Определение № 3308 от 24.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3562/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 5136/01.08.2024 г. на П. Г. Д. и Т. В. Д., подадена чрез адвокат М. П., срещу въззивно решение № 131/04.07.2024 г. по в. гр. д. № 557/2023 г. на Окръжен съд - Ловеч. В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Следва ли въззивният съд да се произнася по факти, чието съществуване за първи път сам е установил при произнасянето си по същество и които не са били въведени като предмет на спора пред въззивната инстанция с въззивната жалба и са били извън предмета на първоинстанционното разглеждане на делото; 2. Възможно ли е съобразно чл. 100 ЗС вр. чл. 111 ЗС и чл. 56 ЗС отказ от запазено вещно право на ползване от неговия заявител да не се извърши в декларация с нотариална заверка на подписа, а да се инкорпорира по мълчалив начин в договор в нотариална форма по чл. 18 ЗЗД за учредяване право на ползване върху вещ – двуетажна жилищна сграда в полза на трети лица и/или от други конклудентни действия на заявителя и да породи действие. Как, кога, с какви действия е възможно да се извършва такъв отказ, има ли задължително съдържание и какво е то; 3. Възниква ли съобразно чл. 59, ал. 1 ЗС право на ползване за член от семейството от нотариален акт съгласно чл. 18 ЗЗД, с който правото е повторно учредено от собственик, роднина, с непълни права в двуетажна жилищна сграда, при наличие на запазено в акта на учредителя право на ползване върху нея заедно и поотделно от бившите собственици, също роднини, ако от никой от бившите собственици със запазено ползване няма вписан деклариран отказ с нот. заверка на подписите от правото, но предвид че от единия от тях като общ пълномощник с права по чл. 37 и чл. 38 ЗЗД на страните по договора за повторно учредяване на правото на ползване същият договор е разписан, такъв отказ за него се презюмира от самия учредителен договор; 4. При горния случай възможно ли е никой от двамата бивши собственици, или само един от тях, да не притежава активна материалноправна легитимация за запазеното право на ползване върху жилищна сграда с оглед чл. 56, ал. 2 и чл. 59, ал. 1 ЗС вследствие сключения договор за последващо второ по ред право на ползване от учредителя собственик с непълни права в жилищната сграда. Кой от бившите собственици със запазено право на ползване или и двамата от тях при уговорка за неделимост на запазеното им право на ползване при продажбата, следва да бъде признат за носител на правото на ползване върху двуетажната жилищна сграда спрямо собственика с непълни права в нея и новия ползвател, на който собственикът с непълни права учредява право на ползване. Неоснователни и недоказани ли са исковете по реда на чл. 108 ЗС вр. чл. 56 ЗС и на двамата бивши собственици на жилищна сграда срещу нов ползвател, с учредено от новия собственик с непълни права в жилищната сграда ползване, конкуриращо се със запазеното право на ползване на бившите собственици, когато то е уговорено за тях при клауза за неделимост при продажбата, ако за единия от тях запазеното право на ползване е погасено по законния ред на чл. 56, ал. 2 и чл. 59 ЗС; 5. Следва ли въззивната инстанция да реши спор за активна материалноправна легитимация на ищците предявили искове по чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 56 ЗС срещу голия собственик на двуетажна жилищна сграда и по чл. 108 ЗС вр. чл. 56 ЗС срещу неин нов носител на правото на ползване, след като обсъди всички събрани по делото доказателства, за да осигури точното прилагане на закона и да съобрази какви са последиците от разпределението на тежестта на доказване в гражданския процес? Длъжен ли е въззивният съд да изложи отделни мотиви в решението, в които да разграничи за всеки ищец поотделно от кои факти и доказателства установява, че не е носител на ограничено правото на ползване, на което иска да бъде признат за носител, спрямо собственик с непълни права в имота и за което търси защита по реда на чл. 108 ЗС срещу лице с учредено му последващо право на ползване или от съображения, които не установяват еднакви и общи правоизключващи факти за правото на ползване на всеки един от двамата ищци може да изключи материалноправната легитимация и на двамата ответници? Правилно ли е въззивният съд, основавайки се само от мотиви за материалноправната легитимация на единия ответник, да отхвърли материалноправната легимитация и на другия ответник по предявените искове по чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 56 ЗС и чл. 108 ЗС вр. чл. 56 ЗС без да съобрази, че двамата имат различно правно положение по отношение на правото на ползване, чието признаване и защита всеки от тях търси срещу голия собственик и учредено право на ползване. Ответникът по касационната жалба В. Т. Д., чрез адвокат С. А., е подал писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който твърди, че не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касация, като оспорва жалбата и по същество. Претендира сторените в производството пред касационната инстанция съдебни разноски. Касационната жалба e подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което e процесуално допустима. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното: С въззивното решение е отменено решение № 382/30.08.2023 г. по гр. д. № 87/2023 г. на Районен съд – Ловеч, с което е признато за установено по отношение на В. Т. Д., че П. Г. Д. и Т. В. Д. са носители на правото на ползване върху поземлен имот с идентификатор *** по КК и КР на [населено място], с площ от 936 кв.м., с административен адрес: [населено място], [улица], с заедно с построената в него сграда с идентификатор ****, със застроена площ 86 кв. м., брой етажи 2, заедно или поотделно, което са си запазили до края на живота си с нотариален акт за покупко-продажба № 4/ 2013 г., както и е признато за установено по отношение на В. Т. Д., че П. Д. и Т. Д. са носители на правото на ползване върху поземлен имот с идентификатор *** по КК и КР на [населено място], с площ от 936 кв.м., с административен адрес: [населено място], [улица], с заедно с построената в него сграда с идентификатор ****, със застроена площ 86 кв. м., брой етажи 2 заедно или поотделно, което са си запазили до края на живота си с нотариален акт за покупко-продажба № 4/2013 г. и В. Д. е осъден да предаде владението върху сграда с идентификатор ****. Вместо него е постановено друго, с което са отхвърлени: 1/ предявеният от П. Г. Д. и Т. В. Д. против В. Т. Д. положителен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване на установено по отношение на ответника, че ищците са носители на правото на ползване върху поземлен имот с идентификатор *** по КК и КР на [населено място], с площ от 936 кв.м., с административен адрес: [населено място], [улица], с заедно с построената в него сграда с идентификатор № ****, със застроена площ 86 кв. м., брой етажи 2, заедно или поотделно, което са запазили до края на живота си с нотариален акт за покупко-продажба №4/2013 г.; 2/ предявеният от П. Г. Д. и Т. В. Д. против В. Т. Д. иск за призванане по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК по отношение на ответника, че ищците са носители на правото на ползване върху поземлен имот с идентификатор *** по КК и КР на [населено място], с площ от 936 кв.м., с административен адрес: [населено място], [улица], заедно или поотделно, което са запазили до края на живота си с нотариален акт за покупко-продажба №4/2013 г.; 3/ предявеният от П. Г. Д. и Т. В. Д. против В. Т. Д. иск с правно основание чл. 108 ЗС да бъде признато за установено по отношение на ответника, че ищците са носители на правото на ползване върху сграда с идентификатор ****, със застроена площ от 86 кв.м., находяща се в имот с идентификатор *** по КК и КР на [населено място], с площ от 936 кв.м., заедно или поотделно, което са запазили до края на живота си с нотариален акт за покупко-продажба №4/ 2013 г. и да бъде осъден да предаде владението върху сградата. Въззивният съд е приел за установено, че ответникът В. Д. е баща на ищеца Т. Д.. Т. и П. Д. са сключили граждански брак на 07.02.1994 г., като техен син е другият ответник – В. Д.. На 07.03.2001 г. В. Д. и съпругата му Е. Д. са дарили на сина си Т. Д. апартамент в [населено място], ведно с избено помещение и 1,1% от общите части на сградата, като са си запазили право на ползване пожизнено, безвъзмездно, заедно и поотделно. Впоследствие през 2012 г. апартаментът е бил дарен от Т. и П. Д. на сина им – В.. Ищците също са си запазили право на ползване върху имота пожизнено, безвъзмездно, заедно и поотделно, като в нотариалния акт е отбелязано, че ще упражнят това свое право след погасяване на правото на ползване на В. и Е.. Установено е от доказателствата по делото, че през 1997 г. М. Г. и Т. Ц. са продали на Т. Д. дворно място в [населено място], обл. Л., с площ от 842 кв.м., заедно с построената в него жилищна сграда, лятна кухня, други подобрения и трайни насаждения. Имотът е придобит в режим на СИО. С нотариален акт № 4/2013г. Т. и П. Д. са продали закупения имот, ведно с построената в имота сграда, на В. Д., запазвайки за себе си правото на ползване заедно и поотделно до края на живота си. Съдът е отбелязал, че в сделката не е включена изградената лятна кухня в имота. На 23.02.2018 г. В. и Е. Д. са декларирали с вписана декларация с нотариална заверка на подписите от 23.02.2018 г., отказ от правото си на ползване върху апартамента в [населено място], запазено с нотариалния акт за дарение от 07.03.2001 г. На 04.02.2018 г. Т. Д., като представител на В. Д., е учредил в полза на родителите си В. и Е. Д., също представлявани от Т. Д., пожизнено и безвъзмездно право на ползване върху процесния недвижим имот в [населено място], ведно с построената в него жилищна сграда. През ноември същата година В. и Е. Д. са напуснали апартамента в [населено място] и са се настанили в лятната кухня-пристройка в имота в [населено място]. Съдът е констатирал, че Е. Д. е починала на 21.11.2019 г., след който момент отношенията между страните са се влошили. В. Д. е поискал от П. и Т. Д. да му предоставят за обитаване първия етаж на жилищната сграда, но е получил отказ. С влязло в законна сила решение от 26.10.2022 г. по гр.д. № 1323/2022 г. на РС-Ловеч Т. Д. е задължен на основание чл. 5, ал. 1, т. 1 ЗЗДН да се въздържа от домашно насилие върху В. Д. и на основание чл. 5, ал. 1, т. 2 ЗЗДН е отстранен от съвместно обитаваната с баща си жилищна сграда в [населено място] за срок от 10 месеца, считано от 26.08.2022 г. От свидетелските показания съдът е приел, че В. Д. е започнал на живее на първия етаж на къщата и ограничил достъпа на ищците, които са продължили да ползват втория етаж, но след влизане в сила на решението по гр. д. № 1323/2022 г. са напуснали имота и са се установили да живеят в друг имот в същото село. На 10.08.2021 г. В. Д., представляван от баща си Т. Д., е продал апартамента в [населено място] на Д. и Т. Г., декларирайки, че е единствен собственик. В нотариалния акт е записано, че имотът не е обременен от ограничени вещни права или вещни тежести. По делото е представено влязло в сила постановление на Окръжна прокуратура – Ловеч, с което е отказано образуването на досъдебно производство за измама от Т. Д. по сигнал на В. Д.. При така установената фактическа обстановка въззивният съд е приел, че активната материалноправна легитимация на ищците е недоказана. Ищецът Т. Д. е придобил процесния имот по време на брака си с ищцата П. Д., като през 2013 г. са го продали на сина им В., запазвайки правото си на ползване върху него. С последвалите прехвърлителни сделки страните са целели да осигурят грижи в напредналата възраст на В. и Е. Д. В тяхна полза надлежно е учредено право на ползване върху имота в [населено място], като Т. Д. е съзнавал вида на извършените действия и правните последици. Съдът е приел, че с подписването на договора за учредяване на правото на ползване, Т. Д. е обективирал и отказ от своето право на ползване. Този извод се потвърждавал и от признатия от ищеца Т. Д. неизгоден за него факт, че е учредил пожизнено и безвъзмездно право на ползване на родителите си, но той и съпругата му не са информирани, че следва да се откажат от своето право на ползване. Съдът е посочил, че Т. Д. е имал реална представа относно значимостта на уговорките с родителите си за учредяване на право на ползване, съответно волята на страните е била да се създаде правна сигурност на В. и Е. Д. след прехвърляне на жилището им в [населено място]. До същото заключение водел и фактът, че ищците са предявили иск по чл. 108 ЗС срещу В. Д. само относно жилищата сграда, независимо, че са напуснали имота и живеят другаде. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Правният въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Настоящият съдебен състав приема, че следва да се допусне касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. второ ГПК – поради съмнения за вероятна недопустимост на така постановеното въззивно решение по отношение на иска по чл. 124, ал. 1 ГПК срещу В. Д., както и по поставения от касаторите в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК правен въпрос, свързан с формата за действителност на отказа от вещно право на ползване. Касационното обжалване следва да се допусне за проверка на съответствието на приетото от въззивния съд по този въпрос наличие на мълчалив отказ от ограничено вещно право на ползване с посочената от касатора практика на ВКС, обективирана в решение № 74/13.07.2022 г. по гр.д. № 4588/2021 г., I г.о. и определение № 194/10.05.2010 г. по ч.гр.д. № 95/2010 г., II г.о./постановено по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК/. Останалите въпроси в изложението не могат самостоятелно да предпоставят допускане на касационно обжалване на решението в сочените хипотези на чл. 280, ал. 1 ГПК. Те ще бъдат разгледани от касационната инстанция в решението по чл. 290 ГПК. На касаторите следва да се укаже да внесе по сметка на ВКС държавна такса за разглеждане на касационната жалба в размер на 25 лева. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.