Определение № 2006 от 06.07.2026 г. на ВКС по т. д. № 45/2026 г.

взе предвид следното. Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по касационна жалба на ищцата Р. К. срещу въззивно решение на Софийски апелативен съд. Ответникът „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД оспорва жалбата. По реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното. Произнасяйки се по жалба на ищцата срещу частта от първоинстанционното решение, с която частично са отхвърлени предявените искове по чл. 432, ал. 1 КЗ за обезщетения за имуществени и неимуществени вреди, въззивният съд е осъдил ответника да заплати допълнително обезщетение за неимуществени вреди в размер на 5000 лв. над присъдените от първата инстанция 25 000 лв., заедно със законната лихва. Потвърдил е решението в останалата обжалвана част. Допускане на касационното обжалване се иска на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. По отношение на иска за обезщетение за имуществени вреди се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по въпроса „Следва ли въззивният съд да допусне по развилото се пред него дело доказателства, които не са представени в първоинстанционното производство, за съществуването на които претендиращата обезщетение не е знаела до приключване на делото пред първата инстанция?“, както и по въпроси от значение за точното прилагане на закона поради липса на практика на ВКС, а именно: „Представлява ли пряка последица или вреда от процесното ПТП разход, осъществен от ищеца, за адвокатско възнаграждение на процесуален представител за предявяване на извънсъдебна претенция по реда на чл. 380 КЗ пред застрахователя и следва ли този разход да се счита за такъв в съответствие с разпоредбата на чл. 493, ал. 1, т. 4 КЗ?“ и „Следва ли да се приеме за доказателство за осъществен в пряка причинно-следствена връзка с процесното ПТП и настъпилите от него вреди фактура, удостоверяваща заплащане на медицински процедури, каквито многократно са предписвани с други предходни документи, издадена от медицински център по смисъла на чл. 8, ал. 1, т. 2, б. „в“ ЗЛЗ, вписан в Публичния регистър на лечебните заведения за извънболнична помощ и хосписите?“. В тази част касационното обжалване не следва да се допуска. По първия въпрос не се установява отклонение на въззивния съд от установената практика на ВКС, вкл. посочената от жалбоподателя. Така, съгласно приетото в решението по гр. д. № 4111/2022 г. на II г. о. и цитираната в него практика, допустими съгласно чл. 266 ГПК във въззивното производство са доказателства, които са съществували, но страната не е могла да узнае, посочи и представи до приключване на съдебното дирене в първа инстанция, като причините за тази невъзможност трябва да бъдат не само посочени, но и доказани. В разглеждания случай не са налице такива доказателства за обективна невъзможност ищцата да узнае за съставения преди предявяване на иска лечебно-рехабилитационен план, поради което отказът на въззивния съд да приеме същия, представен едва с въззивната жалба, не обосновава противоречие с практиката на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По останалите два въпроса не са налице нито общата, нито специалната предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Въпросите не отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК и съгласно разясненията по т. 1 от ТР № 1/2009 г. на ВКС-ОСГТК да са от правно естество, доколкото със същите в действителност се оспорва правилността на фактическите изводи на въззивния съд за липса на причинна връзка между съответните разходи и произшествието, чиято проверка е извън предмета на настоящата фаза на касационното производство. Отсъства и специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Според разясненията по т. 4 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК основанието „значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото“ изисква наличието на едно от следните условия: 1) създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, която следва да бъде изменена; 2) съдебна практика, създадена при остарели правна уредба или обществени условия, която следва да бъде осъвременена поради настъпили изменения в уредбата или обществените условия; 3) непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, поради което съдебната практика следва да бъде създадена или осъвременена. В разглеждания случай не се обосновава нито една от посочените форми на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не се твърди по поставения въпрос да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика, която следва да бъде изоставена. Не се поддържа също да са настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика. Поддържа се липса на практика (което се свързва с третата форма на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК), без обаче да се обосновава наличие и на останалите елементи на тази форма – да е налице непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която именно да налага създаването на съдебна практика. По иска за обезщетение за неимуществени вреди се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК във връзка с редица въпроси, сред които и въпросът „Усложненията, възникнали поради забавено или неадекватно медицинско лечение на увреждане от деликт и причинените от това неимуществени вреди, намират ли се в пряка причинно-следствена връзка с деликта и за тях дължи ли се обезщетение от делинквента, респективно от застрахователя при предявен пряк иск от увреденото лице?“. Така поставеният въпрос в първата си част – относно наличието на пряка причинно-следствена връзка – е от фактическо естество, поради което не може да обоснове допускане на касационното обжалване. В останалата част обаче въпросът удовлетворява общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото се явява обусловил правните съображения на въззивната инстанция при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 52 ЗЗД, а именно, че приетото за установено по делото неправилно лечение, довело до усложнения, не следва да бъде отчитано при определяне на размера на обезщетението и да се възлага в тежест на застрахователя, доколкото именно то е довело до липса на пълно възстановяване. Налице е и специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с оглед установената последователна практика на ВКС, изразена в посоченото от жалбоподателя решение № 484/2024 г. по гр. д. № 2075/2023 г. на IV г. о. и цитираното в него, съгласно която: при усложнения поради забавено или неадекватно медицинско лечение на увреждане на здравето, резултат от деликт, последният е първопричината в цялостната хронология и създава предпоставки за лечението, има отношение към последващия резултат и евентуален ексцес, поради което и на обезщетение подлежи целият комплекс от свързани и причинени (вече настъпили и бъдещи) имуществени и неимуществени вреди на пострадалия, последица от непозволеното увреждане; при наличие на съпричиняване на вредите от действия или бездействия на други лица, ще е налице солидарност в отговорността с първоначалния делинквент, но това не изменя правото на пострадалия да избере и потърси пълно удовлетворяване само от единия от съзадължените (чл. 122 ЗЗД); прекъсване на причинната връзка между деликта и настъпилото от него увреждане може да има единствено, когато крайният резултат като последица изключва изцяло първоначалното увреждане, но не в случай на забавено или неадекватно лечение, което не изключва отговорността на причинителя на състоянието, наложило лечението. Поради това в тази част касационното обжалване следва да бъде допуснато. С тези мотиви съдът