Определение № 128 от 30.01.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4459/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал.3, т. 1 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на А. Н. А. срещу определение № 4207 от 11.05.2022 г. по в.ч. гр.д. № 3992/2022 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено определение № 20215067 от 23.11.2021 г. по гр.д. № 14716/2021 г. на Софийския районен съд, с което е прекратено производството по предявения от А. Н. А. срещу М. Р. Л. и Ф. Р. Л. иск по чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено в отношенията между страните, че ответниците не са собственици на 35/100 ид.ч. от поземлен имот с идентификатор *****по КККР на [населено място].

Касационната жалба съдържа оплаквания за неправилност на въззивното определение, поради постановяването му в нарушение на материалния закон, поради необоснованост и поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Касаторът твърди, че е налице правен интерес от предявения отрицателен установителен иск. Сочи се основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускането му до касационно обжалване по следните правни въпроси:

1. Легитимиран ли е съсобственикът в един имот и има ли правен интерес да води отрицателен установителен иск срещу лице, което афишира да е съсобственик в същия имот, независимо дали цели или не увеличаване на своя дял за сметка на това лице?

2 Легитимиран ли е съсобственикът в един имот да води отрицателен установителен иск срещу друг съсобственик, като го постави в положението да доказва правата си, от които произтича правото му на собственост в този имот ?

По двата въпроса се поддържа противоречие на изводите на съда с решение № 504/12.07.2011г. по гр.д. № 603/2010г. на ВКС, II-ро г.о.; решение № 256/11.06.2012г. по гр.д. №1154/2011г. на ВКС, I-во г.о.; решение № 254/10.03.2014г. по гр.д. №1526/2013г. на ВКС, I-во г.о.; решение № 213/03.10.2014г. по гр.д. №2881/2014г. на ВКС, I-во г.о. и решение № 176/25.10.2016г. по гр.д. № 721/2016г. на ВКС, I-во г.о.

Ответниците по жалбата М. Р. Л. и Ф. Р. Л. с подадения писмен отговор оспорват наличието на основания за допускане на касационното обжалване, както и основателността на частната касационна жалба.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата и наличието на основания за допускане на касационното обжалване, приема следното:

Частната касационна жалба е допустима - подадена е в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК, от ищеца по делото срещу преграждащ въззивен съдебен акт, подлежащ на касационно обжалване по арг. от чл. 280, ал. 3, т. 1 вр. чл. 274, ал. 4 ГПК като постановен по предявен иск за собственост без оглед на цената му.

Производството пред районния съд е образувано по предявен от А. Н. А. срещу М. Р. Л. и Ф. Р. Л. иск по чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено в отношенията между страните, че ответниците не са собственици на 35/100 ид.ч. от поземлен имот с идентификатор *****по КККР на [населено място].

За да потвърди първоинстанционното определение, с което производството по делото е прекратено, въззивният съд е приел, че ищецът твърди, че е собственик на апартамент в жилищна сграда, находяща се в [населено място], ул. Б. К.“ № ****, ведно с прилежащите идеални части от общите части на сградата и от дворното място, в което е изградена. Сградата била построена пред 1926г. и е била на три етажа, а през 1971г. съществуващото таванско подпокривно помещение е преустроено в мансарден етаж, като ищецът поддържа, че дворното място, в което е построена сградата, има статут на обща част. На 16.12.2020г. ответниците прехвърлили на майка си И. Л. апартамента на третия етаж, заедно с описаните в документа за собственост идеални части от общите части на сградата, както и 2/100 ид.ч. от правото на собственост върху дворното място. По този начин те продължавали да се афишират като собственици на 35/100 ид.ч. от правото на собственост върху дворното място, като ищецът заявява, че оспорва претендираното от ответниците право на собственост върху 35/100 ид.ч. от дворното място.

Въззивният съд е посочил, че с разпореждане от 18.06.2021г. районният съд е дал указания на ищеца да обоснове правния си интерес от предявяване на иска, като съобрази, че ответниците са продали останалите 35/100 ид.ч. на майка си. С молба от 15.07.2021г. ищецът заявил, че прави изменение в петитума на исковата молба, като искът да се счита предявен по отношение на 30/100 ид.ч.

От правна страна въззивният съд е приел, че правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост е налице, когато ищецът заявява самостоятелно право, което се оспорва, позовава се на фактическо положение или има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника. В настоящия случай ищецът изобщо не заявява самостоятелни права върху процесните 30/100ид.ч., нито пък е налице конкуренция на твърдени от двете страни вещни права върху един и същ обект.

Изложени са и мотиви, че ищецът се домогва да установи, че дворното място се притежава от собствениците на сградата в режим на етажна собственост, както и да установи обема права на съсобствениците. Прието е, че при спор за собственост между съсобственици по отношение обема права на всеки от тях, за ищеца ще е налице правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск по отношение на частта от правата на ответника, които той отрича, защото идеалните части на съсобствениците са от значение за вътрешните отношения между тях.

Съдът е посочил също, че е недопустим положителен установителен иск по отношение на дворно място, което е в режим на етажна собственост, защото права на етажните собственици следва да се установят едновременно за всички в производство по чл. 40 ЗС. Определящ за правния интерес е и въпросът дали ищецът ще получи защита на правата, които претендира да има в общата вещ. Дори да се отрекат правата на ответниците, след като не се претендира определен обем на притежавани от ищеца права с това няма да се внесе яснота и безспорност във вътрешните отношения между страните.

С оглед тези мотиви на съда в обжалваното определение, не са налице поддържаните от касатора основания на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване.

Съгласно приетото в т.1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. на по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, обжалваното определение не може да се допусне до касационен контрол без да бъде поставен правен въпрос. Посочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело и обусловил решаващите изводи на съда е задължение на касатора, като непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това.

Поставените правни въпроси, касаещи възможността на съсобственик да предяви отрицателен установителен иск за собственост, не могат да обосноват допускане до касационно обжалване, защото не са изведени от решаващите изводи на въззивния съд.

В исковата си молба ищецът изрично сочи, че е собственик на апартамент в сграда в режим на етажна собственост, като дворното място, в което е построена, има статут на обща част и с оглед на тези твърдения съдът е приел, че дяловете на етажните собственици в общите части следва да се установят едновременно за всички в производство по чл. 40 ЗС. Решаващият извод на съда, за да приеме, че искът е недопустим е, че ищецът изобщо не заявява самостоятелни права върху процесните 30/100ид.ч. нито пък е налице конкуренция на твърдени от двете страни вещни права върху един и същ обект, а не, че лице, което твърди, че е съсобственик не може да предяви отрицателен установителен иск за собственост.

Предвид липсата на общата предпоставка за допускане на касационно обжалване, не следва да се проверява наличието на наведената допълнителна предпоставка по чл 280, ал.1, т 1 ГПК.

Не са налице и основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК, за които ВКС следи служебно.

Предвид изложеното, Върховният касационен съд, състав на I-во г.о.,