Определение № 84 от 25.02.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3073/2019 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 6429/6.06.2019 г., подадена от Г. В. В. и П. И. А.-В. срещу решение № 157 от 25.04.2019 г. по гр. д. № 831/2018 г. на Окръжен съд – Русе, с което е отменено решение № 921 от 22.05.2013 г. по гр. д. № 5783/2012 г. на Русенския районен съд за отхвърляне на евентуалните искове по чл. 108 и чл. 109 ЗС, предявени от Е. К. Б. срещу Г. В. В. и П. И. А.-В., и вместо него въззивният съд е признал за установено, че Е. К. Б., като собственик на 37.49/95.56 ид. ч. от апартамент, находящ се в [населено място],[жк], бл. „М. к.”, вх. В, ет. 8, ап. № 6, с площ от 95.56 кв. м, е собственик на 37.49/95.56 ид. ч. от тоалетната, попадаща условно в частта, означена като апартамент № 6а, и е осъдил Г. В. В. и П. И. А.-В. да предадат на ищцата владението на 37.49/95.56 ид. ч. от посочената тоалетна, както и на основание чл. 109 ЗС да възстановят зазиданата врата на тоалетната откъм общия коридор на четиристайния апартамент, който условно го разделя на две части, както и да възстановят стената между тоалетната и бившето помещение за пералня на апартамента. За да постанови въззивното решение, съдът е приел от фактическа страна, че по делото не е спорно, че наследодателят на ищцата - К. Б., с договор № 18785/15.05.1991 г. за продажба на държавен недвижим имот закупил по реда на Наредбата за държавните имоти апартамент № 6б на осмия етаж в бл. „М. к.“, вх. В,[жк]в [населено място], състоящ се от дневна-кухня, спалня, баня-WC и една тераса, със застроена площ 37.49 кв. м. От своя страна Г. В. В. и П. И. А.-В., съпрузи, закупили с нот. акт № 85, т. VII, peг. № 6792, д. № 1030/9.10.2006 г. апартамент № 6а, находящ се на осмия етаж в бл. „М. к.“, вх. В,[жк]в [населено място], състоящ се от дневна, спалня, кухня, баня-WC, пералня, входно антре и две тераси, с площ от 58.07 кв. м. Този недвижим имот бил закупен първоначално от съпрузите М. и М. К. от държавата с договор № 18788/17.06.1991 г. Въззивният съд е приел, също така, че по делото е установено, че апартамент № 6а и апартамент № 6б били обособени след разделянето на държавен четиристаен апартамент № 6, находящ се на осмия етаж в бл. „М. к.“, вх. В,[жк]в [населено място], за който било издадено строително разрешение № 136/13.03.1991 г. за разделянето му на два отделни апартамента. По силата на проекта за разделяне апартамент „а” следвало да включва след преустройството дневна, спалня, кухня, баня-WC, пералня, входно антре и 2 броя тераси, а апартамент „б” - дневна-кухня, спалня, баня-WC и 1 брой тераса. Съгласно назначената по делото съдебно-техническа експертиза вещото лице не установило наличие на одобрени проекти в общината, както и ВиК чертежи, от които да се установи по какъв начин следвало да се извърши разделянето на съществуващите ВиК инсталации. Според експерта, при закупуване на апартамент № 6а и № 6б през м. май и м. юни 1991 г., разделянето на апартамент № 6 не било осъществено и собствениците на двата новообразувани апартамента ползвали общата тоалетна. В частта, от която бил обособен апартамент „б“, имало само баня, която била преустроена в баня-тоалетна, но едва след закупуване на апартамента, а по силата на споразумителен протокол от 1.07.1993 г. между наследодателя на ищцата и един от праводателите на ответниците, собственик на апартамент № 6а към този момент, била прокарана хоризонтална канализационна тръба за тоалетната в апартамента на ищцата, преминаваща през съседния апартамент „а“ чрез повдигане на пода, като била заустена в тоалетната на апартамент № 6а, което е недопустимо както по действащите към момента на преустройството строителни правила и норми, така и по настоящите. С протокол от 30.07.2001 г. на община Русе било предложено възстановяване на първоначалното разпределение на помещенията, тъй като изградената в апартамент № 6б канализация за тоалетната противоречала на чл. 145 и чл. 147 от Наредбата за проектиране на канализационни и водопроводни инсталации в сгради, тази тръба била зазидана с бетон и станала неизползваема, като по този начин в апартамент № 6б реално липсвала тоалетна. Вещото лице по делото установило още, че за да съществува тоалетна в апартамент „б“ е необходимо да се смени по-тесният вертикален щранг ф 50 с по-широк - ф 110, за което обаче е необходимо съгласието на етажните собственици на долните етажи. Съгласно назначената от въззивния съд съдебно-техническа експертиза възстановеният от ответниците инвестиционен проект съдържа само част „Архитектура“ и становища по отделните специалности, отговаря на изискванията на строителните правила и норми както към 1991 г., така и към момента, но същият касае само отделяне на апартамент № 6а от четиристайния апартамент; апартамент № 6а отговаря на строителните правила, норми и изисквания към ВиК инсталациите, действали към момента на продажбата му и придобиването му от праводателите на ответниците като реална част от четиристайния апартамент, същият е обособен и функционира като жилище; в отреденото за санитарен възел помещение на Е. Б. е положена тръба ф 50, като вещото лице е установило същата тръба и в апартаментите под процесния. Въз основа на така установената фактическа обстановка по делото, въззивният съд е заключил, че в жилището на ищцата няма санитарен възел. Това е така, защото процесната тоалетна попаднала в дела, продаден на праводателите на ответниците по исковата молба - апартамент № 6а, а не в съседния апартамент № 6б, закупен от бащата на Е. Б.. Съдът е обосновал този си извод както с описанието на съседите на двата новообразувани апартамента в договорите за продажба, така и с писменото споразумение между първоначалните собственици за заустване на тоалетната от апартамент „б“ в канализацията на тоалетната на апартамент „а“ посредством хоризонтална тръба, минаваща през общия коридор. Посочил е, че такова техническо разрешение не съответства на устройствените правила. Ето защо е приел, че процесните продажби от 1991 г. на реални необособени части от един апартамент, едната от които не би могла да се обособи и съществува като самостоятелен имот, поради невъзможност да се изгради тоалетна без съгласие на останалите етажни собственици, не са породили правно действие. Съдът е изложил, че двете продажби следва да се разглеждат във взаимната им връзка, като порокът в едната от тях води до порок и в другата, тъй като невъзможността да се продаде като самостоятелен апартамент № 6б води до невъзможност да се продаде като самостоятелен и апартамент № 6а. Въз основа на това е обосновал извод, че праводателите на страните по спора са придобили в съсобственост четиристайния апартамент № 6, находящ се на осми етаж в бл. „М. к.'", вх. В,[жк], [населено място], и исковете по чл. 108 и чл. 109 ЗС за предаване владението на процесната тоалетна като част от съсобствения апартамент и за осъждане на ответниците да възстановят първоначалното положение на имота са основателни. Съдът е приел и че по отношение на казуса приложение следва да намери правната конверсия, която предполага нищожност на продажбите от 1991 г. Това означава запазване на част от съдържанието на нищожна сделка, когато тя съдържа в себе си друга валидна сделка и когато има воля на страните за това. Такава конверсия е мислима в случаите, при които сделката има за предмет реална част от недвижим имот, която не може да се обособи като самостоятелна при спазване на изискванията на устройствения закон, но при тьлкуване на волята на страните по договора може да се извлече, че те са съгласни предметът на сделката да е съответната идеална част от имота. Като се е позовал на възприетото в ТР № 3/28.06.2016 г. по тьлк. д. № 3/2014 г. на ОСГК, възззивният съд е счел, че в случая през 1991 г. е била налице правна невъзможност за обособяване на два отделни апартамента от държавния четиристаен апартамент при продажбата му по реда на НДИ. Оттогава и до настоящия момент приобретателите на двете части от процесния апартамент не са поискали прогласяване нищожността на договорите за продажба и връщане на продажните цени, а сами са предприели действия за разрешаване на възникналия технически проблем чрез споразумение и технически преустройства, имащи за цел самостоятелното, независимото ползване на двете части от апартамента, което сочи на наличието на воля и у двете страни в спора за запазване на вещнопрехвърлителния ефект на договорите от 1991 г. Тъй като с тези договори е невъзможно да се придобие собствеността върху реални части от четиристайния апартамент, следва да се приеме, че собствеността е била прехвърлена в идеални части, съответстващи на съотношението между площите: 37.49/95.56 ид. ч. за ищцата и 58.07/95.56 ид. ч. за ответниците, тъй като те не могат да имат повече права от своите праводатели - първоначалните собственици. Като съсобственик на четиристайния апартамент, разделен условно на две части - „а“ и „б“, ищцата има право да ползва единствената тоалетна, попадаща в част „а“, затова и предявеният иск по чл. 108 ЗС следва да бъде уважен съобразно правата й, като ответниците бъдат осъдени да предадат владението върху 37.49/95.56 ид. ч. от тоалетната. Основателен е и искът по чл. 109 ЗС - за да има ищцата достъп до тоалетната, следва да се възстанови първоначално съществувалата врата откъм общия коридор. Жалбоподателите считат решението на въззивния съд за незаконосъобразно и неправилно. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателите твърдят, че, на първо място, съдът е постановил решението си в противоречие с Тълкувателно решение № 3/2014 г. на ОСГК на ВКС, като е приел, че с двата договора за покупко-продажба на процесните недвижими имоти, сключени по реда на Наредбата за държавните имоти през 1991 г., са били придобити идеални, а не реални части на бившия четиристаен апартамент. Сочат, че според цитираното тълкувателно решение „Ако към момента на сключване на сделката, реално определените части от недвижим имот (сграда, жилище или други обекти), не са фактически обособени, но е възможно да бъдат обособени като самостоятелен обект, съобразно изискванията в действащия устройствен закон към този момент, договорът не е нищожен поради невъзможен предмет. Правна невъзможност за обособяване на реално определена част от недвижим имот (сграда, жилище или други обекти) е налице, когато при сключване на сделката съществува непреодолима правна пречка да бъде одобрен инвестиционен проект за обособяване на тази част.“. Г. В. и П. А.-В. излагат, че при наличието на разрешение за строеж и одобрени инвестиционни проекти за разделяне на всички четиристайни апартаменти, описани в това разрешение, при покупко-продажбата на разделения четиристаен апартамент страните са получили реални, а не идеални части от него. При извършените продажби не е съществувала никаква правна невъзможност за обособяване на двете части като жилища, както не е съществувала и техническа невъзможност в придобитата от Е. Б. баня да бъдат подменени вертикалните щрангове, за да бъде монтирана тоалетна чиния. Жалбоподателите твърдят и че въззивният съд не е съобразил дадените от ВКС при предходното касационно обжалване указания да обсъди представения инвестиционен проект с оглед предписаното разделяне на жилището на две и кое сервизно помещение към кой от новообразуваните два апартамента се приобщава, а оттук – дали към момента на сключване на сделката за покупко-продажба реално определените части от недвижимия имот са били обособени като самостоятелни обекти, съобразно изискванията на действащия устройствен закон, както и да прецени при наличието на одобрен проект за разделяне на процесното жилище, с оглед и данните за осъществено разделяне на подобни четиристайни апартаменти в блока и проектите за разделяне досежно ВиК-частта и вертикалните щрангове за новосъздадените тоалетни в помещенията за баня. В тази връзка жалбоподателите твърдят, че съдът неоснователно е отказал събирането на сочени от тях релевантни доказателства. Считат, че обжалваното решение противоречи на ЗУТ, който не допуска две жилища да ползват общ санитарен възел, като по този начин собственият им апартамент става неизползваем и те са лишени от собственост. Е. К. Б. е подала отговор на касационната жалба, в която излага съображения за нейната неоснователност. Счита, че жалбоподателите не са визирали основания за допускане на касационно обжалване съгласно разпоредбите на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежни страни, срещу въззивно решение по искове, за които касационното обжалване не е ограничено от цената на иска. Съдът намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните: Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. Решение № 157 от 25.04.2019 г. по гр. д. № 831/2018 г. на Окръжен съд – Русе е валидно и допустимо. Г. В. В. и П. И. А.-В. не са формулирали в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил решаващите мотиви на въззивния съд, по отношение на който да е налице някоя от допълнителните предпоставки на закона за допускане на касационно обжалване. Изложените от тях съображения са относими към основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, които обаче подлежат на разглеждане едва след допускане на касационно обжалване. Същевременно решението не е и очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика. В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано. Ответницата по жалбата има право на направените разноски за адвокат пред ВКС в размер на 1 169.40 лв. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,