Определение № 1250 от 14.05.2024 г. на ВКС по т. д. № 2083/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника „Застрахователно акционерно дружество „ОЗК - Застраховане“ АД срещу решение № 1281 от 03.11.2023 г. по гр.д. № 1730/2023 г. по описа на Окръжен съд – Варна, поправено с решение № 1387/23.11.2023 г., с което е потвърдено решение № 2526/10.07.2023 г. по гр. д. № 9093/2022 г. по описа на РС - Варна, с което е уважен предявеният от Д. И. Д. срещу „Застрахователно акционерно дружество „ОЗК Застраховане“ АД иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, вр. чл. 469, ал. 5, вр. с ал.1 КЗ, вр. чл. 189, ал. 1 ЗЗ за осъждане на застрахователното дружество да заплати сумата в размер на 25 000 лева, частичен иск от сума в общ размер на 70 000 лева, представляваща застрахователно обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от Д. Д. в резултат на виновно и противоправно поведение на лекуващите я лекари в периода от 12.03.2019 г. до 13.03.2019 г. в „Клиника за интензивно лечение на остри отравяния и токсикоалергии“ в „МБАЛ – Варна“ към ВМА – София, изразяващо се в непроведена диагностика и лечение на наличен дивертикулит на сигмата, довел до абсцес, перфорация на сигмата и фибринозен перитонит, обусловил постоянно общо разстройство на здравето, опасно за живота, което представлява застрахователен риск по сключен между ВМА и „Застрахователно акционерно дружество „ОЗК - Застраховане“ АД договор за застраховка „Професионална отговорност“, с период на действие от 01.01.2019 г. до 31.12.2019 г., ведно със законната лихва от 14.11.2019 г. до окончателното изплащане на паричното обезщетение, и са присъдени разноски по делото.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно предвид постановяването му при допуснати съществени процесуални нарушения, в нарушение на материалния закон и с оглед неговата необоснованост. Излага, че въззивният съд неправилно е приложил нормите на чл. 45 ЗЗД, чл. 51, ал. 1 ЗЗД и чл. 80 ЗЗ, като е приел въз основа на предположения, че е налице противоправно поведение на лекари в ответното лечебно заведение, несъобразено с медицинските стандарти, както и че при липса на проведено доказване последното се намира в причинна връзка с търпените от ищеца вреди, които изтъква, че не се установява да са пряка и непосредствена последица от действия или бездействия на застрахованите при ответника лекари и медицински персонал, дори и последните да са имали противоправно поведение. Сочи, че в нарушение на процесуалния закон съдът не е допуснал събирането на относими гласни доказателства само с доводи, че искането за събирането им е преклудирано. Изтъква, че въззивният съд не е изпълнил задължението си да мотивира съдебния акт и да отговори на всички възражения и доводи по сезиралата го въззивна жалба, а се е задоволил с препращане към мотивите на първоинстанционния съд. По тези доводи моли решението да бъде отменено, като бъде постановено друго, с което предявеният иск бъде отхвърлен като неоснователен. Претендира присъждане на разноски по делото.

В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК моли да бъде допуснато касационно обжалване на решението на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси, които сочи като значими за предмета на делото:

1. Кои вреди са преки и непосредствени по смисъла на чл. 51, ал. 1 ЗЗД?

2. Кога съществува пряка и непосредствена причинно - следствена връзка между деяние и вреда при непозволено увреждане и дължи ли се обезщетение за неимуществени вреди, които не са пряка и непосредствена последица от деянието?

3. Кое действие или бездействие на лекар или медицински специалист по здравни грижи е противоправно? Когато съдът се произнася по въпроса осъществен ли е деликт при изпълнение на медицинска дейност и налице ли е лекарска грешка, какви обстоятелства следва да установи?

4. Когато съдът приема, че е допуснато нарушение на утвърдени медицински стандарти, трябва ли да ги посочи изрично? Длъжен ли е съдът да посочи кое е конкретното действие, бездействие или поведение, което счита за противоправно, и коя конкретна правна норма са нарушили лекарите или специалистите по здравни грижи?

5. Ако съдът сочи, че прогнозата за здравословното състояние на пациента в резултат на приетото от него за противоправно бездействие на лекуващите го лекари не може да бъде направена, може ли съдът да направи обоснован извод за наличие на причинно – следствена връзка между това бездействие и настъпилите впоследствие вреди?

6. Как следва да се преценяват от съда събраните по делото доказателства, които носят информация за релевантните по делото факти и в частност приетото по делото заключение по съдебна медицинска експертиза?

7. Преклудирано ли е доказателствено искане за разпит на свидетели, направено след първото по делото открито съдебно заседание в първата инстанция, ако техните показания са от съществено значение за разкриване на обективната истина и действителната фактическа обстановка по спора?

8. Предвидената в чл. 272 ГПК процесуална възможност въззивният съд да препрати към мотивите на първата инстанция в случаите, когато потвърждава нейното решение, дерогира ли изискването на чл. 236, ал. 2 ГПК за мотивиране на въззивното решение? Освободена ли е при това положение въззивната инстанция от задължението да се произнесе по спорния предмет на делото като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните?

9. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства и да се произнесе по всички възражения и доводи на страните, изложени във въззивната жалба и отговора, при формиране на своите решаващи изводи, както и да обективира това обсъждане в мотивите на решението си?

С депозиран в срок писмен отговор ответникът по касация, Д. И. Д., оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Излага доводи за правилност на обжалвания съдебен акт. Претендира присъждане на разноски по делото за представляването й от юрисконсулт.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Въззивният съд с обжалваното решение е приел, че е сезиран с иск с правно основание чл. 432, ал. 1, вр. чл. 469, ал. 5, вр. с ал.1 КЗ, вр. чл. 189, ал. 1 Закон за здравето. Посочил е, че фактическият състав на възникване на отговорността на застрахователя включва: наличието на валидно застрахователно правоотношение между дружеството – застраховател и застрахования към момента на настъпване на застрахователното събитие, претърпени вреди и причинна връзка между застрахователното събитие и причинените вреди. Счел е, че доказателствената тежест за тези факти, както и за обосноваване размера на обезщетението, е за ищеца, а ответникът следва да докаже правоизключващите си възражения.

Отчел е, че между страните не се спори относно наличието на валидна застраховка „Професионална отговорност“ при Общи условия – Секция IV: „Отговорност на лекари, стоматолози и медицински персонал“ със срок на застраховката от 01.01.2019 г. до 31.12.2019 г.; че Д. Д. в периода от 10.03.2019 г. до 13.03.2019 г. е била приета в Клиника за интензивно лечение на остри отравяния и токсикоалергии в МБАЛ – Варна към ВМА – София; че поведението на лекуващите въззиваемата страна лекари в посочения период е предмет на застрахователния договор, както и че потърпевшата е завела при въззивника застрахователна претенция за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 70 000 лева, по която е образувана преписка № 0745-175-0001-2019, по която преписка е постановен отказ от застрахователя.

Изтъкнал е, че спорът по фактите е във връзка с наличието на пропуски в работата на лекуващите екипи в периода 12-13.03.2023 г., довели до непроведена навременна диагностика и лечение на наличен дивертикулит на сигмата, предизвикал абсцес, перфорация на сигмата и фибринозен перитонит, както и до дължимостта на обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от ищеца за сумата на 25 000 лева, предявена пред първоинстанционния съд като частичен иск от 70 000 лева.

По тези спорни факти е счел, че следва да кредитира приетото и неоспорено от страните заключение по допуснатата съдебномедицинска експертиза, че диагнозата „дивертикулис сигме перфоратива“, поставена на Д. в УМБАЛ „Света Марина“ ЕАД, или дивертикулоза на дебелото черво в частта му, наречена сигма, представлява хеерниални /торбовидни/ разширения на засегнатия участък, протичащи често безсимптомно, в които е настъпило възпаление – дивертикулит. Възприел е заключението на специалистите, че перфорация на такъв участък на червото е сравнително рядко усложнение, при което в коремната кухина навлиза чревно съдържание и то предизвиква възпаление на коремницата - перитонит, който е определен в началото като серозен, а впоследствие ставал фибринозен, фибринозно-гноен и гноет перитонит. Посочил е, че съобразно заключението на експертите оплакванията на ищцата през време на престоя й във ВМА – Варна, свързани с внезапна болка в корема вляво, може да се дължат на бъбречнокаменната болест, но така поставената работна диагноза е следвало да бъде проверена с назначаването на допълнителна консултация с уролог или нефролог, като след преглед и допълнителни изследвания от посочените специалисти да се потвърди или отхвърли първоначалната диагноза. Зачел е извода им, че тези допълнителни изследвания можело да бъдат извършени в рамките на лечебното заведение, в което е бил настанен ищеца, като освен възможни изследванията са посочени от експертите като наложителни, имайки предвид наличието на обективни данни, които поставяли под съмнение работната диагноза „бъбречна колика“, а именно – внезапна и остра болка в корема въпреки предписаните спазмалолитици, от които болката от бъбречна колика би била заличена напълно. Изложил е, че за да обосноват последния си извод, вещите лица са взели предвид и други симптоми - завишеният Ц-реактивен протеин в кръвните изследвания, който доказвал възпаление в организма на Д.; липсата на патологични изменения в изследванията на урина, каквито би имало при доказана бъбречна колика, както и ниското кръвно налягане на 13.03.2019 г., доказващо също налично възпаление в организма. Подчертал е изводът на експертите, че лекуващите лекари за процесния период не са взели предвид гореописаните обстоятелства при наличие на задълженията им съгласно добрата медицинска практика да положат необходимата грижа при заявени оплаквания от Д., като в пълно противоречие с установените правила на добрата медицинска практика са изписали пациента на 13.03.2019 г. с продължаващи болки и единствено с препоръка за консултация с нефролог. Допълнил е, че изводът на експертите е, че лекуващите лекари не е следвало да изписват пациентката, а да приключат формално клиничната пътека, за която е била приета, както и да я приемат по новата пътека, съответна на тогавашните оплаквания. Посочил е, че описаната в исковата молба болезнена симптоматика при ищеца към момента на изписването на 13.03.2019 г. се установява категорично и от събраните по делото гласни доказателства, които съдът изцяло кредитира, при условията на чл. 172 ГПК, доколкото се потвърждават от останалия доказателствен материал по спора.

При така установените факти въззивният съд е приел, че по делото се установява наличието на противоправно поведение на лекуващите лекари на Д. по смисъла на чл. 80 Закон за здравето. Позовал се е на утвърдена практика на ВКС, че когато спорът по делото касае деликт при изпълнение на медицинска дейност при формиране на вътрешното си убеждение относно наличието или липсата на неправомерно поведение на медицинските специалисти и връзката му с конкретно сочените вреди, съдът следва да съобрази, че медицинската помощ е правнорегламентирана дейност. Изтъкнал е, че съгласно чл. 80 ЗЗ качеството й се основава на медицински стандарти, утвърдени по реда на чл. 6, ал. 1 Закон за лечебните заведения и Правилата за добра медицинска практика, приети и утвърдени по реда на чл. 5, т. 4 Закон за съсловните организации на лекарите и лекарите по дентална медицина, а по силата на чл. 6, ал. 1 ЗЛЗ дейността на лечебните заведения и на медицинските и други специалисти, които работят в тях, се осъществява при спазване на медицинските стандарти за качество на оказваната медицинска помощ и осигуряване защита на правата на пациента, а медицинските стандарти се утвърждават с наредби на министъра на здравеопазването. Позовавайки се на заключението на съдебните експерти, е приел, че медицинските стандарти не са спазени при лечението на ищеца, както и че не е проведено успешно оборване на презумпцията по чл. 45, ал. 2 ЗЗД, поради което е споделил извода на първоинстанционния съд, че е налице виновно противоправно поведение за процесния период на лекуващите лекари, застраховани при ответника, по отношение на Д. Д. и на основание чл. 272 ГПК е препратил към мотивите на обжалваното първоинстанционно решение.

Въззивният съд е намерил за доказани и твърдените в исковата молба неимуществени вреди, предизвикани вследствие на гореописаното виновното поведение на медицинския персонал на ответника, изразяващи се в болки и страдания, вследствие на влошеното здравословно състояние на ищеца, резултат от липсата на правилно проведено лечение. Посочил е, че няма спор по диагнозата „Дивертикулитис сигме перфоратива. Абсцесус интраабдоминалис. Перитонитис дифуза“, лечението по която е проведено в друго лечебно заведение, след наложилата се спешна оперативна интервенция и с оглед възстановителния процес, който към настоящия момент не е окончателно приключил. Позовал се е заключението по допуснатата по делото експертиза, което е посочил, че кредитира изцяло, като компетентно и пълно, и счел, че по делото се установява, че развилият се фибринозно-гноен дифузен перитонит е довел до постоянно общо разстройство на здравето на въззиваемата страна, като наложилата се на 14.03.2019 г. спешна операция е била животоспасяваща. Приел е, че безспорно са доказани от експертното заключение и от свидетелските показания, събрани в първата инстанция, твърдените физически болки, съпроводени с душевни страдания на Д., както и негативното влияние, което е оказало увреденото й здравословно състояние за психическото й здраве и социалния й живот, изразяващо се в посттравматично стресово разстройство, обичайно за което е непрекъсната тревожност, страх и депресивност.

Позовавайки се на събраните по делото доказателства, въззивният съд е счел, че се установява и последната предпоставка – виновното противоправно поведение на лекувалите въззиваемата медицински екипи, което се намира в причинно-следствена връзка с настъпилите вреди за Д.. Посочил е, че съгласно заключението на експертите, възпалителният процес при ищеца е започнал на 09.03.2019 г. или на 10.03.2019 г., поради което е могъл да бъде установен преди да бъде причинена перфорация на дебелото черво, настъпваща от 48 до 72 часа след проявените болки, като се проведе адекватно за състоянието на потърпевшата лечение чрез спазмалолитици и антибиотик. Приел е, че е било възможно да се въздейства на усложнения дивертикулит, ако е бил установен и третиран в по-ранна фаза, и че неспазването на правилата на добрата медицинска практика от лекуващите Д. лекари по време на престоя й във ВМА - Варна стои в пряка причинна връзка с настъпилите за нея вредоносни последици от настъпилото усложняване в здравословното й състояние, като в отговор на възраженията на ответника е посочил, че няма на каква база да се приеме, че ако лекарите от ВМА – Варна са били изпълнили навременно служебни си задължения, то биха настъпили същите вредоносни за ищеца последици.

При тези доводи за установяване елементите на фактическия състав на чл. 45 ЗЗД, вр. чл. 469, ал. 5, вр. ал. 1 КЗ е приел, че следва да бъде ангажирана отговорността на ответника за обезщетяване на причинените неимуществени вреди, стоящи в пряка причинно-следствена връзка с осъщественото по време на престоя на Д. във ВМА – Варна деликтно поведение на лекуващите я медицински екипи. Позовал се е на нормата на чл. 52 ЗЗД, че обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост, както и на задължителното тълкуване, дадено с ППВС № 4/13.12.1968 г., че залегналото в чл. 52 ЗЗД понятие „справедливост“ не е абстрактно такова, а е свързано с преценка на редица обективно съществуващи обстоятелства, които следва да се имат предвид при определяне размера на обезщетението, като при телесните увреждания това са характерът на увреждането, начинът на предизвикването му, обстоятелствата, при които е допуснато, трайността и тежестта на усложненията за здравето на пострадалата, причинените й морални страдания, осакатявания, загрозявания и др. Посочил е, че съобразява всички тези обстоятелства - видът на настъпилите усложнения, които приема като животозастрашаващи; предприетите крайни оперативни действия по преодоляване на последиците от настъпилата увреда; продължителността на лечението; тежкото здравословно и психическо състоянието на пациентката за продължителен период от време; причинените вследствие на операциите душевни болки и страдания, както и възрастта на въззиваемата към този момент и необходимия период за възстановяване, и е приел, че справедливият размер на обезщетението би превишил предявеният от 25 000 лева, за който искът като основателен следва да бъде уважен.

По тези мотиви и предвид съвпадението в изводите на двете инстанции е потвърдил изцяло обжалваното решение като на основание чл. 272 ГПК е препратил към мотивите му.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му.

Първият и вторият поставени от касатора въпроси са обуславящи, доколкото са от значение за извода на въззивния съд, че са налице предпоставките за ангажиране отговорността на ответника по сключения договор за застраховка „Професионална отговорност“, включително че търпените от ищеца вреди са в пряка и непосредствена причинна връзка с противоправното поведение на застрахованите при ответника служители в Клиника за интензивно лечение на остри отравяния и токсикоалергии в МБАЛ – Варна към ВМА – София, но по отношение на тях не е налице соченото от касатора допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

С цитираната от касатора практика на ВКС по постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 228/19.01.2016 г. по гр.д. 6774/2014 г. по описа на ВКС, ГК, III ГО, решение № 204 от 11.03.2019 г. по гр.д. 586/2018 г. по описа на ВКС, ГК, III ГО, и по т. 1 от ППВС 1/68 г., е прието, че изводимо и от изричната разпоредба на нормата на чл. 51, ал. 1 ЗЗД на обезщетяване подлежат всички преки и непосредствени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, или които се намира в причинно – следствена връзка с деянието. Възприето е разрешението, че в хипотезата на чл. 45 ЗЗД доказването на причинно - следствена връзка между поведението на дееца и увреждането, чието обезщетение се търси, е за ищеца и това значи, че той следва по пътя на пълно главно доказване да установи, че деянието е решаващо, вътрешно необходимо /не случайно/ свързано с резултата; в цялата поредица от явления причината – деянието, да предшества следствието – вредата, и да го поражда, като вредата закономерно да произтича от деянието. Посочено е, че наслагването на двата термина преки и непосредствени вреди следва да се тълкува в смисъл, че делинквентът отговаря само за онези вреди, които са по причина на неговото противоправно поведение.

Въззивното решение е съобразено с горецитираната практика на ВКС. Съдът е обсъдил поведението на застрахованите при ответника лекари и специалисти по здравни грижи и е приел, че то се намира в пряка и непосредствена причинна връзка с търпените от ищеца вреди от настъпилите усложнения в здравословното й състояние. Преценката на отделните факти по делото, относими към определяне наличието или липсата на пряка причинна връзка между търпените вреди и поведението на застрахованите лица, са въпроси на обоснованост на съдебното решение и касаят правилността на постановения съдебен акт, по която касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството.

Третият въпрос е поставен теоретично и общо, излиза извън решаващата дейност на въззивния съд, и не е обяснено значението му за конкретния правен спор, поради което и доколкото не отговаря на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК да е обуславящ, по същия не следва да бъде допуснато касационно обжалване.

Четвъртият въпрос е обусловил изводите на въззивния съд, но по същия не е налице сочената от касатора допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. С цитираните от касатора постановени по реда на чл. 290 ГПК решение № 103 от 25.07.2019 г. по гр.д. 2700/2018 г. по описа на ВКС, ГК, III ГО, и решение № 60289 от 04.07.2022 г. по гр.д. 131/2021 г. по описа на ВКС, ГК, III ГО, е прието, че когато се касае за оказана медицинска помощ, поведението на лекаря като извършител на работата се преценява с оглед твърдяната негова противоправност, основавайки се на правилото, че медицинската помощ е правнорегламентирана дейност. Счетено е, че съгласно чл. 80 Закон за здравето, качеството й се основава на медицински стандарти, утвърдени по реда на чл. 6, ал. 1 Закона за лечебните заведения и Правилата за добра медицинска практика, приети и утвърдени по реда на чл. 5, т. 4 от Закона за съсловните организации на лекарите и лекарите по дентална медицина, както и че съгласно чл. 6, ал. 1 ЗЛЗ дейността на лечебните заведения и на медицинските и други специалисти, които работят в тях, се осъществява при спазване на медицинските стандарти за качество на оказваната медицинска помощ и осигуряване защита на правата на пациента, а медицинските стандарти се утвърждават с наредби на министъра на здравеопазването. Посочено е, че когато съдът се произнася по въпроса осъществен ли е деликт при изпълнение на медицинска дейност и налице ли е лекарска грешка като основание за отговорността по чл. 49 ЗЗД, той е длъжен да изследва две групи факти от поведението на извършителя (лекаря) – на първо място да установи какви действия са били предприети или не са били извършени от лекаря, и на второ – да провери доколко те са отговаряли на дължимото, съобразно утвърдените медицински изисквания, вкл. и извършването на необходимите диагностични изследвания, съобразно възможностите и наличната апаратура, с която екипът е оборудван.

Въззивният съд не се е отклонил от цитираната съдебна практика. С обжалвания съдебен акт са обсъдени както конкретните извършени от лекуващия ищеца екип дейности, така и дейностите, които добрите медицински практики изискват съобразно нормата на чл. 6 ЗЛЗ, но които не са извършени – не са извършени допълнителни изследвания за потвърждаване или изключване на работната диагноза, ищецът е изписана, въпреки че е имала сериозна симптоматика и оплаквания, вместо да бъде приета за диагностика и лечение, съобразно оплакванията й, което съдът, позовавайки се на заключението на експертите по приетата по делото експертиза, е счел за противно на установените медицински стандарти, респективно за противоправно. Несъгласието на касатора с обосноваността на последните изводи с оглед събраните по делото доказателства касае правилността на обжалваното решение, която не може да бъде преценявана от съда на стадия на селектиране на касационните жалби.

Петият въпрос не съответства на решаващата дейност на въззивния съд, като съдът не е приемал въведения с въпроса фактически извод, че прогноза за състоянието на ищеца не можело да бъде направена, поради което и доколкото не изпълнява изискването да е обуславящ, по същия не следва да бъде допуснато касационно обжалване.

По седмия въпрос касаторът не сочи практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, в отклонение на която да се е произнесъл въззивният съд, нито обосновава някоя от другите допълнителни предпоставки на процесуалната норма, поради което касационно обжалване по така поставения процесуален въпрос не следва да бъде допуснато. Само за пълнота следва да бъде добавено, че нормата на чл. 146, ал. 3 ГПК е ясна и предвижда, че ако страните не направят доказателствени искания след дадения доклад на делото в първото съдебно заседание, те губят възможността да направят това по-късно, освен в случаите по чл. 147 ГПК, респективно преклузията настъпва и за относимите за правилното решаване на спора доказателства, в който смисъл е и непротиворечивата съдебна практика, която не се нуждае от промяна или осъвременяване.

Поставените от касатора шести, осми и девети процесуални въпроси касаят правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото. Същите са подробно разяснени в т. 1, т. 2 и т. 3 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и в практиката на ВКС по множество постановени по реда на чл. 290 ГПК решения. Съгласно утвърдената практика на ВКС непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени, в който смисъл са разпоредбите на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК.

Въззивното решение е постановено в съответствие с постоянната практика на ВКС, включително задължителната по ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивният съд се е съобразил с доводите на страните по депозираните въззивна жалба и писмен отговор, извършил е самостоятелна преценка на повдигнатите като спорни с последните обстоятелства и е обсъдил събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност. Решаващата дейност на съда е ясно и подробно отразена в мотивите към въззивното решение, като съдът е посочил защо при така събраните по делото доказателства приема предявеният иск за основателен, с което е изпълнил изискванията на чл. 12 ГПК. Извършено е препращане към мотивите на първоинстанционния съд на основание чл. 272 ГПК, но независимо от последното въззивният съд е изложил самостоятелни мотиви по всички правнорелевантни твърдения на страните, от които зависи правилното решаване на съдебния спор, обсъдил е събраните доказателства в тяхната съвкупност и е обосновал както фактическите, така и правните си изводи.

Несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд касае правилността на постановения съдебен акт, по която касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството.

По изложените съображения настоящият състав на съда намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната му част.

При този изход на спора право на разноски има ответникът по касация Д. И. Д.. Доказва разноски за представляването й от адвокат за сумата 2 200 лв., които ще бъдат присъдени с настоящото определение.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение