Определение № 60652 от 12.10.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1977/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК

Делото е образувано по повод подадената касационна жалба срещу Решение № 2983 от 08.12.2020 г. по в.гр. д. № 927/2020 г. на ОС – Благоевград, с което е отхвърлен иск по чл. 26, ал.1, пр. 3 ЗЗД.

Жалбоподателите Г. Б. Ш., Н. Б. Ш. и А. Б. Ш., чрез процесуалния им поддържат, че с въззивното решение са разрешени правни въпроси в противоречие с практиката на ВКС, както и че решението е очевидно неправилно.Молят да се допусне касационно обжалване.

Ответниците – А. Б. Ш., М. Н. Ш. и М. П. Ш. чрез процесуалния си представител, излагат съображения за това, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.

Върховният касационен съд, състав на четвърто г. о., приема за установено следното:

С решение от 27.07.2020г. по гр. д. № 1917/2020 г. по описа на ВКС, ГК, III – ГО е отменено решение № 5557 от 06.12.2018 г. по гр.д. № 572/2018г. на ОС – Благоевград и е отхвърлен като неоснователен заявения от Г. Ш., Н. Ш. и А. Ш. иск с правно основание чл. 26, ал. 2, пр. 5 ЗЗД за прогласяване на нищожността на сключения на 31.07.2009г. договор за покупко - продажба на 19/20 ид.ч. от 1/2 ид.ч. от УПИ , пл. № * в кв. 69 по плана на Б. от 1990 г., целият с площ 320 кв.м, ведно с 19/20 ид.ч. от 1/2 ид.ч. от втория етаж от жилищната сграда, построена в същия урегулиран поземлен имот, с право на реално ползване на източната половина от етажа, ведно с 19/20 ид.ч. от 1/2 ид.ч. от магазина на партерния етаж на жилищната сграда, построена в същия УПИ, оформен в нотариален акт № 31, том II, рег. № 1525, дело № 194/2009 г. по описа на нотариус М. К., вписан с рег. № 4539/31.07.2009 г., акт № 99, том XVIII, дело № 3473 по описа на Служба по вписванията – Разлог.

С решението си Върховният касационен съд на основание чл. 293, ал.3 ГПК е върнал делото на същия съд за произнасяне по заявения като евентуален иск по чл. 26, ал.1, пр. 3 ГПК.

При новото разглеждане на делото въззивният съд е приел за установено, че е сезиран с иск по чл. 26 ал.1 пр. 3 от ЗЗД за прогласяване нищожността на сключение на 30.07.2009 г. договор за покупко-продажба, поради противоречие с "добрите нрави", поради неравностойността на насрещната престация, изразяваща се в заплащане на цена, незначително по-висока от данъчната оценка и в десетки пъти по-ниска от пазарната стойност на имота към момента на извършването на продажбата.

Установено е, че данъчната оценка е 45 276 лв., а продажната цена е 49 707, 23 лв., а с оглед приетата по делото съдебно – оцентителна експертиза пазарната цена е 88 288 лв.

При така установените факти въззивният съд е изложил съображения за това, че понятието "добри нрави" предполага известна еквивалентност на насрещните престации и при тяхното явно несъответствие се прави изводза нарушение, водещо до нищожност на сделката. Прието е, че в случая заявената искова претенция е основана именно на доводи за значителна нееквивалентност на престациите между страните в договора за продажба, но вслучая с продажбата на имота, продавачът наследодател на страните в производството – Б. Ш. е запазил за себе си и за своята съпруга – М. Ш. пожизненото ползване на продадения недвижим имот, както и право на ползване върху една стая от недвижимия имот на В. Ш.. Според решаващия съд договорът за продажба не противоречи на добрите нрави, но точно обратното - поради близките родствени връзки между страните по сделката, вероятно между тях са поети и други морални задължения, които не са включени в предмета на сключения договор, но са пораждали именно дължимото морално поведение от страна на купувача - уважение към родителя му - негов праводател, задължение за отдаване на дължимите грижи и привързаност, характерни според разбиранията на обществото между родители и дете. Прието е, че така продавачът чрез сключения договор е получил сигурност за старините си, като е останал да живее в дома, където е прекарал по-голямата част от живота си, а на сина си като собственике прехвърлил стопанисването, поддръжката и ремонта на жилището. Въззивният съд е приел, че целта на сключения договор за продажба, изцяло съответства на морала и на добрите нрави, както и на приетите в обществото ни норми на поведение между баща и син. Посочено е, че в конкретния случай отклонението от пазарната стойност и заплащането на цена на имота малко по-голяма от данъчната оценка, не налага извод за значителна неравностойностна престацията, която да съставлява нарушение на добрите нрави и да води до нищожностна сделката в хипотезата на чл. 26 ал. 1 пр. 3 от ЗЗД. Прието е, че е налицаответна парична престация, която макар да се отклонява от обичайната, не говори за такава недопустимост, която да прави самата сделка нищожна и по тези съображения е предявения иск за нищожност на договора за продажба.

В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК жалбоподателите, чрез процесуалния си представител поддържат, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора: може ли само въз основа на обстоятелството, че пазарната цена на един и същи имот е два пъти по – висока от продажната цена, да се приеме, че е налице такава нееквивалентност на престациите по договора за продажба, която само на това основание да се обоснове накърняване на добрите нрави по см на чл. 26, ал.1, предл. 3 ЗЗД; при преценка действителността на сделка по иск за прогласяване на нищожността ѝ поради накърняване на добрите нрави, само уговорените насрещни престации отразени в нотариалния акт ли следва да се преценяват или следва волята на страните да се тълкува за изясняване на действителните и отношения, целящи постигане на допустим от закона правен интерес, както и дали сделката е съвместима с общоприетите норми за справедливост и добросъвестност и следва ли при преценката на съответствието на сделката с „добрите нрави“ да се изследва целта на същата. Подържат, че е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване и се позовават на практика на ВКС - решение № 119 от 22.03.2011 г. по гр.д. № 485/2011 г. на I – г.о. ВКС, решение № 29/22.03.2017 г. по гр.д. № 2955/2016 г. на I – г.о. ВКС. Поддържат също така, че решението е очевидно неправилно - основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по чл. 280, ал.2, предл. трето ГПК.

Настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение по поставените за разглеждане въпроси и на соченото основание. Формулираните от жалбоподателя правни въпроси касаят преценката дали при продажба на недвижим имот под пазарната му цена е налице нищожност на договора поради нарушаването на добрите нрави и в случая въззивният съд е дал разрешение, което не противоречи на константната практика на ВКС В същата се приема, че противоречие с добрите нрави е налице, когато сделката противоречи на общо установените нравствено етични правила на морала и че само значителната липса на еквивалентност в насрещните престации при двустранните договори може да се приеме за противоречие с добрите нрави до колкото те са опредени като граница на свободата на договаряне, предвидена в чл. 9 от ЗЗД. Посочва се, че при преценка за действителността на двустранните възмездни договори относно това дали са накърнени добрите нрави съдът следва да преценява действителната воля на страните, защото нормата на чл. 20 от ЗЗД формирана от всичките им уговорки, като се отчита взаимната им връзка и целта на договора. Възприето е разбирането, че преценката дали нееквивалентността е значителна следва да се извършва именно при съобразяване на преследваната от страните цел, т.е. удовлетворяване на значим допустим от закона интерес /в този смисъл е даденото разрешение в решение по гр.д. № 485/2011г. на I – г.о. на ВКС/.

Не е налице и твърдяната очевидна неправилност на решението.Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона, или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. В случая не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на въззивното решение значимо нарушение на основни съдопроизводствени правила или необоснованост поради грубо нарушение правилата на формалната логика. Ето защо касационно обжалване на може да бъде допуснато и на това основание.

На основание чл. 78, ал. 8 ГПК жалбоподателите следва да заплатят на ответниците направените по делото пред ВКС разноски в размер на 1500 лева за адвокатско възнаграждение.

Предвид изложените съображения съдът: