Определение № 2521 от 18.09.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2526/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба вх. № 1184/24.03.2023 г. на Г. П. Ч. и Р. А. Ч. срещу въззивно определение № 79/09.02.2023 г. по в. ч. гр. д. № 13/2023 г. на Окръжен съд – Смолян, с което е потвърдено определение № 161/13.10.2022 г. по гр. д. № 97/2022 г. на Районен съд - Златоград. Касаторите поддържат оплаквания, че определението е неправилно, незаконосъобразно и необосновано. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се твърди, че въззивният съд се е произнесъл по правни въпроси от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а именно: 1. Длъжен ли е съдът да разгледа всяка молба, подадена за защита и съдействие на лични и имуществени права; 2. Следва ли при съмнение в безпристрастността на съда да се подходи формално и да не бъде уважено искането за отвод на съдебния състав; 3. Присъждат ли се разноски по чл. 78, ал. 4 ГПК на ответник с определението, с което исковата молба е върната на основание чл. 130 ГПК като недопустима. Това процесуално действие на съда (присъждане на разноските) като последващо по чл. 130 ГПК, показва ли преминала проверка за допустимост на исковата молба. Ответникът по частната жалба Р. М. П. е подал писмен отговор в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК, в който твърди, че не са налице основания за допускане на въззивното определение до касационно обжалване. Претендира разноски. Частната касационна жалба е постъпила в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу акт на въззивен съд, който подлежи на обжалване съгласно чл.274, ал. 3, т. 1 ГПК, и е процесуално допустима. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, II г. о., констатира следното: С въззивното определение е потвърдено определение № 161 от 13.10.2022 г. по гр. д. № 97/2022 г. на Районен съд - Златоград, с което е върната подадената от Г. Ч. и Р. Ч. искова молба на основание чл. 130 ГПК и производството по делото е прекратено като недопустимо. Въззивният съд е препратил към мотивите на първоинстанционния съд на основание чл. 272 ГПК и е приел, че пред Районен съд – Златоград е образувано гр. д. № 97/2022 г. по искова молба на Г. и Р. Ч. срещу Р. М. П.. След оставяне без движение на исковата молба с указания за уточняване на обстоятелствената част и петитума и постъпване на уточнителна молба, делото е изпратено на ВКС за произнасяне по реда на Глава XXIV от ГПК. С разпореждане № 127/05.08.2022 г. на Председателя на І г.о. на ВКС то е върнато за даване на нови указания относно конкретните искания на ищците и преценка за допустимостта на молбата, като се вземат предвид данните за приключилите между страните производства по чл.303 ГПК и чл.270, ал.2 ГПК. След нова уточнителна молба първоинстанционният съд приел, че исканията на ищците са насочени към отмяна на решение № 168/31.12.2013 г. по гр. д. № 77/2011 на Районен съд – Златоград, с което е решен спор, разрешен с влязло в сила решение № 57/2010 г. по гр. д. № 6/2010 г. на Районен съд – Златоград, като неправилно, незаконосъобразно и постановено в противоречие с разпоредбата на чл. 299 ГПК. Съдът е приел, че са налице предпоставките на чл. 130 ГПК, тъй като проверката за правилност и допустимост на решението, чиято отмяна се иска, е извършена по реда на инстанционния съдебен контрол, с влязло в сила решение № 137 от 08.04.2014 г. по в. гр. д. № 73/2014 г. по описа на Окръжен съд – Смолян. В допълнение е посочил, че ищците са инициирали три отделни производства за отмяна на влязлото в сила съдебно решение по реда на чл.303 ГПК. Те са предявили и иск за прогласяване нищожност на основание чл. 270, ал. 2 ГПК на решението, чието обезсилване претендират, който е отхвърлен с решение № 38/24.02.2020 г. по гр. д. № 425/2017 г. по описа на Районен съд – Златоград, потвърдено с решение № 241/12.10.2020 г. по гр. д. №329/2020 г. на Окръжен съд – Смолян, което не е допуснато до касационно обжалване с определениео от 16.06.2021г. по гр.д.№ 764/2021г. на ВКС, І г.о. По образуваните производства за отмяна по чл.303 ГПК са налице влезли в сила решение №283/2014г. по гр.д.№ 4866/204г., І г.о. /по чл.303,ал.1, т.4 ГПК/, решение № 143/2015г. по гр.д.№ 2667/2015г., ІІ г.о. /чл.303, ал.1, т.1 и т.2 ГПК/ и определение № 17/2019 по гр.д.№ 95/2019г., ІІ г.о., с които исканията на Ч. са отхвърлени. Върховният касационен съд, състав на II г. о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на определението, поради липса на сочените основания по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното решение (определение) да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение (определение), за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос като общо основание за допускане до касационен контрол, определя рамките, в които Върховният касационен съд е длъжен да селектира касационните частни жалби. Така поставените въпроси в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 1 ГПК не могат да предпоставят допускане до касационно обжалване на определението. По първия от тях следва да се има предвид, че съгласно установената практика на ВКС по приложението на чл. 2 ГПК съдилищата са длъжни да разгледат и да разрешат всяка подадена до тях молба за защита и съдействие на лични и имуществени права, но само доколкото е налице процесуален ред за това. В случая въззивният съд е приел, че такъв процесуален ред липсва. Решението, чието „обезсилване“ или „отмяна по исков ред“ се иска, е влязло в сила след изчерпване на инстанционния контрол. Приключили са и три извънинстанционни производства по чл.303 ГПК, инициирани от ищците. При това положение недопустимо е с нов исков процес да се пререшава повдигнатият от ищците правен спор. Даденото разрешение е в съответствие с установената съдебна практика, поради което не може да обуслови допускане касационно обжалване на посоченото основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Вторият въпрос, формулиран от касаторите, не е обусловил решаващата воля на въззивния съд. С оглед на това той не съставлява общо основание за допускане на касационно обжалване на определението. Въпросът е свързан с твърдението на касатора, че членове на въззивния състав са участвали в разглеждане на дела, обуславящи настоящия правен спор. Тези аргументи са неотносими, доколкото се касае за извършена от съда проверка по допустимостта на така предявения иск. Третият въпрос също не може да предпостави допускане на касационно обжалване на определението. Той не може да се прецени като релевантен и включен в мотивите на въззивния съд. Въпросът се свежда до това, дали е допустимо прекратяване на производството по делото след като е приключила проверката за допустимост на исковата молба и може ли да се присъждат разноски. Следва да се посочи, че в практиката си ВКС приема, че съдът е длъжен да следи следи за допустимостта на иска в хода на процеса, а ответникът има право на разноски при прекратяване на производството по делото съгласно чл. 78, ал. 4 ГПК. Правото на разноски възниква като закономерна последица от участието на ответника в съдебен процес, иницииран с недопустим иск. След като той е сторил разноски в производството и едва след това делото е прекратено, както е в процесния случай, при прекратяването за него възниква право да бъде обезщетен за сторените разноски. Достатъчно условие за възникване на правото по чл. 78, ал. 4 от ГПК е разходите да са сторени след получаване на препис от исковата молба с указания по чл. 131 от ГПК и преди ответникът да е уведомен за прекратяване на производството. В разглеждания случай въззивният съд не се е произнасял по поставения въпрос за разноските, но той няма и връзка с приетото от съда относно недопустимостта на предявения иск. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното определение не може да се допусне в сочените хипотези на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. При този изход на делото на ответника по касация следва да се присъдят сторените в настоящото производство съгласно представения договор за правна защита и съдействие разноски в размер на сумата от 1200 лева. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на II г. о.