на признание за едно вече възникнало паричното задължение, което ищецът предявява по основание, като излага правопораждащите факти за него.

Счита се, че БАС, който, без да изясни предмета на спора, априорно е приел, че искът се базира само на спогодбата, е дал разрешение на следния процесуалноправен въпрос в противоречие с практиката на ВКС - решение № 229 от 18.12.2023 г. на ВКС по гр.д. № 4038/2022 г., III г. о., ГK, а именно:

2. Следва ли съдът да изясни предмета на делото, а именно - дали ищецът основава паричната си претенция на спогодба, като основание на вземането или изтъква сключеното споразумение предвид договорената в него изискуемост и безспорност, след като в обстоятелствената част изрично е обосновал качеството си на кредитор - цесионер за закупени вземания за общата сума от 2 280 298 лв. от цедирани вземания на кредиторите кредитори Stradon foreign trade, Belize City, Belize и Nautilus Metal Trade and Demolition LLC USA no договори за заем и финансови помощи?

На следващо място се излага, че за да промени правната квалификация на иска, БАС излага в мотивите си, че процесното споразумение имало характер на спогодба по смисъла на чл. 365 от ЗЗД, какъвто според касаторите то няма. В същото време, като се позовава на така дадената квалификация като спогодба, сключена по реда на чл. 365 от ЗЗД, БАС категорично отрича правната възможност да бъдат релевирани възражения за погасяване по давност на вземанията, предмет на споразумението преди неговото сключване, възражения касателно несъществуването на вземанията, предмет на прехвърляне от цесионерите, възражения относно самите договори за цесии и тяхната действителност. Сочи се, че БАС, при тълкуване на процесното споразумение и придавайки му характер на спогодба по смисъла на чл. 365 от ЗЗД, е дал разрешение различно от това в практиката на ВКС, където еднозначно е прието, че да има характер на спогодба един договор, то в него задължително следва страните да са направили взаимни отстъпки. Твърди се, че направеното от въззивния съд тълкуване на споразумението не съответства на принципите на чл. 20 от ЗЗД, а именно - да се издири действителната обща воля на страните и оттам да се направи извода за характера на договора, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността.

При така изложеното се твърди противоречие на въззивното решение с решение № 50111 от 15.12.2022 г. на ВКС по гр.д. № 378/2022 г., II г.о., ГК, решение № 50201 от 25.01.2023 г. на ВКС по гр.д. № 4206/2021 г., III г.о. и решение №37 от 23.04.2021 г. на ВКС по т. д. № 3033/2018 г., I т. о., ТК по въпроса: 3. Следва ли съдът при преценката на процесното споразумение да се води от принципите на чл. 20 от ЗЗД - да се издири действителната обща воля на страните, да се направи извода за характера на договора, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността; може ли договор, в който едната страна не е сторила никакви отстъпки, а другата е поела по-утежняващи условия, касателно падеж, лихви, обезпечения, давност, включително с отказ от всякакво оспорване с „каквито и да е възражения, независимо от техния вид, размер и произход“, да бъде квалифицирано като спогодба?

По-натам се сочи, че въззивният съд е процедирал в отклонение от задължителните указания в ППВС № 1/1953 г., ППBC № 7/1965 г. и ППВС № 1/1985 г., и практиката на ВКС по чл. 290 ГПК, обективирана в решение № 212 от 1.02.2012 г. по т.д. № 1106/2010 г. на ВКС, II т.о, решение № 392 от г. по гр.д. № 891/2010 г. на ВКС, I г.о., решение № 68 от г. по т.д. № 78/2010 г. на ВКС, II т.о., решение № 94/13.09.2016 г. по т.д. № 3768/2014 г. на ВКС, II т.о. по въпроса: 4. Задължен ли е въззивният съд да обсъди с мотиви към решението си всички допустими и относими към спорния предмет доводи и възражения на страните?

Излага се и че БАС е дал разрешение на следния материалноправен въпрос, в противоречие с практиката на ВКС, постановена по реда на чл. 290 от ГПК, а именно: 5. Действително ли е споразумение, на което съдът е придал характер на спогодба, в което изрично се сочи, че е сключено въз основа на договори за цесии, които в процеса не е доказано, че съществуват; има ли предмет това споразумение (спогодба) и липсата му води ли до недействителност? Настоява се, че даденото от БАС разрешение е в пълно противоречие с даденото такова от ВКС в решение № 93/06.04.2012 г. по гр.д. № 1548/2010 г., IV г.о. на ВКС, както и в решение № 238/05.08.2025 г. по т.д. № 811/2024 г.

По въпроса: 6. Нищожно ли е споразумение, в което длъжниците поемат чисто нов дълг с нов падеж, който не е съществувал, а и няма никакво правно основание да бъде поет, това задължение е поето „изцяло и безусловно, безспорно и окончателно“, като и изрично те се отказват от всякакво оспорване с „каквито и да е възражения, независимо от техния вид, размер и произход?, се твърди пълно противоречие с решение № 100 от 10.07.2024 г. на ВКС по т.д. № 1022/2023 г., I т.о., ТК и решение № 176 от 29.10.2024 г. на ВКС по т.д. № 1278/2023 г., I т.о., ТК.

Ответникът по жалбата оспорва същата, претендира разноски.

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставката на чл. 280, ал. 1 ГПК.

За да постанови обжалваното съдебно решение въззивният съд е приел в относимата им към оплакванията в касационната жалба и твърденията в изложението на основания за допускане на касационно обжалване, част от мотивите си към обжалваното въззивно решение, че:

Предявеният иск, съобразно заявените фактически твърдения и искането, отправено до съда /решение № 359 от 16.01.2014 г. на ВКС по гр.д. № 1209/2013 г./, е с правно основание чл. 79, ал. 1, вр. чл. 365 ЗЗД, съединен с искане за присъждане на законната лихва от завеждането на исковата молба до окончателното изплащане.

В обобщение и в аспект на повдигнатите в жалбата оплаквания, според въззивния състав следва да се посочи, че от данните по делото се установява, че между страните е било сключено споразумение от 07.05.2024 г., по силата на което подписалите споразумението страни - „Алси 8“ ЕООД, „Вал тур 07“ ЕООД и В. Д. В. са потвърдили, в т. 2.1., „финансовите си отношения, взаимни разчети и отразявания“, посочвайки, че „Алси 8“ ЕООД е кредитор - цесионер на „Вал тур 07“ ЕООД за обща сума от 2 280 298 лв., която сума е придобита от първото дружество по договори за цесия с цеденти, описани в споразумението, за които прехвърляния длъжникът е декларирал, че е надлежно и своевременно уведомен от прехвърлителите на вземанията - т. 2.1.а, както и е признал съществуването на задължението към „Алси 8“ ЕООД в горепосочения размер, като нелихвоносно до уговорения падеж - т. 2.1.б. Длъжникът - въззиваем е поел задължение за погасяване в пълен размер на задължението си спрямо въззивника, в срок до 1.06.2024 г. - т. 2.3. от споразумението. Уговорена е дължимост на законната лихва за забава, при неиздължаване във фиксирания срок.

Според съда следва да се приеме, че задълженията са поети солидарно от длъжника и поръчителя, предвид изрично закрепената договорна воля в текста на т. 2.4. от съглашението.

Съдът посочва, че възраженията на въззиваемото дружество, поддържани пред въззивната инстанция, се изразяват в доводите, че по делото не са представени доказателства за твърдените цесии, както и за уведомяване на длъжника по тях, нито е проведено доказване на валидно възникнали задължения по договори за заем между цедентите и въззиваемия, при което цесиите са нищожни поради липса на предмет. В допълнение се сочи, че давността по отразените в счетоводството на въззиваемия вземания към цедентите е настъпила, преди сключване на споразумението.

Според въззивния състав, по смисъла на чл. 365, ал. 1 ЗЗД, с договора за спогодба страните прекратяват един съществуващ спор или избягват един възможен спор, като си правят взаимни отстъпки. Според законодателното разрешение, със спогодбата могат да се създадат, изменят или погасят и правоотношения, които не са били предмет на спора - чл. 365, ал. 2 ЗЗД. Нищожна е спогодбата върху непозволен договор - чл. 366 ЗЗД. За въззивния състав анализът на сключеното споразумение води до извода, че същото разкрива белезите на спогодба, с нейните характерни признаци на самостоятелен, неформален и консенсуален договор, и предназначение да внесе яснота и определеност в отношенията между страните - правоустановяващо действие, при което страните се съгласяват занапред правното положение между тях да е такова, каквото е прогласено със спогодбата. Съдът посочва, че със сключване на спогодбата е изключена възможността да се контестира предхождащото я правно положение, освен ако е оборена нейната валидност, като съдебната теория и практика е приела, че това касае формите на нищожност противоречие със закона, заобикаляне на закона, накърняване на добрите нрави или договор върху неоткрито наследство - чл. 26, ал. 1 ЗЗД, но не и формите на нищожност по чл. 26, ал. 2 ЗЗД, които договаряния поначало могат да бъдат предмет на спогодба, по съображения, че порокът при тях не е свързан със съществуваща забрана за сключването им - определение № 24 от 11.01.2019 г. на ВКС по т.д. № 1025/2018 г., решение № 201 от 29.01.2018 г. на ВКС по т.д. № 700/2017 г., решение № 229 от 18.12.2023 г. на ВКС по гр.д. № 4038/2022 г.

Посочва се, че страните свободно уреждат отношенията си чрез спогодбата и, при доказаност на нейната валидност, тя е задължителна за тях по силата на чл. 20а ЗЗД, а съдът следва да зачете действието й, без да изследва действителните отношения между страните преди нейното сключване - така в решение № 134 от 21.06.2019 г. на ВКС по гр.д. № 4255/2018 г. Обратното, според съда, би било в противоречие с естеството на спогодбата, като двустранно съглашение, което е допустимо да включва в себе си както воля за частичен отказ от права, така и частично поемане на несъществуващи задължения - взаимни отстъпки.

Предвид гореизложените принципни постановки и при зачитане декларативното действие на спогодбата, установяващо със задължителна сила отношенията между страните така, както са възпроизведени в нея, според въззивния състав без основание се претендира от въззиваемото дружество неустановеност на дълга и необходимост от доказване вземанията на цедентите, извършените цесии и уведомяване на длъжника по тях. Съдът излага, че твърденията за нищожност на цесионните съглашения не могат да бъдат релевирани инцидентно в настоящия процес, тъй като не цесиите са основанието на исковата претенция. Според съда ирелевантни, по аналогични съображения, са и доводите за погасяване по давност на вземанията, предмет на споразумението, преди неговото сключване.

Според въззивния състав по-натам, не се установява споразумението да страда от пороци, относими към противоречие със закона или заобикалянето му. Прието е за неоснователно и поддържаното пред първата инстанция възражение за накърняване на добрите нрави, поради поемане на несъществуващо задължение. Според съда от ангажираните в производството доказателства - заключение по съдебно-икономическа експертиза, е видно, че задълженията на въззиваемото дружество към цедентите са били отразени в собственото му счетоводство, което е признание за съществуването им.

Съдът излага, че като се съобрази изложеното относно правния характер на спогодбата като правопроменящ факт, следва да се заключи, че споразумението, чиято валидност не е оборена, представлява признание за дълга, а предхождащото договарянето правно положение губи правната си релевантност и не се налага събиране на доказателства за съществуването на вземанията.

Посочва се по-натам в мотивите на въззивното решение, че въззиваемият се е позовал в процеса на събрани в производството данни за счетоводно отписване по давност на 03.01.2024 г., на три от неговите задълженията към цедентите, които, към 31.12.2023 г. по сметкоплана на „Вал тур 07“ ЕООД са били в общ размер на 2 277 304,44 лв. Съдът приема, че без да се анализира правилността на така извършената счетоводна операция, погасяването по давност не заличава дълга, а единствено възможността за принудителното му удовлетворяване, което прави изпълнението след изтичане на давностния срок не без основание - чл. 118 ЗЗД и дава възможност за признаване и на погасен по давност дълг. В този смисъл, според въззивния състав, регулиращото и конститутивно действие на спогодбата рефлектират в изменение на съществуващото правоотношение, съобразно уговореното, и тази свободно формирана воля на съдоговорителите следва да бъде зачетена.

Според въззивния съд по-натам, не се установява представеното споразумение да инкорпорира отказ от права на длъжника към цедентите, както се настоява в отговора, включително тези за прогласяване нищожност, унищожаемост или разваляне на договорите, от които произтичат вземанията. Съдът посочва, че внимателният прочит на клаузата на т. 2.8. от споразумението сочи, че тя е относима към самото него, а не към предходните правоотношения. Освен това, липсват твърдения въззиваемият търговец да е атакувал пред съд валидността на сделките с цедентите, резултатите от които е въвел в счетоводството си.

В обобщение въззивният съд излага, че при зачитане материалноправния ефект на спогодбата и предвид обстоятелството, че не се доказва въззиваемите да са престирали по споразумението от 7.05.2024 г., макар падежът за изпълнение да е настъпил на 1.06.2024 г., следва да се приеме, че в тяхна тежест, при условията на солидарност, възникват неблагоприятните последици, разпоредени от закона в случаи на договорно неизпълнение, поради което и предявеният иск е основателен.

Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.

Освен в случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната съдебна инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросът не може да е хипотетичен, но същевременно следва да не е и от фактологично естество /при което отговорът му да е в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а следва да има характер на въпрос по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността или недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване, а именно - разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело.

Обжалваното въззивно решение не е вероятно недопустимо.

С влязлото в сила решение /което се ползва със сила на пресъдено нещо само по отношение наличието или не на състоянието на неплатежоспособност/свръхзадълженост и началната му дата, но не и по отношение съществуването или не на вземането на кредитора, инициирал производството – срв. мотивите към т. 1 от ТРОСТКВКС № 1/2018 г. по тълк.д. № 1/2017 г./, молбата на настоящия ищец „Алси 8“ ЕООД с правно основание чл. 625 от ТЗ - за откриване на производство по несъстоятелност на настоящия ответник „Вал тур 07“ ЕООД, основана на процесното и в настоящото производство споразумение от 07.05.2024 г., е отхвърлена не поради приета от сезирания съд, липса въобще на вземане на молителя към ответника по молбата, произтичащо от споразумението, а поради това, че по делото, според съда, не е установено по отношение на заявените в производството вземания на молителя, тяхното съществуване в резултат на търговски сделки или породени и отнасящи се до тях търговски сделки. Съдът е посочил, че вземанията на молителя са му прехвърлени с цесия, поради което въпросът, на който следва да се даде отговор е дали цедираните вземания представляват такива, породени или отнасящи се до търговска сделка, а отговорът на този въпрос зависи от конкретните факти по делото. Изложено е, че представеното споразумение, макар и безспорно подписано от страните по него, не съставлява източник на задължения, а представлява признание за тях, но би било годно доказателствено средство за релевантните в производството по несъстоятелност факти, ако бъде установено по отношение на тези вземания съществуването им в резултат на търговски сделки или породени и отнасящи се до тях търговски сделки. Посочено е, че характерът на вземането на цесионера е идентичен с характера на цедираното вземане, като прехвърленото вземане следва характера на вземането към момента на неговото възникване и цедирането му не променя този характер. Според обобщаващите и решаващи мотиви на съда в края на това му изложение, молбата по чл. 625 от ТЗ в приключилото производство е отхвърлена, тъй като при липсата на конкретика относно характера на прехвърленото вземане на цесионера „Алси 8“ ЕООД, съдът не може да прецени дали вземането произтича от изброените в чл. 1, ал. 1 ТЗ търговски сделки или от търговска сделка по смисъла на чл. 286 ТЗ. При изложеното, обжалваното в настоящото производство въззивно решение, не се явява вероятно недопустимо, като постановено по спор, вече разрешен със сила на пресъдено нещо с влязло в сила съдебно решение.

Не е налице заявеното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. За да бъде въобще преценявано наличието на някой от допълнителните критерии за селектиране на касационната жалба, законоуредени в т.т. 1-3 на ал. 1 от чл. 280 ГПК, по делото касаторът следва да е формулирал правен въпрос – годно общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, разяснен по задължителен за съдилищата начин с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. и в случая част от въпросите на касаторите не съставляват такова годно общо основание.

Вторият, петият, шестият и втората част от третия от въпросите на касаторите, по начина, по който са формулирани и обосновани – доколкото отговорите им зависят изцяло от конкретните обстоятелства по делото и изразяват всъщност несъгласието на касатора с обусловилите изхода на делото във въззивната инстанция, изводи на въззивния съд по съществото на спора, обективирани в мотивите му, са относими към правилността на въззивното решение, схващана обаче като основание за касирането му по чл. 281, т. 3 от ГПК, но не и към наличието или не на основания за допускане на касационно обжалване, преценката за което е единственият възможен предмет на настоящото производство по чл. 288 от ГПК. Правилността на въззивното решение може да бъде проверявана от касационната инстанция единствено в производство по чл. 290 от ГПК и след допускане на касационното му обжалване, но не и в настоящото производство по чл. 288 от ГПК. Отговарянето на така поставените от касатора въпроси от страна на касационния състав в рамките на настоящия етап от касационната проверка би означавало съставът да изрази обосновано становище досежно основателността или неоснователността на предявения иск, което противоречи на същността и целите на производството по чл. 288 от ГПК.

В допълнение:

Вторият въпрос на касаторите е несъответен на обстоятелствата по делото – видно от действителното и ясно съдържание на исковата молба, претенциите на ищеца са основани изцяло на процесното споразумение, а цедирането на процесните вземания от предходни кредитори на длъжника „Вал Тур 07“ ЕООД, е посочено само в частта от исковата молба, пресъздаваща установителната част на споразумението, но не и като основание на самите вземания. Това, така първоначално заявено от ищеца в исковата му молба, е поддържано и до края на производството в инстанциите по същество. Някакво бегло позоваване на други договори, но пак във връзка с процесното споразумение, се съдържа в „прикрепена“, според използвания от ищеца термин към исковата му молба, молба за допускане на обезпечение на иска, съдържанието на която обаче е неотносимо към задължителното съдържание на исковата молба по смисъла на чл. 127, ал. 1, т. 4 и т. 5 ГПК. На така първоначално предявеното и поддържано основание, исковете са и уважени от въззивния съд, без при това да е налице каквато и да било, и в частност – изтъкваната от касаторите във въпроса им, противоречивост на твърденията в исковата молба, петитума на същата, приетото за установено и присъденото от въззивния съд /наличието на такава би сочило на нередовност на исковата молба, евентуално водеща не до поддържаната от касаторите неправилност, а до недопустимост на постановеното по делото въззивно решение, по наличието на каквато касационният състав би бил оправомощен и задължен да се произнесе и служебно, независимо от това, че оплакване в такъв смисъл не е своевременно релевирано в отговора на исковата молба./

Втората част от третия въпрос и шестият такъв са основани само на твърдения на касаторите по делото, обосноваващи защитните им тези по същото, но останали несподелени от въззивния съд. Освен това от мотивите на въззивния съд е видно, че изводите му, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция са основани и на това, че: от ангажираните в производството доказателства - заключение по съдебно-икономическа експертиза, е видно, че задълженията на ответника – търговец към цедентите са били отразени в собственото му счетоводство, което е признание за съществуването им, както и последващото отписване на три от тях по давност, което обстоятелство е ценено от въззивния съд в същия смисъл; не се установява представеното споразумение да инкорпорира отказ от права на длъжника към цедентите, както се настоява в отговора, включително тези за прогласяване нищожност, унищожаемост или разваляне на договорите, от които произтичат вземанията, нито пък са налице твърдения ответникът – търговец, да е атакувал пред съд валидността на сделките с цедентите, резултатите от които е въвел в счетоводството си; внимателният прочит на клаузата на т. 2.8. от споразумението сочи, че тя е относима към самото него, а не към предходните правоотношения. При така приетото от въззивния състав тези въпроси на касаторите са изцяло несъответни на действителните му мотиви, съответно – отговорите им не са обуславящи за изхода на делото във въззивната инстанция и въпросите не съставляват годно общо основание за допускане на касационно обжалване.

Отговорът на петия въпрос не е обуславящ за изхода на делото във въззивната инстанция, доколкото предполага по делото да са останали недоказани обстоятелства, включени в предмета на доказване, докато въззивният съд изрично е изложил в мотивите си /при приетата от съда необходимост от зачитане декларативното действие на спогодбата, установяващо със задължителна сила отношенията между страните така, както са възпроизведени в нея/, че без основание се претендира от въззиваемото дружество /сега касатор/ неустановеност на дълга и необходимост от доказване вземанията на цедентите, извършените цесии и уведомяване на длъжника по тях, както и че твърденията за нищожност на цесионните съглашения не могат да бъдат релевирани инцидентно в настоящия процес, тъй като не цесиите са основанието на исковата претенция.

Първият въпрос е правен, но /съобразено и с изложеното по-горе по отношение на втория въпрос на касаторите/, е несъответен на действителните обстоятелства по делото и на също действителните изводи на въззивния съд, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция и видни от мотивите му към обжалваното решение. Подвеждането на твърденията на ищеца относно обстоятелствата, на които искът му се основава /чл. 127, ал. 1, т. 4 от ГПК/, под хипотезиса на конкретна правна норма, т.е. определянето на правната квалификация на иска, произтичаща от тези му твърдения, е правомощие само на съда, включително и на въззивния, като такъв по съществото на спора. В случаите, в които въззивният съд не споделя заявената от ищеца правна квалификация на иска, която е възприета и от първоинстанционния съд, той дава на иска произтичащата според него от твърденията на ищеца в исковата му молба, квалификация на иска, и се произнася съобразно същата. Когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на императивна материалноправна норма, като даде указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства /т. 2 от ТРОСГТКВКС № 1/2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г./. Такова задължение за въззивния съд възниква обаче само в случаите, в които на страните поради неправилно определената от първоинстанционния съд правна квалификация, са дадени неточни, непълни или грешни указания досежно разпределянето на доказателствената тежест в процеса и относно доказването на правнорелевантните за съществуването на спорното право факти /обстоятелства, които в случая нито се твърдят, нито се установяват по делото, а и това би било относимо към друг процесуалноправен въпрос, какъвто в случая не се поставя/. В случая кръгът от подлежащите на доказване по делото от страна на ищеца факти, правнорелевантни за съществуването на заявеното му за съдебна защита, негово субективно материално гражданско право, е стеснен /редуциран/ от въззивния съд, с оглед приетата от него и изложена в мотивите му, ирелевантност за съществуването на спорното право, респ. – за основателността на иска, на съществуването на процесните вземания в полза на предходните им титуляри, съответно – на доказателства за цедирането им и уведомяването на длъжника за това, все с оглед възприетото от съда правоустановяващо и правопреобразуващо действие в отношенията между страните, на процесното споразумение, на което и исковете на ищеца са основани. Правомощие на съда, освен да определи правната квалификация на твърденията на ищеца, е и да преценява всички събрани по делото доказателства /чл. 12 ГПК/, с оглед установяване на истината /чл. 10 ГПК/. Служебно задължение на съда е да приложи закона спрямо установените факти, като извлече служебно техните правни последици, независимо дали страните са се позовали на тези последици - арг. от чл. 235, ал. 2 ГПК. При така изложеното този въпрос не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване.

Третият въпрос /в първата му част, относима към тълкуването на договорите/ е правен и принципно годен да послужи като общо основание за допускане на касационно обжалване. По отношение на него не е налице поддържаният от касаторите допълнителен критерий за селектиране на жалбата им по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Видно от съдържанието на мотивите на въззивния съд към решението му, дейността на съда по тълкуване на процесното споразумение е осъществена не в противоречие, а в съответствие с цитираната от касаторите към въпроса практика на ВКС, а формираните в резултат на това тълкуване изводи на съда по съществото на спора, са извън предметния обхват на проверката в настоящото производство по чл. 288 от ГПК.

Четвъртият въпрос е правен и и отговорът му е от естество да обуслови изхода на всеки правен спор, разрешаван със средствата на гражданския процес, като относим към спазването на императивно законоустановените в процесуалния закон задължения на съда /включително и на въззивния съд, като такъв по съществото на спора/ да разглежда и решава делата според точния смисъл на законите, да преценява всички доказателства по делото и доводите на страните по вътрешно убеждение, да постанови решението си въз основа на доказателствата по делото и вътрешното си убеждение, като го основе върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху закона, и при това да изложи мотиви към решението си, в които да посочи исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи на съда.

По отношение на въпроса обаче не е налице поддържаният от касатора допълнителен критерий за селектиране на касационната му жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Относно задължението на съда, включително и на въззивния такъв, като инстанция по съществото на спора да постанови акта си след преценка на всички ангажирани по делото относими към спора доказателства, както и доводите и възраженията на страните, като на тази база обоснове крайните изводи в решението си и да мотивира актовете си - особено тези, приключващи производството в съответната инстанция е налице постоянна и еднопосочна, включително задължителна за съдилищата, съдебна практика. Според същата, обективирана в т. 3 от р. I на ППВС № 1/13. 07.1953 г., доразвиващото го № 7/27. 12. 1965 година и с т. 13 от ППВС № 1/10. 11. 1985 година и формирана въз основа на тях казуална практика на касационната съдебна инстанция, обективирана примерно, но не само в определение № 60573 от 16. 07. 2021 г. по гр.д. № 922/2021 г., Г.К., ІV г.о. на ВКС, определение № 873 от 14. 08. 2017 г. по гр.д. № 3656 по описа за 2016 година на ВКС, ТК, Четвърто г.о., определение № 60629 от 09. 09. 2021 г. по гр.д. № 1298/2021 г. на ВКС, ТК, Четвърто г.о., изискването към съда да обсъди непременно всички твърдения и възражения на страните и подкрепящите ги доказателства, не следва да се абсолютизира. Това задължение на съда следва да е изпълнено в степен, годна да установи, че съдът е взел предвид релевираните от страните техни изявления и възражения по делото и подкрепящите ги доказателства, както и да осигури възможност за проверка на изводите му по съществото на спора и в настоящия случай, с оглед действителното съдържание на мотивите на обжалваното въззивно решение, само частично възпроизведени и в настоящите мотиви, касационният състав намира, че същото не разкрива претендираното от касатора противоречие с практиката на ВКС по поставения от касатора процесуалноправен въпрос. В мотивите на въззивния съд, съобразно и очертания от съда действителен предмет на делото, и произтичащия от него кръг от обстоятелства – правнорелевантни за съществуването на спорното право факти, в достатъчна за изясняване действителната воля на въззивния състав и за проверка на изводите му досежно спорните по делото факти и тяхното правно значение степен, са обсъдени и отразени както твърденията и възраженията на страните, така и подкрепящите или оборващи ги доказателства, поради което по този въпрос на касатора касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допусне.

Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение