Определение № 3026 от 17.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4635/2023 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от Е. С. С., чрез адвокат М. Н.-Т., срещу въззивно решение № 439/07.04.2023 г., постановено от Софийския апелативен съд по в.гр.д. № 2861/2021 г. Касаторът излага съображения за неправилност поради противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Насрещната страна ЗД “БУЛ ИНС“ АД, чрез адв. Я. Д., отговаря в срока по чл. 287 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, евентуално, че касационната жалба е неоснователна. Претендира разноски за инстанцията. Д. И. Д. – трето лице помагач на ответника по иска и по касационната жалба, чрез адв. А. Т., отговаря, че не следва да се допуска касационно обжалване, а също така излага съображения за законосъобразност на въззивното решение. Моли за присъждане на съдебноделоводни разноски за инстанцията. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и копия на съдебните актове, на които се позовава касатора, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Софийски апелативен съд, като отменил решението на първостепенния Софийски градски съд, отхвърлил иска на Е. С. С. за осъждане на застрахователя да заплати обезщетение за неимуществени вреди от смъртта брат ѝ, настъпила в резултат на ПТП, станало на 03.05.2019 г., ведно със законната лихва, считано от 11.07.2019 г., на осн. чл. 432 КЗ,. Касаторът е осъден да заплати сторените разноски за първоинстанционното и въззивното производство. За да постанови този резултат въззивният съд установил, че на 03.05.2019 г. в [населено място], по [улица]с посока от [улица]към [улица]при управление на лек автомобил с несъобразена скорост и с 2,3 промила алкохол в кръвта водачът Д. И. Д. е блъснал попътно движещия се пешеходец И. С. – брат на ищцата. Пешеходецът е получил телесни увреждания, несъвместими с живота, и е починал на мястото на инцидента. Съдът приел, че са налице всички обстоятелства, изпълващи фактическия състав на непозволеното увреждане, както и че между водача и застрахователя е имало действаща към датата на инцидента валидна полица “Гражданска отговорност“. Съдът посочил, че основният спорен въпрос по въззивното делото е дали ищцата е имала трайна, дълбоко емоционална и особена близка връзка със загиналия си брат, която да обуслови извод, че по изключение и тя е материално легитимирано лице, претърпяло неимуществени вреди, подлежащи на обезвреда, като е отговорил отрицателно. Съдът е изяснил, че предвид характера на съвременното общество и установилата се народопсихология, отношенията в разширеното българско семейство са обичайно позитивни, емоционални и близки между всички роднини, независимо от степента и линията на родство. Също така, съдът приел за доказан факта, че отношенията между ищцата и починалия брат са били позитивни, емоционални и интензивни, но те с нищо не са били по-различни от отношенията между родствениците от същата степен и линия, обичайно сложили се в обществото. Посочено е, че в случая нито са изложени обстоятелства, доказващи отношения, надхвърлящи и излизащи от границата на обичайните роднински отношения между ищцата и починалия ѝ едноутробен брат, нито от доказателства е доказано съществуването на именно такива отношения, които могат да бъдат квалифицирани по изключение като дълбоко емоционални и създали трайна и особено близка връзка между ищеца и починалата му сестра, надхвърлящи и излизащи извън границата на обичайните. Ищцата е преживяла трудно и тежко смъртта на едноутробния си брат, че е търпяла болки и страдания, но същите не се отличават с изключителност, различна от тази в подобни случаи. Съдът се е обосновал и с разясненията в ППВС № 4/61 г., ППВС № 5/69 г. относно кръга на правоимащите да търсят обезщетение за причинени неимуществени вреди от смъртта на близък, както и ТР № 1/2018 г. на ВКС, ОСНГТК, в което се допусна разширяване на така очертания по пътя на тълкуването роднински и близък кръг на активно материалноправно легитимирани да бъдат обезщетени парично. Съобразено е указанието в тълкувателния акт за необходимостта връзката между родствениците да е трайна, дълбоко емоционална и особено близка, както и, че преценяването й като такава се извърша предвид това, дали се установява съществуване на връзка, която да надхвърля границите на приетата в обществото за обичайна близост и емоционалност между роднини от съответната степен и линия. Това предполага въвеждане и установяване от ищеца на обстоятелства, трайно установили се във времето, доказващи изключителната близост и емоционалност в отношенията с починалия родственик. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване с хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поставя въпросът - при изследване активната материалноправна легитимация на ищеца (попада ли в кръга лица, имащи право на обезщетение съгласно ТР № 1/2016 г. по т.д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, обявено на 21.06.2018 г.), допустимо ли е въззивният съд да се позове формално на понятието за традиционно близки отношения между родственица, без да отчете спецификата на процесния случай и да обсъди поотделно установените в процеса конкретни обстоятелства, като изложи конкретни мотиви за отхвърлителния диспозитив за това защо счита, че процесните отношения не се отличават от традиционно близките отношения между братя и сестри, а болката и страданията не надхвърлят по интензитет обичайните. Въпросът е по-скоро свързан с тълкуването на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК – относно задължението на съда да обсъди релевантни за спора обстоятелства, и няма отношение към цитираното тълкувателно решение. Следва в същото време да се посочи, че въззивният съд е преценил всички налични доказателствени средства, събрани по делото, имащи отношение към връзката между ищцата и починалата. Сам касаторът и не твърди, че конкретно, относимо доказателство не е обсъдено. Също така, извършената от въззивния съд преценка е съобразена с разясненията на цитирания тълкувателен акт относно необходимостта от установяване на особена близост в отношенията между ищцата и брат й, надскачащи тези на нормално присъщите за тази родствена връзка, и в този с мисъл не се установява каквото и да е противоречие със задължителното тълкуване, дадено от ОСНГТК. Съдът е изяснил какви са били по делото отношенията между брата и сестрата и логично е заключил, че не обосновават изключителност, надхвърлящи типичните за традиционното българско семейство близост и привързаност. Вторият поставен от касатора въпрос е: при изследване на въпроса дали ищецът попада в кръга лица, имащи право на обезщетение съгласно ТР № 1/2016 г. по т.д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, обявено на 21.06. 2018 г. допустимо ли е въззивният съд да се отклони от указанията на тълкувателното решение, за изследване на предпоставките за изключителност в създадената близост между родственици, изследвайки и сравнявайки ги на плоскостта на отношенията, характерни за родители и деца. Въпросът е поставен по-скоро поради непрецизност на мотивите в обжалвания съдебен акт. Съдът се е позовал на разясненията, дадени в тълкувателното решение, но автоматично е преписал пасажи, без съобразяване на родствената връзка в случая между ищцата и пострадалия. По същество, както стана ясно и по-горе, принципните разрешения в тълкувателното решение са правилно приложени. Съдът е издирвал наличие на толкова силна връзка между ищцата и брат й, която поради конкретни житейски обстоятелства е станала толкова силна, че смъртта на И. С. е причинила на Е. С. С. морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за връзката между брат и сестра. Касаторът се позовава и на очевидна неправилност, но по същество не излага съображения, които биха квалифицирали въззивното решение като такова. Сам и Върховният касационен съд, при служебно извършената проверка, не установява наличие на някое от основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК. В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване. Касаторът следва да заплати на насрещната страна - ЗД “БУЛ ИНС“ АД сторените в инстанцията съдебни разноски – 8700 лв. заплатен адвокатски хонорар, на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК. На третото лице помагач не се присъждат разноски – чл. 78, ал. 10 ГПК и искането на Д. И. Д. – трето лице помагач на ответника по иска и по касационната жалба, е неоснователно. Мотивиран от горното, съдът