Определение № 775 от 28.03.2024 г. на ВКС по т. д. № 1533/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. А. А., Ц. А. К. и Е. А. К., против решение № 759/06.06.2023 г. по в.гр.д. № 93/2023 г. по описа на Апелативен съд – София в частта, с която е потвърдено решение № 18/15.04.2022 г. по т.д. № 39/2020 г. по описа на Окръжен съд – Видин в частта за отхвърляне на иска на М. А. А. против Сдружение “Национално бюро на българските автомобилни застрахователи” (НББАЗ) за горницата над присъдените 84 000 лева до 180 000 лева, представляващо обезщетение за неимуществени вреди вследствие смъртта на баща му А. А. К. при ПТП, настъпило на 03.11.2019 г., при управление на товарен автомобил “Мерцедес”, модел – А., и в частта, с която след частични отмяна и потвърждаване на първоинстанционното решение са отхвърлени исковете на Ц. А. К. в размер на 10 000 лева и Е. А. К. в размер на 20 000 лева за обезщетение за неимуществени вреди вследствие смъртта на брат им А. А. К. при горепосоченото ПТП, ведно със законната лихва върху съответната сума, считано от 05.03.2020 г. до окончателното й плащане.

Въззивното решение в останалата част не е обжалвано и е влязло в сила.

С касационната жалба са въведени оплаквания за неправилност на решението в обжалваната част поради нарушение на материалния и процесуалния закон, както и поради необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3, предл. 1, 2 и 3 ГПК. Счита се, че при определяне на заместващото обезщетение по отношение на М. А. въззивният съд неправилно е приложил критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД. Релевира се, че определеното и присъдено на същия обезщетение в размер на 84 000 лева, след редуциране с 30%, е силно занижено и несправедливо, като същото не кореспондира с реалния обем на търпените вреди от смъртта на баща му. Допълва се, че от събраните по делото доказателства се установява както изключителната близост между този ищец и починалия му баща, така и силните по интензитет неимуществени вреди, които е търпял вследствие смъртта на родителя му. Изразява несъгласие с отчетеното от въззивния съд обстоятелство, че ищецът М. А. имал свое собствено семейство и не живеел в общо домакинство с починалото лице, както и с приетото поради това обезщетение от 120 000 лева. Изтъква се, че фактът, че този ищец е създал собствено семейство наскоро не би следвало да се отчита при определяне на дължимото обезщетение, като същото не влияе по никакъв начин на чувството му на привързаност, силната емоционалност, тъгата и мъката по загубата на единствен родител. Оспорва се изводът на въззивната инстанция по отношение на претенциите на Е. К. и Ц. К., че не може да се обоснове по категоричен начин наличие на изключителна емоционална връзка, надхвърляща нормалната за такива роднини. Поддържа се, че от събраните по делото доказателства се установява, че починалото лице и неговите брат и сестра са били в изключително близки отношения, често са се виждали и са си помагали взаимно, а отношенията между тях са се основавали на дълбока взаимна привързаност, подкрепа, оказвана постоянна грижа и контакт. Добавя се, че между Е. К. и брат му е съществувала силна връзка и чувство на привързаност, като първият е преживял изключително тежко смъртта на родственика си. Сочи се, че въззивната инстанция не е отчела всички релевантни обстоятелства, обуславящи размера на претърпените от всеки от ищците неимуществени вреди, нито е анализирала подробно естествено на отношенията между тях и почивалото лице с оглед определяне на търпените морални вреди, поради което не е намерил правилния паричен еквивалент. Изложени са доводи за неправилно приложение от въззивния съд на института на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, доколкото е прието, че починалият А. К. е допринесъл за настъпването на процесното ПТП, тъй като е управлявал необорудван съгласно ЗДвП велосипед, без светлоотразяващи елементи отстрани на колелата и без светлоотразителна жилетка. Посочва се, че не е доказано при пълно и главно доказване възражението на ответника за съпричиняване. Аргументира се, че от събраните по делото доказателства е установено, че единствената причина за настъпването на ПТП с летален изход за А. К. са действията на виновния водач Д. Ч., който е бил длъжен и е имал възможност да избере скорост, която би му позволила да спре пред всяко предвидимо препятствие на пътя, като той не е изпълнил това задължение, доколкото е управлявал със скорост, която не му е позволила да спре при възникване на опасност в рамките на осветената от фаровете зона при движение на къси светлини и съответно не е контролирал непрекъснато управляваното от него МПС. Счита се, че поради това без правно значение за настоящото производство се явява допуснатото нарушение на правилата за движение от страна на починалия, тъй като причина за настъпването на ПТП са действията, респ. бездействията на водача. Акцентира се, че след като ударът е бил предотвратим за водача на товарния автомобил при движение със съобразена за конкретните пътни условия скорост, не е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на починалия по чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Изтъква се, че дори да се приеме наличие на съпричиняване, то не би следвало да е повече от 10%, доколкото поведението на починалото лице – нарушение на правилата за движение по пътищата, е формално и не се намира в пряка причинно-следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат.

Искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение се основава на чл. 280, ал. 1, т. 3 и съответно т. 1 ГПК, като са поставени следните въпроси:

“1. Наличието на собствено семейство (съпруг/а и низходящи), както и живеенето в отделно домакинство от това на починал единствен родител, изключва ли наличието на силна емоционална връзка, отношения на близост, привързаност и подкрепа и основание ли е за присъждане на по-ниско по размер обезщетение?

2. При определяне на справедливия размер на заместващо обезщетение за неимуществени вреди търпени по повод смъртта на родител, следва ли съдът подробно да аргументира кои са конк ретните обстоятелства, които взема предвид при определяне размера на обезщетението или е достатъчно само да се отбележи, че определи обстоятелства са взети предвид, без да им се прави подробен анализ?

3. Загубата на единствен родител, отгледал те от ранна детска възраст, обуславя ли присъждането на по-високо по размер обезщетение, респ. води ли до извод, че между ищеца и починалия му родител е била налице още по-дълбока емоционална и духовна връзка, привързаност и близост?

4. Следва ли при определяне размера на справедливото обезщетение за неимуществени вреди, търпени от смъртта на единствен родител, да се взема предвид възрастта на скърбящия, който в началото на своя житейски път е останал без нито един родител, респ. същото основание ли е за присъждане на по-високо по размер обезщетение?

5. Какви следва да бъдат извънредните житейски ситуации, които обуславят правото да се получи обезщетение за неимуществени вреди, търпени по повод смъртта на починал брат или сестра?

6. Честите контакти, съвместните пътувания, взаимната помощ и подкрепа между братя и/или сестри, обуславя ли извод за наличие на силна емоционална връзка помежду им, респ. правото да се получи обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на починал брат/сестра?

7. Как се разпределя съотношението, с което всеки един от участниците в ПТП е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат?

8. При определяне степента и размера на съпричиняването при настъпило ПТП, от значение ли са вида и характера на нарушенията на всеки един от участниците в движението?

9. Длъжен ли е съдът при произнасяне по възражение за принос на пострадалия по чл. 51, ал. 2 ЗЗД, да съпостави тежестта на извършеното нарушение на правилата за движение по ЗДвП както от страна на делинквента, така и от страна на пострадалия, за да установи действителния обем, в който всеки от тях е допринесъл за настъпването на вредоносния резултат, респ. спрямо това да определи степента на принос от пострадалия, съразмерно на която се намалява обезщетението?

10. Констатираното нарушение по отношение на пострадалия на конкретна правна норма на ЗДвП, достатъчно ли е за да обуслови наличие на съпричиняване, без установяване на причинно-следствена връзка между извършеното нарушение и настъпилите вредоносни последици?

11. При определяне степента и размера на съпричиняването при настъпване на ПТП, формалното нарушение на ЗДвП основание ли е да се приеме съпричиняване от страна на един от участниците в ПТП?”.

Поддържа се, че въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС - решение № 179/29.01.2016 г. по т.д. № 2143/2014 г. на ВКС, I т.о., решение № 60117/01.02.2022 г. по т.д. № 667/2020 г. на ВКС, II т.о., решение № 108/21.10.2020 г. по т.д. № 1287/2019 г. на ВКС, II т.о., решение № 39/14.04.2022 г. по т.д. № 647/2021 г. на ВКС, II т.о., р ешение № 78/10.07.2014 г. по т.д. № 1982/2013 г. на ВКС, решение № 169/28.02.2012 г. по т.д. № 762/2010 г. на ВКС, решение № 117/08.07.2014 г. по т.д. № 3540/2013 г. на ВКС, решение № 33/04.04.2012 г. по т.д. № 172/2011 г. на ВКС II т.о. (основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК).

Искането за допускане на касационно обжалване се основава и на чл.280, ал. 2, предл. 3 ГПК поради очевидна неправилност на решението.

Ответникът по касация Сдружение “Национално бюро на българските автомобилни застрахователи” в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК възразява по основателността на искането за достъп до касационен контрол и оспорва подадената жалба като неоснователна.

Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, след като обсъди доводи на страните и прецени данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 ГПК, намира следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

В случая въззивният съд, за да потвърди и съответно отмени частично първоинстанционното решение в обжалваната част, е приел, че с влязла в сила на 26.07.2021 г. Присъда № 58 от 19.10.2020 г. по НОХД № 141/2020г по описа на ОС-Видин, Д. Ч., гражданин на РТурция, е признат за виновен, в това че на 03.11.2019 г. около 19,45 часа на главен път Е-79, при километър 29+600, при управление на МПС -товарна композиция от влекач марка “Мерцедес”, модел - А. с турски peг. табели № 06BIBQ96, с прикачено към него полуремарке марка “К.” с турски peг. № табели № 06BIB039, и движение от [населено място] в посока към [населено място], обл. В., в нарушение правилата за движение по пътищата, установени в ЗДвП, респ. чл. 20, ал. 1 ЗДвП - при управление на МПС не е контролирал превозното средство, което е управлявал, и при застигане на попътно движещия се велосипедист А. А. К. от [населено място], обл. В., го блъснал в задната част и по този начин допуснал настъпването на ПТП, и по непредпазливост причинил смъртта на велосипедиста, като деецът, след деянието, е направил всичко зависещо от него за оказване помощ на пострадалия - обадил се на телефон 112 и повикал помощ - престъпление по чл. 343а, ал. 1, б. “б” във вр. с чл. 343, ал. 1, б. “в”, във връзка с чл. 342, ал. 1 НК, във връзка с чл. 20, ал.1 ЗДвП, поради което и на основание чл. 343а, ал. 1, б. “б” във вр. с чл. 343, ал. 1, буква “в”, във връзка с чл. 342, ал. 1 НК, във връзка с чл. 20, ал. 1 от ЗДвП, във вр. с чл. 373, ал. 2 НПК във вр. с чл. 58а, ал. 1 НК, е осъден, като му е наложено наказание “лишаване от свобода” за срок от 8 (осем) месеца, като на основание чл. 66, ал. 1 НК съдът е отложил изтърпяването на наложеното наказание за срок от 3 години, считано от влизане на присъдата в законна сила. На основание чл. 343г НК съдът е наложил на подсъдимия наказание “лишаване от правоуправление на МПС” за срок от 1 година и 6 месеца. В мотивите на присъдата е прието, че е налице съпричиняване за ПТП и настъпване на вредоносния резултат от страна на пострадалия - велосипедиста А. А. К., който е нарушил следните разпоредби на ЗДвП (редакции към момента на процесното ПТП): чл. 79, т. З и 4 ЗДвП и чл. 80, т.1 ЗДвП - не е използвал изправни устройство за излъчване на бяла или жълта добре различима светлина отпред и червен светлоотразител отзад; бели или жълти светлоотразители или светлоотразяващи елементи отстрани на колелата. Съобразно чл. 80, т.1 ЗДвП, водачът на велосипед е длъжен да ползва светлоотразителна жилетка при управлението му извън населено място, през тъмната част на денонощието и при намалена видимост. Посочените обстоятелства съдът е приел за смекчаващи отговорността на дееца. Но от друга страна, отегчаващи обстоятелства са управлението от подсъдимия на МПС с несъобразена скорост.

Апелативният съд е констатирал, че не се спори между страните, че към датата на ПТП по отношение на увреждащия товарен автомобил е имало валидна застраховка “Гражданска отговорност” на автомобилистите, полица № TR/045/5215645, със срок на действие до 07.01.2020 г., сключена при Allianz Turkey, както и че компанията не е назначила свой представител за уреждане на претенции в Република България. Посочил е, че на 05.12.2019 г. ищците са отправили писмена претенция към ответника НББАЗ за плащане на застрахователно обезщетение, по която им е указано да представят влезли в сила актове за спиране, възобновяване или прекратяване на образуваното ДП № 270/2019 г. по описа на ОД на МВР – В. и/или влязло в сила решение, които да доказват вина по процесното ПТП, както и банкови сметки, съгласно чл.380, ал. 1 КЗ. Обсъдил е събраните по делото писмени доказателства, заключенията на КМАЕ и СПЕ, както и свидетелски показания.

Въззивната инстанция е намерила, че са предявени искови претенции с правно основание чл. 513, ал. 1 вр. с чл. 511, ал. 1, т. 2 КЗ, съгласно които увреденото от транспортно произшествие лице, реализирано на територията на Република България от МПС с чуждестранна регистрация от държава - членка на системата “Зелена карта”, може да реализира правото си на обезвреда спрямо НББАЗ. Приел е, че в случая са налице условията на чл. 511, ал. 1, т. 2 КЗ, доколкото застрахователят на виновния водач няма кореспондент на територията на Република България. Съобразил е, че присъдата на наказателния съд е задължителна за гражданския съд съгласно чл. 300 ГПК относно това дали е извършено деянието, неговата противоправност и вината на дееца, поради което се установяват условията за ангажиране на отговорността на ответника.

По отношение на претенцията на ищеца М. А. А. решаващият състав е изтъкнал, че същият е син на починалия и от ангажираните по делото гласни доказателства се установява, че между двамата е имало близки отношения, че бащата е отгледал сина си, тъй като майка му го е изоставила. Разчитали са един на друг, помагали са си. Синът тежко е преживял смъртта на баща си. Към датата на инцидента пострадалият А. К. е бил на 45 години, а синът му М. А. - на 25 години. Отчетено е също, че двамата не са живели в общо домакинство, тъй като ищецът е имал собствено семейство. Така мотивиран, въззивният съд е приел, че обезщетение за претърпените от ищеца А. неимуществени вреди следва да се определи в размер на 120 000 лева. По спорния въпрос за съпричиняване от страна на пострадалия е изложено, че от заключението на КМАЕ се установява, че причина за настъпване на ПТП е управлението с несъобразена скорост от водача на товарната композиция в условията на интензивен трафик на насрещно движили се МПС, при която не е бил в състояние в зоната на късите светлини да възприеме велосипедиста като опасност и да предприеме своевременно действия за аварийно спиране, както и неизползване на светлоотразителна жилетка от велосипедиста при управление на велосипеда в тъмната част на денонощието и извън населено място, управление на необорудван съгласно ЗДвП велосипед. Акцентирано е, че пострадалият е нарушил чл.79, т. 3 и 4 ЗДвП и чл. 80, т.1 ЗДвП, с което е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат, поради което е уважил направеното възражение за съпричиняване в размер на 30%. С оглед на горното за основателна е намерена претенцията на ищеца А. за сумата от 84 000 лева, ведно със законната лихва от 05.03.2020 г. до окончателното изплащане на сумата.

За неоснователни са приети от апелативния съд исковете на Е. А. К. и Ц. А. К. – брат и сестра на починалия А. К.. Въззивната инстанция е изложила съображения, че от ангажираните по делото свидетелски показания се установява, че отношенията между починалия и неговия брат Е. К. са били добри, но в границите на нормални роднински отношения между тях. Обосновала се е, че от тях не може да се направи извод, че е налице изключителна емоционална връзка, надхвърляща нормалната за такива роднини. Изтъкнала е, че относно ищцата Ц. К. не са ангажирани доказателства, които да установяват също такава изключителна връзка.

Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът претендира директен достъп до касационно обжалване поради “очевидна неправилност” на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Очевидната неправилност е предпоставена от съществуването на такъв тежък порок в обжалвания съдебен акт, който може да бъде констатиран от решаващия състав пряко от мотивите на решението, без извършване на същинската контролна дейност на касационната инстанция, предвидена в производството по чл. 290, ал. 2 ГПК. Според формираната казуална практика на ВКС по приложението на горецитираната разпоредба очевидно неправилен би бил само въззивен съдебен акт, в който законът е приложен в неговия противоположен смисъл (“contra legem”), приложена е несъществуваща или отменена правна норма (“extra legem”), не са съобразени императивните процесуални правила и основополагащи правни принципи или са грубо нарушени правилата на логиката. Такива основания не се твърдят от касаторите и не се констатират от съдържанието на въззивното решение. В останалите случаи, каквото е изразеното несъгласие на касаторите с мотивите на въззивния съд относно размера на определеното обезщетение за неимуществени вреди на сина на починалия по чл. 52 ЗЗД и приложение на института на съпричиняване по чл. 51, ал. 2 ЗЗД, както и с извода за липса на изключителна емоционална връзка на брата и сестрата с починалото лице, надхвърляща нормалната за такива роднини, са такива за обикновена неправилност по чл. 281, ал. 3 ГПК, но не и за очевидна неправилност. Тези доводи не могат да бъдат разглеждани в селективната фаза на касационното производство по чл. 288 ГПК. Поради горното не се обосновава наличие на поддържаното от касаторите основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за директен достъп до касация.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационен контрол се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Поставените от касаторите правни въпроси са релевантни, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на въззивния съд, поради което същите отговарят на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК.

По отношение на първите четири въпроса, поставени от касаторите, относно приложението на чл. 52 ЗЗД е формирана постоянна практика на ВКС, обективирана в Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС, в цитираните от касаторите съдебни решения, както и в множество служебно известни на настоящия състав съдебни актове (така в решение № 47/01.06.2022 г. по т.д. № 550/2021 г. по описа на ВКС, ТК, II т.о., решение № 78/30.06.2016 г. по т.д. № 1284/2015 г. по описа на ВКС, ТК, I т.о., решение № 151/12.11.2013 г. по т.д. № 486/2012 г. по описа на ВКС, ТК, II т.о., решение № 130/09.07.2013 г. по т.д. № 669/2012 г. по описа на ВКС, ТК, II т.о., решение № 83/06.07.2009 г. по т.д. № 795/2008 г. по описа на ВКС, ТК, II т.о., др.), съгласно която при определяне размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди по справедливост следва да се вземат предвид всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, както и значението им за размера на същите. Съобразяват се както характера и тежестта на самото телесно увреждане, интензитета и продължителността на търпените физически болки и страдания, евентуално допълнително влошаване на здравословното състояние на лицето, причинените морални страдания, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди, така и икономическото състояние в страната към момента на увреждането, израз на което са и установените лимити на отговорност на застрахователя към този момент. Наличието на формирана практика на ВКС по прилагане на чл. 52 ЗЗД, която не се обосновава от касаторите да се нуждае от осъвременяване, води до извод за липса на соченото допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

В случая въззивният съд при определяне на размера на справедливото обезщетение не се е отклонил от така формираната постоянна практика на ВКС, като е взел предвид възприетите критерии и ги е съобразил след обсъждане на събраните по делото доказателства и конкретните факти. Преценката на въззивния съд на отделни факти по делото, относими към определяне на конкретния размер на обезщетението при спазване на принципа за справедливост в разглеждания случай, е въпрос по правилността на съдебното решение, който не може да бъде обсъждан в селективната фаза на касационното производство по реда на чл. 288 ГПК. За изчерпателност на изложението следва да се посочи, че е ирелевантна цитираната от касаторите казуална практика, обективирана в решение № 39/14.04.2022 г. по т.д. № 647/2021 г. на ВКС, II т.о., тъй като е постановена при отчитане на влезли в сила съдебни решения за обезвреда на претърпени неимуществени вреди от другата дъщеря и съпруга на починалата при ПТП, каквито данни не се установяват по настоящото дело. С оглед на горното, по така поставените четири въпроса не е налице и допълнителният критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационен контрол.

Поставените от касаторите материалноправни въпроси № 5 и 6 касаят предпоставките за обезвреда на неимуществени вреди от смъртта на брат/сестра. В мотивите на Тълкувателно решение от 21.06.2018 г. по тълк. дело № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС е прието, че наличието на особено близка житейска връзка, даваща основание за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от смърт на техен близък, следва да се преценява от съда във всеки отделен случай въз основа на фактите и доказателствата по делото. Обезщетение следва да се присъди само тогава, когато от доказателствата може да се направи несъмнен извод, че лицето, което претендира обезщетение, е провело пълно и главно доказване за съществуването на трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и за настъпили в резултат на неговата смърт сериозни (като интензитет и продължителност) морални болки и страдания. Връзка с посоченото съдържание предполага оправдани очаквания за взаимна грижа и помощ, за емоционална подкрепа и доверие, и нейното отсъствие изключва проявлението на неимуществени вреди, подлежащи на обезщетяване съобразно принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД. Поради наличието на задължителна практика относно преценката на съда в такива хипотези, не се обосновава соченото от касаторите допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за достъп до касация.

В обжалваното решение въззивният съд е намерил, че в случая от ангажираните по делото гласни доказателства не може да се направи извод, че между Е. К. и неговия починал брат е съществувала изключителна емоционална връзка, надхвърляща нормалната за такива роднини. Преценил е, че не са събрани доказателства за установяване на такава и с ищцата Ц. К.. Така формираният извод се основава на конкретните факти и обстоятелства, установени по делото, поради което при постановяване на решението въззивната инстанция не се е отклонила от практиката на ВКС. С оглед на това не може да се обоснове наличие и на допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Формулираните от касаторите правни въпроси № 7, 8, 9, 10 и 11 касаят фактите и обстоятелствата при преценка наличието на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Съгласно т. 7 от ППВС № 17/1963 г., обезщетението за вреди от непозволено увреждане се намалява, ако и самият пострадал е допринесъл за тяхното настъпване. От значение е наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, а не на вина. В мотивите на т. 7 от Тълкувателно решение № 1/23.12.2015 г. по тълк. дело № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС са дадени разяснения, че приносът на увредения - обективен елемент от съпричиняването, може да се изрази в действие или бездействие, но всякога поведението му трябва да е противоправно и да води до настъпване на вредоносния резултат, като го обуславя в някаква степен. Н аличието и степента на съпричиняване се преценява във всеки конкретен случай, но не може да доведе до пълен отказ от обезвреда. Последното разбиране е в съгласие с чл. 13, т. 3 от Директива 2009/103/ЕО на Европейския парламент и Съвета от 16.09.2009 г., транспонирана в националното ни право чрез разпоредбата на чл. 477, ал. 4 от КЗ. Поради наличието на дадени разяснения относно института на съпричиняване в задължителната практика на ВКС, не се обосновава поддържаното от касаторите допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

В случая въззивният съд не се е отклонил от задължителната практика на ВКС. При разглеждане на възражението на ответника НББАЗ по чл. 51, ал. 2 ЗЗД и с оглед конкретните факти и обстоятелства по делото, включително установеното от заключението на КМАЕ, че една от причините за настъпване на ПТП е неизползване от починалото лице велосипедист на светлоотразителна жилетка при управление на велосипеда в тъмната част на денонощието и извън населено място и съответно управление на необорудван съгласно ЗДвП велосипед, решаващият състав е приел, че е налице съпричиняване - 30%. Цитираните от касаторите решения, разглеждащи обективния принос на пострадалия при конкретна преценка на фактите по делото, не водят до различен извод. Поради горното и по така поставените пет въпроса отсъства допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допуск до касация.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационен контрол на въззивното решение на Апелативен съд – София в обжалваната част.

По разноските:

Поради недопускане на касационно обжалване ответникът по касация има право на разноски. Същият претендира адвокатско възнаграждение в общ размер на 7 608 лева с ДДС, за плащането на което по банков път са представени доказателства, съгласно дадените разяснения в т. 1 от Тълкувателно решение от 06.11.2013 г. по тълк. дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Доколкото посочените разноски се претендират общо, то всеки от касаторите следва да бъде осъден да заплати част от претендираното от ответника адвокатско възнаграждение, съразмерно с обжалваемия интерес по делото.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,