Определение № 971 от 26.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2173/2025 г.

Производството е реда на чл.288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на В. Я. Т., представлявана от процесуален представител Д. Ш., против решение № 164 от 18.02.2025 г., постановено по в.гр.д. № 1546/2024 г. по описа на Окръжен съд- Варна, с което е потвърдено решение № 1596 от 08.05.2024 г. по гр. д. № 1660/2023 г. по описа на Районен съд- Варна, с което съдът е отхвърлил предявения от В. Я. Т. против Я. С. Т. осъдителен иск с правна квалификация по чл. 45, ал. 1 от ЗЗД, за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 7 000.00 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се във физически и психически неудобства, дискомфорт и стрес, претърпени в резултат от наложената по искане на ответника обезпечителна мярка „спиране на изпълнението“ по изпълнително дело № 2803 и изпълнително дело № 2804 - двете по описа за 2011 г. на ЧСИ Станимира Данова, peг. № 718 при КЧСИ, по силата на определение № 4914 от 09.05.2022 г., постановено в производството по гр. д. № 20213110116072 по описа на Районен съд - Варна, в последствие отменено с определение № 4614 от 12.12.2022 г., постановено в производството по ч. гр. д. № 20223100502420, по описа на ОС-Варна, ведно със законната лихва върху главницата.

В касационната жалба се поддържа, че решението е нищожно, недопустимо и неправилно. Поддържа се оплакване, че решението е постановено от незаконен състав, че недопустимо съдът е подменил правната квалификция на иска, че решението не е мотивирано. Касаторът поддържа, че материалният закон неправилно е тълкуван.

В изложението на основанията за касационно обжалване жалбоподателят формулира въпроси с твърдението, че съдът в решението си се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС, както и такива, от значение за развитие на правото, а именно:

1.Допустимо ли е съдът да прави отказ от правосъдие като изменя изрично заявеното с ИМ правно основание на предявения иск и то без да излага надлежни мотиви, без да обсъди възможността за правоприлагане по аналогия, без да анализира съдебната практика ?

2. Допустимо ли е съдът да заседава в незаконен съдебен състав, в който от тримата съдии двама са назначени с незаконни съдебни заповеди, под претекста, че били от състава на законно избрания и само един е избран на случаен принцип, и то ако хипотетично предположим, че системата не е задействана множество пъти докато се падне търсеното име на съдия ?

3. Допустимо ли е съдът да отказва да обсъди приетите по делото писмени доказателства, по вид и доказателствена стойност и да ги обсъди, като изложи правните си изводи за тях ?

4. Допустимо ли е съдът да пише неверни съдебни протоколи, да лъже за датата на изготвянето им и да заявява неистината, че видите ли били писани под диктовката на председателя и да заявява незаконен отказ да проведе производство по поправката и допълването им съобразно звукозаписа ?

5. Допустимо ли е съдът да отказва да приеме надлежно мотивираните отводи, като демонстрира явна необективност и негативно отношение към защитника на страна в процеса и дори използва ненужно въоръжената съдебна охрана за репресия срещу нея ?

В изложението е посочено, че обжалваното решение противоречи на решение № 547/04.06.2009 г. по гр.д. № 1465/2008 г. на ВКС.

Поддържа се още като основание за допускане на решението до касация и очевидна неправилност на същото.

В писмен отговор на касационната жалба ответникът Я. С. Т., представляван от адвокат В. оспорва жалба. Възразява, че решението е валидно, допустимо и законосъобразно.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирана страна, с правен интерес от обжалване, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт по смисъла на чл.280, ал.3 от ГПК.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършването на преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното:

За да постанови своето решение, въззивният състав е приел от фактическа страна за установено, че в периода от 09.05.2022 г. до 12.12.2022 г. производството по изпълнителни дела № № 2803 и 2804 от 2011 г. на ЧСИ Станимира Данова е било спряно поради налагане на обезпечителна мярка „спиране на изпълнението" по определение № 4914/ 09.05.2022г., постановено гр. д.№ 16072/2021г. по описа на ВРС, отменено с определение № 4614/12.12.2022 г. постановено по в. ч. гр. дело № 2420/2022 г. по описа на ОС-Варна. Обезпечението е било допуснато на иск, предявен от Я. С. Т. против В. Я. Т. на основание чл.439, ал.1 от ГПК за установяване, че ищецът не дължи на ответника посочени суми за издръжка.

Съдът е приел от разпита на свидетеля К. Б., който установява, че живее с ищцата от месец юли 2022 година, че В. Т. е изнемогвала финансово, защото не е получавала издръжка от баща си, която е трябвало да получава, започнала е да работи от четири часов работен ден на осем часов работен ден, като през деня е посещавала лекции в Нов Български университет, а вечер е ходила да работи. Свидетелят сочел, че В. Т. се е чувствала зле здравословно, често е посещавала лекар, защото е получавала паник атаки на моменти, което според лекарите е било на нервна почва. Свидетелят е установил, че след известен период от време тя е започнала да получава плащанията от баща си отново и състоянието й се е оправило. Според свидетелят заради факта, че баща й не й плаща издръжка тя се е чувствала притеснена, стресирана, затворила се е в себе си, не се е виждала с приятелите си, станала е необщителна и се е чувствала притеснена поради липсата на финанси. От разпита на свидетеля се установявало още, че е имало случаи, в които й е давал пари, поради липсата на средства, с оглед неполучаването на издръжката, че е плащал наема, което стресирало В., защото не й е било приятно да е финансово зависима.

Съдът е посочил, че свидетелката Д. Т., баба на ищцата В. Т. е установила, че Я. Т. редовно е изпълнявал задължението си за заплащане на издръжка към дъщеря си, като е имал закъснение само с един-два месеца, тъй като е бил болен.

Съдът е обсъдил доказателства, представени за установяване, че ищцата е студентка в НБУ редовна платена форма на обучение в четвърти курс, есенен семестър 2023/2024 г., специалност „връзки с обществеността“, както и че таксата за един семестър възлиза на 1 400.00 лева.

Съдът е посочил още, че от доказателствата по делото се установява,че ответникът на 24.01.2012 г. е продал собствения си недвижим имот, представляващ апартамент, находящ се в [населено място].

При така изяснената фактическа обстановка съдът е приел, че предявеният иск следва да се разгледа като такъв по чл.45 от ЗЗД, поради това, че не са налице предпоставките на чл.403 от ГПК за ангажиране на отговорността на ответника по този ред. Приел е, че правото на ищеца по делото да иска обезпечение на предявения иск е разписано в чл. 389 от ГПК, че ответникът искайки допускането на обезпечителна мярка „спиране на изпълнението“ по процесните изпълнителни дела правомерно е упражнил свое процесуално право. Съдът е извел извод, че от правомерното упражняване на процесуални права не могат да бъдат претърпени неимуществени вреди, подлежащи на възстановяване по реда на чл. 45 от ЗЗД, с оглед обстоятелството, че упражняването на процесуални права не е неправомерно поведение, тъй като същото не е забранено от закона и не е засегнато от забраната да се вреди другиму. Мотивиран е извод, че не е налице злоупотреба с права от страна на Я. Т., с оглед обстоятелството, че същият е искал да защити свое субективно право, а не да навреди на В. Т., посредством спиране принудителното удовлетворяване на вземанията за издръжка в производствата по изпълнително дело № 2803 от 2011 г. и изпълнително дело № 2804 от 2011 г. - двете по описа на ЧСИ Данова.

Поради съвпадение на крайните изводи въззивният състав е потвърдил първоинстанционното решение.

Върховният касационен съд при преценка на предпоставките за допускане на касационно обжалване счита, че такива липсват.

За да бъде допуснато до касационно обжалване въззивно решение, съгласно разрешенията, дадени в ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касаторът трябва да посочи правен въпрос, по който се е произнесъл съдът, от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 от ГПК. Въпросът трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационната жалба по реда на чл. 288 от ГПК. Касационно обжалване на решението се допуска и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност – арг. от чл. 280, ал. 2 ГПК.

При извършената служебна проверка не се установи наличието на основания за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК, тъй като не е налице вероятност въззивното решение да е нищожно или недопустимо.

Съдебната практика приема,че нищожността на съдебното решение е свързана с постановяването му от незаконен състав, извън правораздавателната воля на съда, неподписването му от мнозинството съдии в състава, ако е постановено в ненадлежна форма- т.е. не е писмено, при абсолютна неразбираемост на волята на съда или при постановяване да се изпълни нещо неизпълнимо или нищожността на решението е следствие на липсата на надлежно волеизявление на съдебния състав. В този смисъл са разясненията по тълкуването на закона, дадени с ТР № 1/2012 г. по т.д. № 1/2011 г. на ОСГТК на ВКС.

Съответно не е нищожно съдебно решение, което е постановено от компетентен съд, действащ в надлежен състав, в пределите на предоставената правораздавателна власт, съставено в писмен вид, подписано от членовете на състава и разбираемо. Категорично е становището в съдебните решения, че неправилното прилагане на правни норми не е основание за нищожност на съдебните решения.

Съгласно т.9 от ППВС №1/1985г. недопустимо е решението, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, като например липса на право на иск, ненадлежното му упражняване, оттегляне или отказ от иска и др. или за да бъде недопустимо решението следва да не са налице процесуалните предпоставки за съществуването и надлежното упражняване на правото на иск или съда да се е произнесъл в нарушение на диспозитивното начало- когато съда се произнася извън предмета на иска.

При съобразяване на изложеното тълкуване на това, кое решение е нищожно или недопустимо съдбеният състав приема, че липсва вероятност обжалваното въззивно решение да е невалидно или недопустимо. Същото е постановено от компетентен съд, заседаващ в надлежен състав, същото е изготвено в писмен вид, подписано е, изразява волята на съда ясно и непротиворечиво. Не са налице и процесуални пречки за разглеждането на предявения иск.

Поставените въпроси в изложението към касационата жалба, касаещи допустимостта на решението, са обосновани с твърдения, които не се установяват по делото и които са в противоречие с изложените по-горе постановки за валидността и допустимостта на съдебните решения, не са обуславящи правните изводи на въззивния съд и не са разрешени в противоречие със съществуващата практика на ВКС.

Първият поставен въпрос не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. Правомощие на съда е да квалифицира заявеното спорно право, като съобрази твърдяните от ищеца правопораждащи факти, изложени в обстоятелствената част на исковата молба и формулираното искане към съда. Това правомощие е закрепено в позитивното право в разпоредбите на чл. 5 и чл. 7 от ГПК и чл. 146, т.2 от ГПК и е безпротиворечиво възприето и в съдебната практика/ ТР №1/2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т.1, решение № 27/2022 г. по гр.д. № 1975/2021 г. на IV г.о. на ВКС и много други/. Квалифицирането на спорното право от съда не е отказ от правосъдие, противно на заявеното във формулирания въпрос, а упражняване на служебни задължения, имащи пряко отношение към спазването на законността, правото на защита и равнопоставеността на страните в процеса.

На следващо място, съобразявайки мотивите към тълкувателно дело № 2/2011г. на ОСГТК на ВКС може да се изведе извод, че евентуалното неправилно квалифициране на спорното право от съда не води до недопустимост на съдебното решение, ако съдът, въпреки грешната квалификация, е разгледал заявените от ищеца правопораждащи факти и се е произнесъл в рамките на заявения спор. До недопустимост на съдебното решение, при неточна правната квалификация, би могло да се достигне само когато с последното съдът е нарушил принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, произнасяйки се извън определеният от страните по спора предмет на делото и обхвата на търсената от ищеца защита.

В обжалваното решение въззивният съд е упражнил своето правомощие да квалифицира правно заявения за разглеждане пред него гражданскоправен спор, като е посочил причините, поради което не възприема квалификацията, твърдяна от ищцата, а дава друга квалификация на спора. Съдът е посочил, че разпоредбата на чл.403 от ГПК намира приложение при точно три, посочени в нейната хипотеза, основания, като нито едно от тях не се установява по делото. Поради това съдът е приел квалификация на иска за заплащане на обезщетение за вреди по общата разпоредба на чл.45 от ЗЗД. Тези изводи на съда не са в противоречие с практиката на ВКС, която безпротиворечиво установява, че отговорността за вреди по чл.403 от ГПК възниква при претърпени вреди от неоснователно обезпечаване на иск, когато обезпеченият иск бъде отхвърлен или ако не бъде предявен в дадения на ищеца срок, или ако делото бъде прекратено, в противен случай квалификацията на иска за заплащане на вреди от неоснователно обезпечаване на иск е друга- решение № 257 от 14.07.2011 г. по гр.д. № 1149/2010 г. на ВКС IV г.о, решение № 216/2024 г. по гр.д. № 1536/2023 г. по описа на ВКС, III г.о. и други. Решението на ОС– Варна е изцяло съобразено с цитираната практика на ВКС.

Следва да се посочи, че цитираното в касационната жалба решение на ВКС по гр.д. № 1465/2008 г. не е такова, което съгласно ТР №1/2010 г. по т.д. № 1/2009 г., т.2, да може да обоснове наличие на съдебна практика, създавана в изпълнение на правомощията на Върховния касационен съд по чл. 124 от Конституцията за осъществяване на върховен съдебен надзор за точно и еднакво прилагане на законите от всички съдилища, като основание за селектиране на касационна жалба по реда на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК.

С оглед изложените мотиви касационният състав приема,че не са налице предпоставките на закона за допускане на обжалваното решение до касационна проверка по поставения въпрос.

Останалите въпроси, формулирани в касационнната жалба са обобщени, теоретични и обусловени от защитаваната теза от ищцата, касатор. Същите нямат характер на правни въпроси, по смисъла на чл. 280,ал.1 от ГПК, доколкото даването на отговор на същите не би имало значение за правилността на обжалваното решение.

Само за пълнота следва да се посочи, че не се установява съдебният състав да е незаконно избран на основанието, посочено от касатора. Видно от законовите разпоредби / чл. 83, ал.1 от ЗСВ и чл. 20 от ГПК / въззивният съд заседава в състав от трима съдии. Настоящото дело е разпределено измежду съдиите от състава на ГО на ОС-Варна със системата, която се използва за разпределение на всички граждански дела, постъпили в съда. Направеният избор измежду съдиите е обективиран в протокол, приложен по делото- от 02.08.2024 г. Липсват доказателства в подкрепа на изразените съмнения на касаторката за многоктрано разпределение на делото. Неоснователно е и оплакването на жалбоподателя за несъобразяване на правилата за случайно разпределение на делата при разпределение на разглеждането дело. Изискването на КЗПЧОС- чл.6, пар.1- делото на всяко лице да се гледа от съд, създаден в съответствие със закона се счита спазено и в случаите, когато на случен принцип е избран само докладчика по делото. В този смисъл има произнасяне, както на ЕСПЧ- дело Miracle Europe KFT v. Hungary, така и на ВКС – определение № 227/2021г по гр.д. № 3994/2020г.

При постановяване на своето решенеие ОС-Варна е изложил мотиви, в които е обсъдил всички събрани по делото и относими към спора доказателства. Изводите на съда са обосновани и съобразени с практиката по приложението на правните норми, уреждащи спора между страните.

Поправката на съдебните протоколи е процедура, уредена в чл. 151 от ГПК, като съгласно чл. 150 от ГПК в протокола не се записват дословно всички изявления на страните, а под диктовката на председателя на състава се записва същността на тези изявления. Като извод може да се посочи, че обстоятелството, че не са записани всички изказвания на страна в процеса не води до непълнота на протокола и не е основание за неговото допълване.

Последният поставен въпрос е изцяло формулиран според твърденията на касаторката и нейния пълномощник, не е подкрепен от факти по делото и от обсъждането им в мотивите на въззивното решение, поради което е изцяло неотносим като необуславящ изводите в обжалваното решение. Основанията за отвод на съдия са посочени в разпоредбата на чл.22 от ГПК и по делото не се установява наличието на някое от тях, което да обоснове извод за това, че съставът, постановил обжалваното решение е действал в нарушение на тази разпоредба. Следва да се посочи и това, че постановяването на решение при наличие на основание за отвод не води до нищожност или недопустимост на съдебното решение, а води до неговата неправилност. В този смисъл поставеният въпрос от касаторката в изложението към касационната жалба е необуславящ конкретния спор. Проявата на необективност от страна на съда при събиране на доказателствата, тяхното тълкуване и съответно постановяването на неправилно решение, като основание за допускане на решението до касационно обжаване, предпоставя конкретен въпрос касаещ именно порочните действия на съда, а не обобщен въпрос за правомощията на съда при поискан отвод.

Липсва и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Обжалваното решение не е и очевидно неправилно като основание за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. Очевидната неправилност представлява квалифицирана форма на неправилност, различна от неправилността като основание за касационно обжалване по чл.281, т.3 от ГПК. Очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на материалния или процесуалния закон или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от акта, без да се налага обсъждане на мотивите му. Такава неправилност по делото не се установява, поради което не може да се приеме, че обжалваното въззивно решение е очевидно неправилно.

На основание горното следва да бъде отказано допускане на касационен контрол на обжалваното решение.

При този изход от спора ответникът по жалбата има право на разноски. Същият претендира такива и доказва реално направени разноски в размер на 1 500.00 лева- заплатени като адвокатско възнаграждение. Сумата от 1500 лева, с равностойност от 766.94 евро следва да бъде възложена върху касатора.

Воден от горното Върховният касационен съд, състав на I г.о.