Определение № 1061 от 24.04.2024 г. на ВКС по т. д. № 1287/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба от страна на пълномощника на Х. Г. Х. ЕГН [ЕГН] срещу решение №35/25.01.2023 г., постановено от Окръжен съд- Добрич по в.гр.д. № 446/22, В ЧАСТТА, с която е потвърдено решение №260007 /17.01.2022 год. по гр.д.№980 /2019 год. на Районен съд Добрич, с което по отношение на касатора е признато за установено, че същият дължи на „БАНКА ДСК” ЕАД ЕИК[ЕИК] солидарно с Н. С. Д. и Г. С. Д., двамата с адрес в [населено място], [улица], следните суми,предмет на заповед за незабавно изпълнение № 8376 от 07.11.2018 год. по ч.гр.дело № 16810/2018 год. по описа на РС -Варна: 11 085.88 лв. - главница по договор за кредит за текущо потребление от 29.05.2014 год., заедно със законната лихва върху главницата от датата на заявлението -06.11.2018 год. до окончателното плащане; 340.65 лв. - договорна лихва за периода 20.08.2018 год. – 06.11.2018 год.; 13.24 лв. - лихвена надбавка за забава за периода 05.11.2018 год. – 06.11.2018 год.

Решението в частта, с която след отмяна на решение №260007 /17.01.2022 год. по гр.д.№980 /2019 год. на Районен съд Добрич, в частта, с която е бил отхвърлен предявеният от касатора срещу Н. С. Д. и Г. С. Д. обратен иск, и последните са осъдени от въззивния съд да заплатят на Х. Г. Х. ЕГН [ЕГН] следните суми по договор за кредит за текущо потребление от 29.05.2014 год. и договор за поръчителство от 29.05.2014 год.: 11 085.88 лв. - главница, заедно със законната лихва върху главницата от датата на заявлението -06.11.2018 год. до окончателното плащане; 340.65 лв. - договорна лихва за периода 20.08.2018 год. – 06.11.2018 год.; 13.24 лв. - лихвена надбавка за забава за периода 05.11.2018 год. – 06.11.2018 год., ПРИ УСЛОВИЕ, че Х. Г. Х. заплати тези суми на „БАНКА ДСК” ЕАД не се обжалва.

Решението се обжалва и в частта за присъдените в тежест на касатора разноски.

В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилно приложение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателят сочи, че по правните въпроси от значение за спора е налице основание за допускане до касация, съгласно чл.280 ал.1, т.1 ГПК.

Ответникът по касационната жалба „БАНКА ДСК” ЕАД, в писмен отговор от процесуалния си представител, изразява становище за нейната неоснователност и за липсата на предпоставки за допускане на касационно обжалване. Претендира разноските пред настоящата инстанция в размер на дължимо юрисконсултско възнаграждение за изготвяне на отговор на КЖ.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като констатира, че решението е въззивно и искът е с цена над 5 000 лева намира, че касационната жалба е допустима, редовна и подадена в срок.

За да постанови обжалваното решение, съставът на въззивния съд се е позовал на следното:

На 29.05.2014 год. е бил сключен договор за кредит за текущо потребление, по силата на който “Банка ДСК“ЕАД е отпуснала на физическите лица Н. С. Д. и Г. С. Д., привлечени като трети лица-помагачи на ответника- касатор, кредит за текущо потребление в размер на 15 000 лв. със срок на издължаване 120 месеца, считано от датата на неговото усвояване. Кредитът се усвоява чрез посочената разплащателна сметка с титуляр Н. С. Д. и се погасява чрез същата сметка от кредитополучателите съгласно приложен погасителен план ,съдържащ и информация за общата сума, дължима от кредитополучателите. Падежна дата на месечните вноски е 20-то число на месеца. Договорено е било, че кредитът се олихвява с променлив лихвен процент, който към датата на сключване на договора за кредит е 14.95% годишно или 0.04% на ден, а годишният процент на разходите по кредита е в размер на 17.03 %.Неразделна част от договора са били общите условия за предоставяне на кредити за текущо потребление на физически лица,които кредитополучателите са получили и приели с подписване на договора. Съгласно раздел ІІІ т.7.1. кредитът се олихвява с променлив лихвен процент,който е зависим от базов лихвен процент (променлива компонента) ,определян по одобрена от кредитора методология, като лихвата се променя при промяна на базовия лихвен процент по решение на кредитора;методологията за определяне на базовия лихвен процент,стойностите му и промените се оповестяват в офисите на кредитора и на Интернет страницата му-т.7.2; при промяна на лихвения процент ,на кредитополучателите се изпраща уведомление, вкл. му се предоставя актуализиран погасителен план-т.7.3; кредитополучателят има правото да се откаже от договора в срок от 30 дни,като погаси всички възникнали въз основа на него задължения при лихвения процент,действащ преди промяната-т.7.4. Съгласно т.20.1. от ОУ ,кредиторът има право да превърне кредита в предсрочно изискуем при всяко неплащане в срок на уговорените погашения по лихва и /или главница над 90 дни. Съгласно т.22 вземането на кредитора по отношение на кредитополучателите ( ако са повече от един като страна по договора ) ,съответно техните наследници е неделимо съгласно чл.128 от ЗЗД.То може да бъде събрано изцяло от всеки от кредитополучателите и/или наследниците им. Приложени са погасителен план, Общи условия, декларация за предоставена преддоговорна информация и такава по закона за защита на личните данни ,тарифа за административните такси на банката,всичките носещи подписа на кредитополучателите. Кредитът е бил обезпечен с поръчителство, съгласно договор от същата дата, инкорпориран в съдържанието на договора за кредит за текущо потребление като негово продължение.Съгласно договора за поръчителство ,Х. Г. Х. като поръчител и “Банка ДСК“ЕАД ,като кредитор са постигнали съгласие ,да бъде обезпечено изпълнението на задълженията на кредитополучателите по договора за кредит за текущо потребление от 29.05.2014 год. и Общите условия към него ,сключен между банката и кредитополучателите за сумата от 15 000 лв. за срок от 120 месеца и при променлив лихвен процент. Изрично е било уговорено, че поръчителят е солидарно задължен с кредитополучателите спрямо кредитора при неизпълнение от тяхна страна на задълженията по кредитния договор и че отговорността на поръчителя се запазва и ако кредиторът не е предявил иск против кредитополучателите в срока по чл. 147 ал.1 от ЗЗД ,както и ако крайният срок за погасяване на кредита по т.2. от същия бъде продължен по съгласие между кредитора и длъжника.

Банката- кредитор е депозирала на дата 06.11.2018 год. заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК и изпълнителен лист солидарно срещу двамата кпедитополучатели и поръчителя Х. Г. Х. и за вземания ,идентични по основание,размер, период и посочена за тях допълнителна информация на тези ,заявени с исковата молба. В приложеното извлечение от счетоводните книги на банката ,като основание за настъпване на предсрочната изискуемост на дата 11.05.2018 год. е посочена забавата в плащанията на сума по лихва и /или главница в общ размер от 588.28 лв. ,съответно дължими вноски: 20.12.2017 год.- 105.20 лв.;20.01.2018 год.- 241.54 лв. и 20.02.2018 год.-241.54 лв.

Прието е от съда, че от страна на ЧСИ е било изготвено и залепено уведомление на постоянния адрес на кредитополучателите, на основание чл. 47 от ГПК за настъпването на горната предсрочна изискуемост на сумите по кредита ,като такова е било пуснато и в пощенската кутия на къщата без имена.Двуседмичния срок за получаване на книжата от кантората на ЧСИ е изтекъл на 10.05.2018 год. и в този срок адресатът не се е явил в кантората на ЧСИ за получаване на уведомление изх.№ 06-20-01264/01.03.2018 год.. Приложени са били съответните писмо,покана, уведомления и протокол за извършени действия по повод връчванията от служител на ЧСИ с, което се установява от ЧСИ в протокол също от дата 16.05.2018 год. по отношение връчванията на уведомление изходящо от кредитора под № 06-20- 01265/01.03.2018 год. с адресат длъжника.

Издадена е била заповед № 8376 за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК от дата 07.11.2018 год. по ч.гр.д.№ 16810/2018 год. на Районен съд -Варна, подлежаща на незабавно изпълнение и на същата дата е издаден и изпълнителен лист,по силата на които е разпоредено длъжниците, двамата кредитополучатели и ответника-поръчител да заплатят солидарно на банката 11 085.88 лв. - главница по договор за кредит за текущо потребление от 29.05.2014 год., и договор за поръчителство от 29.05.2014 год. ,ведно със законната лихва върху главницата от датата на заявлението -06.11.2018 год. до окончателното плащане; 340.65 лв. - договорна лихва за периода 20.08.2018 год. – 06.11.2018 год.; 13.24 лв. - лихвена надбавка за забава за периода 05.11.2018 год. – 06.11.2018 год.;120 лв.-дължими такси и разноски и 231.20 лв. –заплатена държавна такса,както и сумата от 50 лв. ,представляваща юрисконсултско възнаграждение. По молба рег.№ 3205/14.11.2019 год. на Банката- кредитор е било образувано изпълнително дело за събиране на вземанията ,удостоверени в посочените по-горе заповед и изпълнителен лист. Срещу връчената му на дата 07.02.2019 год. по посоченото изпълнително дело заповед за изпълнение е било подадено в срок възражение само от страна на поръчителя Х. Г. Х. и съответно съобразно указанията до банката,връчени й на дата 25.02.2019 год. в срок е заявена установителната претенция по настоящото дело.

По оплакванията във въззивната жалба, съставът на ОС-Добрич е изложил следното:

За неоснователно е счетено оплакването на въззивника Х. Х. за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения във връзка с отказа да бъде открито производството по чл. 193 от ГПК относно оспорване на автентичността на подписите на двамата кредитополучатели под погасителния план. Съдът е изложил съображения, че това не би се отразило на правилността на обжалвания пред него съдебен акт. Освен това, първоначално заявеното с отговора на исковата молба оспорване е било по отношение автентичността на подписите на кредитополучателите, поставени под погасителния план, впоследствие недопустимо разширено, с оглед настъпилите преклузии, и по отношение на всички кредитни документи,депозирани още с исковата молба,но депозирани по искане на страна в оригинал в съдебното заседание от дата 17.12.2021 год. Според съда, преклузията за оспорване истинността на документ, макар и представен в незаверен от страната препис, настъпва най-късно с отговора на процесуалното действие, с което насрещната страна го е представила - в отговора на исковата молба ответникът е следвало да оспори представения при предявяване на иска документ. Въззивният съд се е позовал на разясненията, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 5 от 14.11.2012 г. по т. д. № 5/2012 г. на ОСГТК на ВКС, за да приеме, че пропускането на срока по чл. 193, ал. 1 ГПК лишава страната от правото да оспори истинността на документа. От друга страна, разпоредбата на чл. 183 ГПК допуска представянето на документ, в заверен от страната, която го представя, препис, но в такъв случай при поискване, тя е длъжна да представи оригинала на документа или официално заверен препис от него. Съдът е посочил, че в съдебната практиката на Върховния касационен съд по приложението на чл. 183 ГПК се приема, че искането за представяне на оригинала или на официално заверен препис на приложен по делото документ, който е представен в незаверено от страната ксероксно копие, не е свързано с преклузивен срок, вкл. и този по чл. 131 ГПК, за разлика от предвидения в чл. 193 ГПК срок за оспорване истинността на представен документ. За разлика от хипотезата на чл. 193 ГПК, в хипотезата на чл. 183 ГПК не настъпва фатална преклузия, която да препятства извършване на пропуснатото действие, тъй като целта на уредената в нормата на чл. 183 ГПК процедура е да установи съществуването на оригиналния документ. Ето защо, според съда, доколкото копието на документ има същата доказателствена сила, както и оригинала, то следва да бъде оспорено в срока по чл. 193 ал.1 от ГПК. От друга страна, не е спорно обстоятелството ,че договорът за текущо потребление е подписан от кредитополучателите, част от съдържанието на който е погасителния план,съставляващ Приложение № 1 – така чл. 5 от договора за кредит, следователно и погасителният план носи подписите им като клиенти. Несъмнено кредитополучателите са запознати с него и са били наясно, че следва да изплащат кредита на вноски, което е отразено в основното съдържание, което носи неоспорените подписи е на същите.В заключението на вещото лице е потвърдено, че по предвидения в погасителния план начин са го и изплащали. Според съда, липсата на подпис на погасителния план не води до последица неговата недействителност по смисъла на чл.22 от ЗПК,за разлика от липсата на подпис под всяка страница от Общите условия на основание чл. 11 ал.2 от ЗПК.

За неоснователно е счетено и оплакването ,че заключението на вещото лице не е ценено критично по въпроса, усвоен ли е бил кредитът от лицата, за които е поръчителствал ответникът. За съда, това е несъмнено,предвид това, че е бил погасяван. По отношение на настъпила предсрочната изискуемост, въззивният съд е изложил следните съображения: Предпоставките на т.20.1. от ОУ са налице, видно от представеното извлечение от счетоводните книги, съдържащо изчерпателни данни от кога кредитополучателите са изпаднали в забава ,посочени са брой на просрочените вноски с указана дата и размер на вноските -20.12.2017 год.,20.01.2018 год. и 20.02.2018 год., респ. В раздел V т.5 от заключението на вещото лице е посочено, че последното редовно плащане по договора, макар и със забава е от дата 19.12.2017 год. по месечната вноска с падеж 20.11.2017 год. Т.е. към датата на отправяне на волеизявлението на банката до кредитополучателите, че отнема преимуществото на срока- 01.03.2018 год. е налична забавата в плащанията на дължими вноски по месеци и размер, отразени в извлечението от счетоводните книги ,съответно забавата за вноската от 20.12.2017 год. е повече от 90 дни, тъй като е платена на 27.03.2018 год.

Неоснователно, според мотивите на въззивния акт, е и оплакването на въззивника, че нищожна на основанието по чл. 146 ал.1 от Закона за защита на потребителите, поради неравноправния й характер, е клаузата по раздел ІІІ т.7.1. от Общите условия, съобразно която лихвата по кредита се променя при промяна на базовия лихвен процент по решение на кредитора,тъй като не е индивидуално уговорена. Уговорките, които определят основния предмет на договора и не са индивидуално договорени, не могат да бъдат преценени като неравноправни, ако са ясни и разбираеми – чл. 145, ал. 2 от ЗЗП. Съдът е приел за нищожна, съгласно чл. 146 ЗЗП, клаузата, но само в частта, даваща право на банката-кредитор да променя едностранно лихвата, но не и в частта, определяща дължимата към момента на сключване на договора лихва. Съобразно правилото на чл. 146, ал. 5 от ЗЗП, наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, не води до неговата нищожност, ако договорът може да се прилага без тези клаузи. Съдът се е позовал на наличието на практика на ВКС, съобразена с тази на СЕС и с разпоредбата на чл. 6, § 1 от Директива 93/13/ЕИО, че с разпоредбата на чл. 146, ал. 5 от ЗЗП, се цели не обявяване недействителност на целия договор, съдържащ неравноправни клаузи, а замяна на формалното равновесие, което договорът установява между правата и задълженията на съдоговорителите, с действително равновесие, което може да възстанови равенството между тях, като се прави уточнението, че по принцип съответният договор трябва да продължи да се изпълнява без друго изменение, освен произтичащото от премахването на неравноправните клаузи. Уговорките, които определят основния предмет на договора и не са индивидуално договорени, не могат да бъдат преценени като неравноправни, ако са ясни и разбираеми – чл. 145, ал. 2 от ЗЗП. Според съда, в конкретния случай клаузата е нищожна съгласно чл. 146 ЗЗП, но само в частта, даваща право на банката-кредитор да променя едностранно лихвата, но не и в частта, определяща дължимата към момента на сключване на договора лихва. Уговорената между страните клауза е кредитът да се олихвява с променлив лихвен процент, който към датата на сключване на договора за кредит е 14.95% годишно или 0.04% на ден. Съобразно раздел V т.9 от заключението на вещото лице, възнаградителната лихва за целия период на договора-от сключването му до датата на подаване на заявлението, както и до датата на подаване на исковата молба е в уговорения размер от 14.95%. Събраните по делото доказателства сочат, според съда, че са налице условията за уважаване на установителната претенция в пълния размер на заявяването й. Налице са обективната и субективната предпоставка за настъпване на предсрочна изискуемост на договора за кредит за текущо потребление, е заключил съдът и целият неплатен остатък по кредита е изискуем, както по отношение на кредитополучателя, така и по отношение на поръчителя.В раздел V т.4 от заключението е посочено ,че към датата на подаване на заявлението по чл. 417 от ГПК-06.11.2018 год., размерите на задълженията на кредитополучателите са тези, посочени в него. С оглед изложеното, обжалваното решение е счетено за законосъобразно в частта на произнасяне по главния иск.

Относно обратните искове, предявени от ответника по реда на чл.219 ал.3 от ГПК, са изложени следните съображения: При издадена заповед по чл. 417 ГПК, независимо от постъпило срещу нея възражение от длъжника и образувано производство по установителния иск по чл. 422 ГПК, същата подлежи на незабавно изпълнение, поради което е предвидена и възможност за спиране на изпълнението съгласно чл. 420 ГПК. В този смисъл е изричната разпоредба на чл. 422 ал. 2 ГПК. Последната предвижда, че предявяването на установителния иск не спира допуснатото незабавно изпълнение, освен в случаите на чл. 420 ГПК. Целта на иска по чл.422 ал.1 от ГПК е да установи със сила на пресъдено нещо съществуването на вземането,предмет на издадената заповед за изпълнение,срещу която длъжникът е подал възражение по чл.414 от ГПК. Изпълнителната сила на издадената заповед за изпълнение в хипотезата на чл.417 от ГПК се стабилизира след влизане в сила на съдебното решение по установителния иск,ползващо се със сила на пресъдено нещо. В зависимост от изхода по делото по установителния иск,изпълнението ще бъде прекратено –чл.422 ал.3 от ГПК или кредиторът се събере сумата по изпълнителния лист,поради което, според въззивния съд, е допустимо обратният осъдителен иск да бъде заявен като евентуален на главния установителен иск.Позовал се е на мотивите към т.11 от ТР № 4/18.06.2014 год. по тълк.д. № 4/2013 год. на ОСГТК, за да приеме, че в исковото производство по чл. 422 от ГПК привличането на подпомагаща страна и предявяване на обратен иск срещу същата, не е изключено от законодателя, но при наличие на общите процесуални условия за приемането на обратния иск за съвместно разглеждане с установителния иск,вкл. при съобразяване разпоредбата на чл. 213 от ГПК. На база тези съображения, според въззивния съд, претенция на поръчителя срещу главните длъжници следва да се уважи, но под условие, че поръчителят Х. Г. Х. заплати тези суми на „БАНКА ДСК” ЕАД.

В изложението на основанията за допускане до касационно обжалване, от страна на касатора, са изложени като правни, въпроси, за които се твърди, че са и от значение за изхода на конкретния спор, и които се свеждат до следните:

1. Можело ли да се отрази на правилността на обжалваното въззивно решение незаконосъобразният отказ на първоинстанционния съд да открие производство по чл.193 ГПК направено в отговора на ИМ. Така формулираният въпрос не съответства на приетите от въззивния съд факти: ответникът е оспорил с отговора на исковата молба единствено автентичността на подписите на кредитополучателите,поставени под погасителния план. Впоследствие, с оглед настъпилите преклузии, недопустимо това искане е било разширено по отношение на всички кредитни документи,депозирани още с исковата молба. Основал се е на това, че договорът за текущо потребление е подписан от кредитополучателите,част от съдържанието на който е погасителния план,съставляващ Приложение № 1 – така чл. 5 от договора за кредит, следователно формално и погасителният план носи подписите им като клиенти. Следователно, съобразно с тези конкретни обстоятелства и съображения в обжалваното решение, отговор на този въпрос не би повлиял на изхода по спора.

2. Вторият въпрос касае пропуск на съда да изключи оспорен по реда на чл.193 ГПК документ. От изложеното по-горе става ясно, че отговорът на този въпрос не е от значение за изхода по спора, доколкото надлежно и непреклудирано оспорване по чл.193 ГПК е било налице само по отношение на подписите под погасителния план, за което е прието, че е неоснователно.

3. По отношение на останалите два въпроса: за нищожността на клауза от ОУ на договор за потребителски кредит, според която лихвата по кредита се променя, когато се промени БЛП по решение на кредитора, то в мотивите на съда е даден положителен отговор на този въпрос: според същия, в конкретния случай клаузата е нищожна съгласно чл. 146 ЗЗП, но само в частта, даваща право на банката-кредитор да променя едностранно лихвата, но не и в частта, определяща дължимата към момента на сключване на договора лихва. Уговорената между страните клауза е кредитът да се олихвява с променлив лихвен процент, който към датата на сключване на договора за кредит е 14.95% и възнаградителната лихва за целия период на договора-от сключването му до датата на подаване на заявлението,както и до датата на подаване на исковата молба е останал непроменен- т.е. в първоначално уговорения размер от 14.95%, или нищожната част от уговорката, въобще не е прилагана по отношение на кредитополучателите, с оглед на което нищожността на тази част от уговорката за възнаградителна лихва не се отразява на дължимата сума.

4. Последният въпрос за това: следвало ли съдът да следи дали ГПР е по-висок от пет пъти от размера на законната лихва определена с постановление на МС и за спазване на останалите изисквания на ЗПК. Този въпрос е общо зададен, което пречи на проверката за неговия обуславящ изхода по конкретния спор характер, а освен това се повдига за пръв път пред настоящата инстанция и не е обусловил произнасянето на съдилищата по същество на спора. Следователно не обосновано качеството му на обуславящ изхода по последния.

Съгласно т.1 от ТР№ 1 на ВКС ОСГТК от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1 /2009 г., за да е налице основание за допускане на касация по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК следва жалбоподателят да формулира един или няколко правни въпроси, които да са от значение за изхода на спора и които да попадат в една от хипотезите по т.т. 1-3 на чл.280 ал.1 ГПК. От значение за изхода на спора са въпросите, включени в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и обуславящи правната воля на съда, обективирана в решението му. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационната жалба, трябва да се произнесе, дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора. ВКС няма право да извлича сам въпроси, нито да преформулира тези на касатора, а може само да ги прецизира.

На база така възприетите критерии за дискреция относно наличието на основанията за допускане на касационно обжалване, съгласно чл.280 ал.1 т.1 ГПК, настоящият състав на ВКС,ТК,Първо т.о. счита, че с оглед гореизложените съображения, не е налице основание за допускане на обжалване.

В полза на ответника по КЖ следва да се присъдят разноски, в размер на 300 лева-юрисконсултско възнаграждение, съгласно чл.78 ал.8 ГПК.

Водим от горното, настоящият съдебен състав на ВКС,Първо т.о.