Определение № 50007 от 09.01.2023 г. на ВКС по т. д. № 321/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. Г. К. от [населено място] срещу решение № 642 от 29.10.2021 г. по т. д. № 570/2021 г. на Софийски апелативен съд, потвърждаващо решение № 260014 от 29.03.2021 г. по т. д. № 39/2020 г. на Пернишки окръжен съд в обжалваната негова част, с която, по предявени искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, е признато за установено съществуването на вземания на „Юробанк България“ АД, [населено място] към касаторката за главница, договорна лихва и такси в конкретно посочени размери, произтичащи от договор за банков кредит, продукт „Бизнес кредит“ № BL43815 от 24.07.2013 г. и договор за поръчителство от същата дата, за които суми е издадена заповед за незабавно изпълнение по ч. гр. д. № 64390/2019 г. на Софийски районен съд. Касаторката поддържа, че въззивното решение е неправилно поради необоснованост и допуснато нарушение на материалния закон. Изразява несъгласие с извода на съда, че не е налице новиране на задължението по процесния договор за кредит, като твърди, че в случая не само са предоговорени условията за начина на плащане и формиране на дълга, а са променени и първоначалните страни по правоотношението чрез встъпване на нов съдлъжник по кредита. Поддържа, че доколкото тези промени са направени без съгласието й, то сключеният между нея и банката договор за поръчителство е прекратен и затова отговорността й като поръчител не може да бъде ангажирана. В касационната жалба е заявено изрично оплакване и срещу отказа на съда да уважи възражението на ответницата по исковете за недължимост на претендираните суми поради изтекъл срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД, като подробно е аргументирана поддържаната пред инстанциите по същество теза, че предвиденият в закона срок започва да тече от настъпването на падежа за всяка отделна вноска по кредита и че в случая същият е изтекъл преди подаване на заявлението по чл. 417 ГПК. Като значими за допускане на касационното обжалване, без да е посочено конкретно основание, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „ 1. Когато е уговорено погасяването на главното задължение да става на отделни погасителни вноски с различни падежи, погасяването на всяка от тези вноски представлява ли погасяване на част от главното вземане, и то по отношение на всяка една от тях, при непогасяването й след падежа й започва ли да тече шестмесечен срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД или за началото на този срок е нужно да настъпи и падежът на последната погасителна, респ. целият дълг ли е станал изискуем, включително – предсрочно изискуем, ако последното също е уговорено; 2. Следва ли да бъде сключен нов договор за поръчителство, при положение че е налице встъпване в дълга на нов длъжник, поради правната характеристика на поръчителството като обезпечение с оглед личността на длъжника“. Освен това, касаторката моли за отправяне на преюдициално запитване до Съда на европейския съюз по въпросите: „ 1. Трябва ли принципът на липса на обвързващо действие на недействителните клаузи (чл. 6 от Директива 93/13) да рефлектира и върху договора за поръчителство; Наличието на договор за новация за изменение на кредита как следва да влияе върху действителността на договора за поръчителство, когато поръчителят не е подписал новацията; Тоест – трябва ли всяка новация – изменение на договора за кредит да бъде изрично отразявана в договора за поръчителство при спазване на условията на чл. 3-6 от Директива 93/13; След като договорът за поръчителство не е бил новиран, означава ли, че никога не е съществувала в правното и икономическото битие на договора за кредит, може ли да се приеме, че извършените впоследствие правни действия трябва да ограничават правата на поръчителя (потребител), в това число и правото му на преклузия; 2. Могат ли документите, които изменят или съдържат сделки относно недоговорени клаузи, които е възможно да не преминат успешно проверките за липса на неравноправност и за прозрачност, да се определят като общи договорни условия по смисъла на член 3 от Директива 93/13 и съответно за тях да се приложат същите основания за недействителност като за първоначалните документи, предмет на новацията или сделката; 3. Означава ли, че с подписването на договора за поръчителство поръчителят има само задължение за плащане на дълга и се отказва от правата си на потребител да бъде информиран за промените по договора за кредит, който е обезпечил за забавата на длъжника, за пълното спиране на плащанията, без банката да го е информирала за последствията; 4. Според правото на Съюза налице ли е договор за новация – изменение на кредита, когато в този договор за включени клаузи за „преструктуриране на кредита“ (просрочените лихви да бъдат трансформирани в главници) и се променят предварително обявените месечни вноски по кредита, тоест не се ли опорочава договора за поръчителство поради липса на прозрачност, след като банката отново не е изпълнила критериите за прозрачност и не е информирала поръчителя за истинската материална стойност на тези клаузи, още повече, че договорът за кредит е обезпечен и с ипотека от длъжника; Означава ли, че становището на банката за липса на новация, изразено в изпратените писма, че има подписани анекси към договора за кредит, като финансовата институция е спазила изискванията във връзка с проверките за прозрачност, предвидени в член 3, параграф 1 и член 4, параграф 2 от Директива 93/13 и е информирала потребителя за размера на сумите, с които ще бъде ощетен, след като веднъж е подписан договорът за поръчителство и дали, след като финансовата институция не е направила това при тези анекси, е налице основание за прекратяване на договора за поръчителство; 5. Могат ли клаузите за изменение на кредита да се считат за неравноправни поради съдържанието си с оглед на чл. 3-6 от Директива 93/13, тъй като ограничават правото на потребителите да упражнят правата си, които могат да се породят или установят след подписването на договора; 6. Може ли правото за обявяване на кредита за предсрочно изискуем от страна на кредитната институция да се прилага във вреда на потребителя, и то при липса на реципрочност в правата и задълженията на страните; 7. Трябва ли националната юрисдикция, след като е констатирала неравноправен характер на общо условие на договор, на което се основава жалбата, да разглежда въпроса за нищожността на договора на това основание, без страните изрично да са поискали това“. Ответникът по касация – „Юробанк България“ АД, [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на касационната жалба без уважение по съображения, изложени в писмен отговор от 10.02.2022 г. Не претендира разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. При постановяване на обжалваното решение Софийски апелативен съд е приел за безспорно установено, че: Между „Юробанк България“ АД, от една страна, и „М.“ ООД, [населено място], от друга страна, е сключен договор за банков кредит, продукт „Бизнес кредит“ № BL43815 от 24.07.2013 г., с който банката е предоставила на дружеството сумата 375 000 лева за рефинансиране на текущ кредит по договор за кредит от 05.09.2007 г. за закупуване и ремонт на недвижим имот на Т. Д. К., който е посочен като съдлъжник по настоящия кредит; За обезпечаване на договора за кредит между касаторката В. Г. К. и банката е сключен договор за поръчителство от 24.07.2013 г.; Към процесния договор за кредит са сключени три анекса – анекс № 1 от 20.01.2015 г., анекс № 2 от 27.04.2017 г. и анекс № 3 от 28.03.2018 г., с които е променян размерът на месечните вноски за погасяване на кредита, а с последния анекс е договорено също преоформяне на просрочената главница чрез натрупването й към редовната и погасяване на просрочените лихви на равни месечни вноски до крайния срок на издължаване на кредита; С анекс № 2 е постигнато съгласие за встъпване на втори съдлъжник по кредита – лицето С. Д. Ц.; Анексите са подписани от страните по договора за кредит, но само първият от тях е подписан и от поръчителя; С нотариални покани от 13.06.2019 г., връчени съответно на кредитополучателя – на 19.06.2019 г., при условията на чл. 50, ал. 2 ГПК, а на поръчителя – на 31.07.2019 г., лично, банката ги е уведомила, че поради неиздължаване на погасителната вноска с падеж 22.10.2018 г. обявява цялото задължение в общ размер 229 905.91 лева за предсрочно изискуемо. Във връзка с размера на неизпълнените задължения по процесния договор за кредит (за главница, лихви и такси) въззивният съд е взел предвид заключението на счетоводната експертиза, при изготвянето н което не са съобразявани уговорките в неподписаните от ответницата-поръчител два анекса. При тази безспорна фактическа обстановка Софийски апелативен съд е споделил извода на първата инстанция за дължимост на сумите по договора за кредит до размера, за който предявените искове са уважени. Като неоснователно е преценил становището на въззивницата, че е налице новиране на задължението по кредита (поради неподписване на анекс № 2 и № 3), поради което отговорността й като поръчител не може да бъде ангажирана. Съобразявайки последователната практика на ВКС, съдебният състав е приел, че способите за преструктуриране на едно парично задължение, включително разсрочването му и изменението на сроковете за плащане, не променят същността на задължението и не са индиция за съществуваща воля у съконтрахентите за подновяването му по смисъла на чл. 107 ЗЗД. Извод за липса на промяна в кредитното правоотношение, както и че не е настъпило прекратяване на договора за поръчителство, е направен и с оглед последващото включване на съдлъжник по договора за кредит. Въззивният съд е изразил разбирането, че поръчителят не е страна по договора за кредит, затова и неговото съгласие, респ. противопоставяне на встъпването на нов съдлъжник е без значение за главното правоотношение, тъй като и след осъществяването на този нов юридически факт той продължава да е задължен солидарно с главния длъжник – чл. 141 ЗЗД и да е обвързан от клаузите на договора в техния първоначален вид, като същият може да противопостави възражения единствено относно съдържанието на променените с двата анекса уговорки и да откаже да ги изпълни, в случай че накърняват неговия правен интерес. За неоснователно въззивният съд е счел и второто възражение – за погасяване на задължението на поръчителя за плащане поради непредявяване на иск от кредитора в срока по чл. 147, ал. 1 ЗЗД, като е споделил принципното становище, възприето в конкретно посочени актове на касационната инстанция, според което моментът на предсрочната изискуемост на кредита следва да се определи към деня, в който волеизявлението на банката се счита за съобщено на длъжника. В случая това е денят на връчване на нотариалната покана на кредитолучателя – датата на 19.06.2019 г., от който момент до датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК – 08.11.2019 г. –предвиденият в чл. 147, ал. 1 ЗЗД 6-месечен срок за предявяване на иск от кредитора срещу поръчителя не е бил изтекъл. Доколкото във връзка с размера на претендираните вземания, определен при съобразяване на приетата от първата инстанция нищожност на клаузата на чл. 4 от договора относно размера на възнаградителната лихва, не са изложени оплаквания във въззивната жалба, решаващият състав е счел, че не дължи произнасяне по този въпрос. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Достатъчно за недопускане на касационния контрол е обстоятелството, че в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторката не е посочила конкретно кое от предвидените в чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК основания поддържа. Съгласно указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, това е задължение на самия касатор, неизпълнението на което не може да бъде преодоляно чрез служебна проверка от касационната инстанция. Единствената възможност за такава проверка е при вероятност въззивният акт да е недопустим или нищожен, каквато обаче в настоящия случай не е налице. Независимо от горното, следва да се отбележи, че поставените от касаторката два въпроса не биха могли да обосноват допускане на касационното обжалване. Първият от тях безспорно е от значение за изхода на делото, доколкото от решаването му зависи преценката за наличие на предпоставките по чл. 147, ал. 1 ЗЗД. Същият е решен обаче в съответствие със задължителната съдебна практика – приетото след подаване на касационната жалба Тълкувателно решение № 5/2019 от 21.01.2022 г. на ГСГТК на ВКС, съгласно което: При уговорено погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, шестмесечният срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД започва да тече от настъпване на изискуемостта на целия дълг, включително в хипотеза на предсрочна изискуемост. Поради това, не би могло да се приеме, че по отношение на посочения въпрос е осъществено някое от основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК. Що се отнася до втория въпрос, за същия не е налице общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК да е обуславящ за изхода на делото, доколкото въззивното решение не съдържа произнасяне по него. Съдебният състав изобщо не е обсъждал необходимостта от сключване на нов договор за поръчителство в посочената хипотеза, а е приел, че поръчителят не е обвързан от уговорките в неподписаните от него два анекса и че той продължава да бъде обвързан от клаузите на договора в техния първоначален вид. Ето защо, настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Поради недопускане на касационния контрол на атакуваното въззивно решение, неоснователно е и съдържащото се в касационната жалба искане за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз. Произнасянето по това искане е част от самото касационно производство и следователно предполага допуснато касационно обжалване. Освен това, следва да се посочи, че поставените от касаторката въпроси са изцяло абстрактни и неотносими към решаването на спора по същество. Независимо от този изход на делото, предвид липсата на заявено от ответника по касация искане за присъждане на разноски, дължимостта на такива не подлежи на обсъждане. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК