Определение № 174 от 21.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1216/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх.№267943/22.01.2021г., подадена от С. Г. З. от [населено място], чрез процесуалния му представител адв.Д. Г. от САК, срещу решение №261431, постановено на 26.11.2020г. от Софийски градски съд, ГО, II-Г въззивен състав по в.гр.д.№16269/2019г., потвърждаващо решението на първоинстанционния съд, с което е допуснато извършването на съдебна делба между Е. Г. И. и С. Г. З. на югоизточната обособена част от сградата, построена в дворно място, цялото с площ от 760 кв.м., съставляващо парцел ........ от кв.... по плана на [населено място], местност „К. село – С.“, със застроена площ на обособената част от 66.55 кв.м., състояща се от работилница на първия етаж и три тавански помещения, ведно със съответните прилежащи към нея 1/2 ид.част от дворното място, при дялове: 3/4 ид.части за Е. Г. И. и 1/4 ид.част за С. Г. З.. В изложението към касационната жалба се поддържа, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по реда на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Според касатора в обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по следните правни въпроси, които са обусловили правните му изводи относно основателността на иска за делба: 1.С кои действия може да се демонстрира намерението да се завладее съсобствена вещ; 2.Кога владението е явно и несмущавано спрямо другия съсобственик? Според касатора по тези два въпроса въззивният съд се е произнесъл в противоречие с ТР №1 от 2012г., постановено по тълк.д.№1/2012г. на ОСГК на ВКС; решение №151 от 25.11.2016г., постановено по гр.д.№1875/2015г. на ВКС; решение №31 от 27.02.2015г., постановено по гр.д.№5276/2014г. на ВКС. Поддържа, че когато е направил извода, че той не е установил и доказал твърдението си, че е владял явно спрямо ищцата, съдът не е съобразил събраните по делото доказателства и разпитаните свидетели, които според него установяват, че той в качеството си на собственик е упражнявал фактическата власт върху цялата сграда, ремонтирал я е, грижил се е за нея, правил е подобрения и всички действия, необходими за запазването на сградата повече от 20 години, като в този период ответницата по жалба не е била допускана до сградата, нито е проявявала грижа за нея. 3.Следва ли съдът да съобрази всички събрани по делото доказателства при формиране на вътрешното си убеждение и изготвяне на мотиви в постановеното решение, включително и да обсъди доводите на страните и показанията на свидетелите, както и да изложи мотиви? Според касатора по така поставения въпрос въззивният съд е допуснал противоречие с ТР №1/09.12.2013г. по тълк.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, т.2. Поддържа, че въззивният съд не е обсъдил събраните по делото доказателства в тяхната цялост, а е разгледал част от доказателствата, без обаче същите да са били съпоставени с останалите приети доказателства; не е изложил мотиви относно това кои факти приема за установени и въз основа на кои конкретни доказателства; не е обсъдил доводите му и не е дал обосновани отговори на поставените въпроси относно поддържането на имота, което касаторът счита за индиция, че свои за себе си целия процесен имот. В писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК съделителката Е. Г. И. чрез процесуалния си представител адв.Д. П., изразява становище, че не са налице поддържаните от касатора основания за допускане на касационното обжалване. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК и е процесуално допустима. Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията са следните: Е. Г. И. е предявила срещу С. Г. З. иск за делба на югоизточната обособена част от сграда, построена в УПИ ............, кв..... по плана на [населено място], местност „К. село – С.“, със застроена площ от 66.55 кв.м. и състояща се от работилница на първия етаж и три тавански помещения (по стар нотариален акт), а понастоящем два самостоятелни етажа, всеки един от тях със самостоятелен вход, ведно с 1/2 ид.част от дворното място, с твърдението, че имотът е принадлежал на бащата на съделителите Г. З. И., който през 1997г. ѝ продал 1/4 ид.част от имота, а останалите 3/4 ид.части съделителите придобили по наследство след смъртта на Г. З., починал през 2004г. Ответникът оспорва така предявения иск за делба с твърдението, че е придобил правото на собственост върху имота по давност, като още приживе на Г. З. от 1966г. е започнал да живее и владее имота заедно със семейството си, като свой, там е неговият постоянен адрес, владял е целия двор, като го е оградил, садил е дървета, цветя, плодове и зеленчуци, направил бетонни настилки, изградил втория етажна сградата със собствени средства. Поддържа, че сградата е ползвана като еднофамилно жилище, което се състои от антре, кухненски бокс, дневна, стая и сервизно помещение на първия етаж и три спални на втория етаж. От фактическа страна въззивният съд е приел за установено, че съделителите са наследници по закон на Г. З. И., починал на 03.12.2004г., който е придобил правото на собственост върху процесния имот на основание договор за покупко-продажба, за който е съставен н.а.№........., том..., рег.№........, дело №........../1936г. и договор за доброволна делба от 30.06.1947г. Прието е за установено, че с договор за покупко-продажба, за който е съставен н.а.№.........., н.а.№...., дело №........../1997г., Г. З. И. е продал на дъщеря си Е. Г. И. 1/4 ид.част от процесния имот. Въз основа на така събраните доказателства съдът е приел за установено, че страните са съсобственици на процесния имот при квоти 3/4 ид.части за Е. Г. И. и 1/4 ид.част за С. Г. З.. Посочено е кой факт въз основа на кое конкретно доказателство се приема за установен, като при извършването на преценка за придобиването и принадлежността на правото на собственост съдът е взел предвид данните, съдържащи се във всички представени по делото писмени доказателства. Поради това следва да се приеме, че не е налице поддържаното от касатора основание за допускане на касационно обжалване по третия, поставен в изложението въпрос. Действително съдържанието на доказателствата, включително на показанията на разпитаните по делото свидетели, не е детайлно възпроизведено в мотивите към обжалваното решение, но установените от тези доказателства факти са посочени, вкл. и при обсъждане на възражението на съделителя С. Г. за придобиване по давност на правото на собственост върху процесния недвижим имот. Възражението на съделителя, че е придобил правото на собственост върху целия имот по давност, текла в негова полза от 1966г., въззивният съд е приел за неоснователно. Взето е предвид, че от събраните по делото доказателства се установява, че в имота са живели както съделителят С. Г. З. и семейството му, така и общият наследодател, поради което съдът е приел, че фактическата власт на съделителя С. Г. е установена със съгласието на собственика-негов баща, който го е допуснал да ползва имота за задоволяване на жилищните си нужди. Твърденият от съделителя С. Г. факт, че той се е установил да живее в процесния имот още приживе на наследодателя заедно със семейството си е приет за установен, поради което наведените в тази насока в изложението доводи не съответстват на данните по делото. В съответствие с трайно установената и непротиворечива практика на ВКС е прието, че този начин на установяване на фактическа власт изключва владението, а представлява държане (решение №159 от 14.06.2013г. по гр.д.№1492/2013г. на II г.о. на ВКС) – съделителят С. Г. е упражнявал фактическа власт приживе на своя баща въз основа на така даденото съгласие, т.е. осъществявал е т.нар. търпими действия. Поради това е прието, че до смъртта на общия наследодател през 2004г. придобивна давност не е текла. Според практиката на ВКС основание за установяване на самостоятелна фактическа власт в подобен случай би бил налице само ако е извършено предаване на владението от наследодателя на неговия син приживе (решение №3/25.01.2016г. по гр.д.№3973/2015г., I г.о. на ВКС; решение №60/07.06.2018г. по гр.д.№2420/2017г., I г.о. на ВКС; решение №55/08.10.2015г. по гр.д.№3255/2014г., II г.о. на ВКС), каквато хипотеза обаче в настоящия случай не е налице, доколкото по делото е установено, че съделителят С. Г. е живеел в имота заедно с наследодателя без при това да е установено наследодателят да му е предал владението, нито упражняваната от наследодателя фактическа власт върху имота да е била оспорвана или отричана. Взето е предвид, че след смъртта на общия наследодател и възникване на съсобствеността между страните по делото, съделителят С. Г. е продължил да ползва имота, но няма данни по делото да е извършил действия спрямо своята сестра и съсобственик, с които да демонстрира намерение за своене, за да превърне държането във владение. Посочено е, че в случая от показанията на разпитаните свидетели се установява, че съделителката Е. Г. е имала свободен достъп до имота, който по никакъв начин не е бил препятстван от съделителя С. Г., както и че не е установено да е манифестирал пред сестра си по ясен и недвусмислен начин, че счита имота за своя изключителна собственост. Така изложените от въззивния съд съображения, че действията на съделителя С. Г. не удостоверяват манифестиране пред неговата сестра по ясен и недвусмислен начин, че счита имота за свой, съответстват на трайно установената практика на ВКС според която действията, доказващи такова намерение, трябва да показват по явен и недвусмислен начин, че се отрича владението на останалите съсобственици, да се манифестират пред тях и да се доведат до знанието им. Тези действията, с които съсобственикът превръща държането на чуждите идеални части във владение за себе си, могат да бъдат различни, поради което и не може да се даде общ отговор, валиден за всички случаи, какви конкретни факти и с какви конкретни доказателства той следва да установи това. Във всеки отделен случай, обаче, обстоятелствата, установяващи преобръщане на владението, следва да бъдат доказани конкретно (решение №74/24.06.2015г. по гр.д.№6277/2014г., I ГО на ВКС). Както е прието в решение №566/21.06.2010г. по гр.д.№1053/2009г. на І ГО на ВКС, за да се приеме, че този наследник е установил владение и върху притежаваните от другите наследници идеални части от имота, не е достатъчно той да е упражнявал фактическа власт върху целия наследствен имот повече от 10 години необезпокоявано от никого, а е необходимо освен това да е отблъснал владението на останалите наследници като е манифестирал ясно пред тях намерението си да владее целия наследствен имот за само за себе си. Само в този случай след изтичане на 10 години от момента, в който е отблъснал владението на останалите наследници, владеещият наследник може да придобие по давност и техните идеални части. Съображения в същия смисъл, изведени от задължителните разяснения, дадени от ОСГК на ВКС в ТР №1/06.08.2012г. по тълк.д.№1/2012г., се съдържат и в обжалваното решение. Поради това настоящият състав приема, че не е налице поддържаното от касатора основание за допускане на касационното обжалване и по първия и втория въпрос, поставени в изложението. Сочените от касатора решения на ВКС не обосновават различен извод. В решение №151 от 25.11.2016г. по гр.д.№1875/2016г. на II г.о. на ВКС е разгледана съвършено различна хипотеза, при която трето лице установява самостоятелна фактическа власт с намерение за своене върху имот, съсобствен на лицата по чл.27, ал.1 ЗСПЗЗ преди това имущество да е било предадено на общината, каквато в настоящия случай не е налице. Разгледаната в посоченото в изложението решение №31 от 27.02.2015г. по гр.д.№5276/2014г. на I г.о. на ВКС хипотеза също не обосновава наличие на основание за допускане на касационно обжалване – владението на страните върху самостоятелните обекти (жилищни етажи) в сградата е било разпределено помежду им и взаимно признато, като заедно с това е осъществявано владение и върху складовите помещения, които нямат самостоятелен статут, а са с обслужващо предназначение по отношение на жилищата в сградата. По отношение на спорния по делото гараж в решението е прието, че ползването на същия е било предоставено безвъзмездно на претендиращия права върху него ищец, което според тричленния състав на I г.о. на ВКС, постановил решението, сочи на отношения като при договор за заем за послужване, т.е. така установената фактическа власт съставлява държане. Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение