Определение № 435 от 19.06.2020 г. на ВКС по т. д. № 2606/2019 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

„ЗАД БУЛСТРАД ВИЕНА ИНШУРЪНС ГРУП“ АД обжалва решение № 235 от 15.07.2019 г. по в.т.д. 295/19 г, Апелативен съд – Пловдив, ТО, 2 състав, с което е потвърдено решението на Окръжен съд – Пловдив за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 50 000 лв на ищеца И. А. И., претърпени от смъртта на дядо му Т. Т. К., починал при ПТП на 21.05.2015 г., предизвикано от водач на ПТП, застрахован по риска „Гражданска отговорност“ от ЗАД „Булстрад Виена иншурънс груп“ АД.

Счита, че решението е недопустимо и незаконосъобразно. Конкретно сочи следните основания:

• Въззивният съд бил направил извод, че по отношение на договора за гражданска отговорност приложим бил КЗ. Но счита, че спрямо третите лица оставал отворен и неясен въпросът дали формираната практика, конкретно ТР 1/2016 г. на ОСНГТК щяла да бъде приложима. Когато се прилагал чл. 226, ал. 1 от КЗ отм., то приложими били ППВС 4/61, ППВС 5/69, ППВС 2/84 г. Последното определяло кръга на лица, имащи право на обезщетение за неимуществени вреди в случай на смърт, определени с постановления 4/61 г. и 5/69 г. на ППВС.

• Ако тези аргументи не бъдат приети, то счита, че следва да се приложи § 96, ал. 2 от КЗ. Постановеното решение било неправилно и незаконосъобразно. Тази норма противоречала на практиката на СЕС според въззивния съд. Касаторът твърди, че позоваването на Директива 2009/103 на ЕП и Съвета не водел до основания за неприлагане на вътрешното законодателство като с това съдът не бил приложил закона. Това е така, тъй като директивата, като акт на ЕС не намирал пряко приложение за разлика от регламентите. Разпоредбата на чл. 15 ЗНА, която определяла в кои случаи законодателните разпоредби намират пряко приложение. Директивата обвързвала всички държави с оглед постигане на резултата, но оставял на националните органи избора на формите и средствата за нейното прилагане чрез вътрешното им законодателства, в каквато хипотеза се намирал настоящият процес. Националният законодателен орган имал правна възможност да приеме акт за транспониране на директивата в националното законодателство, с който се привеждал в съответствие с целите, определени в директивата. По правило националните съдилища прилагали правото на ЕС когато дадено производство налагало това и когато се установявало противоречие между законодателен акт на ЕС и вътрешна норма на страна членка. Когато съдът бил сезиран с въпрос за тълкуване на акт на ЕС, то трябвало да сезира СЕС. При неотправяне на преюдициално запитване и реално, и формално се стигнало до изцяло произволно неприлагане на валидна и неотменена правна норма от КЗ. Липсвали мотиви в тази насока. Дори да се приемело, че е възможно пряко да се приложи нереципирано или частично реципирано европейско законодателство, то неминуемо трябвало да се приеме, че това решение не намирало приложение в отношенията между частноправните субекти, още повече, когато се касаело за пряко приложима правна норма. Директивата нямала пряко действие. От друга страна, дадено частно лице не можело пряко да се позовава на действие на нетранспонирана директива – така било в решение Faccini Dori C-91/92. В този смисъл щяло да следва да се приложи принципът “Dura lex, sed lex”. Счита, че националните съдилища нямали задължения да прилагат директно директивите. Позоваването на решение от 24.10.2013 г. по дело С-277/12 г. на СЕС. Позовава се на решението по дело С-22/12 г., от което прави извод, че решението на СЕС не определя конкретно кръга лица, имащи право на обезщетение, а от друга страна, изрично приема, че се дължи по силата на гражданската отговорност съгласно приложимото към спора на главното производство национално право.

• Аргументи в подкрепа на тезата си, касаторът обосновава и с регламент 864/2007 г. на ЕП и на Съвета от 11.7.2007 г. относно приложимото право към извъндоговорни задължения т.н. Рим 2, съгласно който при извъндоговорни задължения, произтичащи от непозволено увреждане, правото на държавата, в която е настъпила вредата е приложимо, независимо в коя държава е настъпил вредоносният факт и независимо в коя държава или държави настъпват непреките последици от този факт.

• Относима, но необсъждана в мотивите била Директива 2009/103/ЕО на ЕП и на Съвета от 16.9.2009 г.

• Излага съображения за приложимостта КЗПЧОС и решенията по приложението й. Тази практика не била задължителна, още по-малко преюдициална по отношение на задължителната практика на ВКС в Р България или в частност по отношение на решаването конкретно на настоящия спор.

В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК сочи следните правни въпроси:

1. Може ли европейска директива сама по себе си да поражда пряко задължения за частноправни субекти, както и позоваването на самата директива в съдебно решение да е основание при решаването на спор?

По отношение на този въпрос поддържа основание по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК, твърдейки че при постановяване на решението си Апелативен съд – Пловдив бил нарушил решение на ВКС по т.д. 520 от 2018 г. Също така сочи основанието по чл. 280, ал.1, т. 2 от ГПК, сочейки решението, на което се е позовал в решение по т.д. 520/18 г. ВКС, С-413/2015 г. на СЕС. А също така сочи и основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

2. Принципите за автономния характер и предимството на правото на Европейския съюз и принципът за осигуряване на полезния ефект на директивите, позволяват ли на националния български съд да приложи национално право, транспониращо директива, без този съд да приложи принципа за съответстващо тълкуване, съобразно с решенията на СЕС по преюдициални запитвания във връзка с тълкуването на съответната транспонирана директива?

По отношение на този правен въпрос поддържа, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК поради постановеното нарушение на правния въпрос, посочено в решение по т.д. 520/18 г. и по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, нарушение на разрешения правен въпрос в нарушение на решение по дело С-413/15 г. на СЕС, както е посочил и че е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

Моли да се допусне касационно обжалване. Моли след допускане касационно обжалване да се отмени решението на Апелативен съд – Пловдив.

Ответникът И. А. И. оспорва касационната жалба. Излагайки съображенията на касатора, счита, че не са налице предпоставките по чл. 280 от ГПК за допускане касационно обжалване на решението. Излага съображения по същество на спора.

Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

Касационната жалба е в срок. Съобщение с препис от решението е получен от касатора на 30.07.2019 г. Касационната жалба е подадена на 22.08.2019 г. Следователно е в срока по чл. 283 от ГПК.

За да постанови обжалваното въззивно решение, Апелативен съд [населено място] е приел, че е сезиран с въззивна жалба от „Булстрад Виена иншурънс груп“ АД срещу решението на Окръжен съд [населено място], с което на И. А. И. е присъдено обезщетение за неимуществени вреди, причинени му от смъртта на неговия дядо, настъпила при ПТП на 21.09.2015 г., причинено от водач на лек автомобил, застрахован по риск „Гражданска отговорност“ при жалбоподателя, на основание чл. 226 от КЗ отм. Във въззивната жалба е оспорена легитимацията на ищеца да получи обезщетение за смъртта на дядо си като е поискано отхвърляне на иска, евентуално, ако не се приеме соченото основание да се приложи нормата на § 96 ал. 2 от ПЗР на КЗ, както и че след като се прилага КЗ отм, то не следвало да се прилага ТР 1/2016 г. на ОСНГТК.

Въззивният съд е приел, че е настъпило пътно-транспортно произшествие на 21.09.2015 г. Към тази дата е съществувало валидно застрахователно правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност“ по отношение на увреждащия автомобил. Прието е, че след като фактите са се осъществили преди 01.01.2016 г., то на основание § 22 от ПЗР на КЗ се прилагат правилата на КЗ след като страните не са уговорили друго.

Предвид датата на предявяване на иска 18.10.2018 г. въззивният съд е приел, че нормата е неясна по отношение темпоралното си действие. Но е обосновал, че ако следва да се приложи за случаи, възникнали преди приемането й, то тя противоречи на правото на Европейския съюз и конкретно на норми, произтичащи от директива 2009/103/ЕО. Прието е че съгласно чл. 9, ал. 1 от тази директива се въвеждали минимални нива на покритие относно гражданската отговорност. Предвидено е тези нива да достигнат държавите до 11.06.2012 г. Въведеният лимит с § 96 от ПЗР на ЗИД КЗ бил в противоречие с чл. 9 от директивата. Въззивният съд се е позовал на решение по дело С-277/12 г. на СЕС и е посочил, че не се допуска национална правна уредба, която при предвидена гражданска отговорност, настъпила при ПТП може да определя по-малка сума от предвидените в директивата размери. Съдът е посочил, че § 96 от ПЗР на ЗИД на КЗ е в противоречие с правилото, произтичащо от директивата и следва да остане неприложен. Прието е, че директивата е транспонирана с КЗ – чл. 266 от КЗ съгласно, която има определени застрахователни лимити. Прието е, че съгласно чл. 492 от КЗ размерът на лимитите е 10 000 000 лв. В съответствие с чл. 52 от ЗЗД е прието, че принципът на справедливостта следва да се приложи като се приеме, че ищецът е легитимиран да предяви иск с оглед разясненията в ТР 1/2016 г. на ОСНГТК. С оглед свидетелските показания, събрани по делото, въззивният съд е направил извод, че връзката между ищеца и неговия дядо, загинал при процесното ПТП, е била изключителна, между двамата имало трайни отношения на обич и близост. Дядото е бил като баща за внука си поради развода на родителите. Установени са претърпените болки и страдания и е прието, че обезщетението следва да е в размер на 50 000 лв.

Прието е, че темпорално чл. 493 а от КЗ от 2016 г. може да се прилага само за факти, които са се осъществили след 1.1.2016 г. В случая ПТП е на 21.09.2015 г., както и § 96 от ПЗР на ЗИДКЗ е прието, че тази разпоредба е с материалноправен характер и се прилага само за правоотношения, възникнали след влизане в сила на КЗ от 1.1.2016 г., но не и по КЗ отм.

Допускането касационно обжалване на въззивното решение, на основание чл. 280 от ГПК, се извършва само на основанията, предвидени в закона. Съдът може да допусне служебно касационно обжалване, ако е налице вероятност обжалваното решение да е нищожно – основание по чл. 280, ал. 2, пр. 1 от ГПК или е налице вероятност въззивното решение да е недопустимо. Освен това следва да се допусне касационно обжалване когато касаторът е обосновал правен въпрос, за който е налице основание по чл. 280, ал.2 пр. 3 от ГПК или чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 от ГПК.

В разглеждания случай при извършената служебна проверка не се установи да са налице основания по чл. 280, ал. 2 пр. 1 и 2 от ГПК. В правната теория и съдебна практика, се приема, че нищожно е съдебното решение, когато е постановено от незаконен състав, произнесено е извън пределите на правораздавателната власт на съда или не може да се направи извод за наличие на волеизявление, защото не е изразено в писмена форма, липсват подпис или подписи на съдебния състав под съдебния акт или пък решението респективно определението е неразбираемо и неговият смисъл не би могъл да се извлече дори при тълкуване, както и ако заповядва нещо невъзможно. В случая не се установява да е налице вероятност съдебното решение да е нищожно и това изключва допускане касационно обжалвне, на основание чл. 280, ал. 2, пр. 1 от ГПК.

Освен това при извършената служебна проверка не се установи да са налице процесуални пречки за разрешаване на спора по същество. Поради което липсват данни да е налице недопустимост на съдебното решение, което изключва допускането до касационно обжалване.

С оглед заявените от касатора правни въпроси като основания за допускане касационно обжалване, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 от ГПК настоящият съдебен състав намира следното:

По отношение на първия поставен въпрос. Същият е теоретично поставен. Обосновано е приложението му с позоваването, че директива 2009/13 на ЕП и на Съвета, не следва да се приложи пред вътрешното законодателство и с твърдение, че с даденото разрешение въззивният съд е нарушил разрешението, дадено в решение по т.д. 520 от 2018 г. ВКС, 2 ТО.

Следва да се отбележи, че въззивният съд е приел, че при спора между ищеца и застрахователя, следва да се приложи нормата на чл. 226 от КЗ отм., тъй като застрахователното събитие е настъпило на 21.09.2015 г., преди влизане в сила на КЗ в сила от 1.1.2016 г. На второ място е приел, че с оглед разясненията в ТР 1/2016 на ОСНГТК на ВКС при приложение на чл. 226 от КЗ отм, се прилага нормата на чл. 52 от ЗЗД, определяща, че обезщетението се определя по справедливост и съгласно разясненията в това тълкувателно решение, право на обезщетение имат по изключение лицата, които са имали дълбока, изключителна емоционална връзка с лицето, загинало при ПТП и са търпели болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени и е установено за лицето, претърпяло вредите от процесното ПТП – внук на пострадалото лице. Въззивният съд е приел, че нормата на § 96 от ПЗР на ЗИДКЗ, не се прилага за завареното правоотношение, въпреки че искът е предявен в периода, предвиден в ал. 3 на тази норма. Прието е, че тази норма се прилага само при предявени искове по чл. 432 от КЗ, но не и такива по чл. 226 от КЗ отм, поради действието на материалноправните норми по време. Изводите относно неприлагането на директива 2009 /13 г. не са решаващи и обусловили извода на въззивния съд, за да разреши правния спор. Въззивният съд се е позовал на тълкувателното решение, което от своя страна е извършило позоваване на посочената директива. Но предвид компетентността на ОСНГТК да са произнася по разясненията, свързани с правата на лицата да получат обезщетение за неимуществени вреди, не може да се приеме, че въззивният съд е направил обуславящ изхода на спора извод за неприложение на директивата поради лошото й транспониране. Решаващият извод е за неприложение по време на нормата на § 96 от ПЗР на ЗИДКЗ и въззивният съд не е нарушил разрешенията, дадени от ВКС в трайната му практика, израз на която е решение № 57 от 25.07.2019 г. по т. д. № 1218/2018 г., ВКС, 2 ТО. В последното решение изрично е прието, че нормите на § 95 и § 96 и чл. 493 а от КЗ нямат обратно действие.

В случая въззивният съд е приел за приложима нормата на чл. 226 от КЗ (отм.) и е приел, че правото на обезщетение принадлежи на И. А. И. поради изключителните болки и страдания, претърпени от него от смъртта на дядо му Т. Т. К., настъпила в ПТП. Освен това е приел, че този извод се налага при тълкуване на разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД доколкото отговорността на застрахователя е функционална, обусловена от отговорността на прекия причинител и за ангажирането й отговаря на посоченото основание на чл. 45 от ЗЗД. При приложение на тази норма въззивният съд е съобразил задължителното по силата на чл. 130 от ЗСВ действие на Тълкувателно решение от 21.06.2018 г. по тълк. д. 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, съгласно което справедливо е да бъдат обезщетени неимуществени вреди на основание чл. 52 от ЗЗД на лица, които са провели пълно и главно доказване на съществуването на трайна, дълбока и емоционална връзка с починалия и за настъпилите в резултат на неговата смърт сериозни морални болки и страдания.

След като разрешението на въззивния съд не е свързано с приложение на принципа на примата на Правото на Европейския съюз, а именно неприлагане на нормата от вътрешното законодателство – КЗ, поради нарушение на норма на право на Европейския съюз, то не може да се приеме, че поставеният правен въпрос е обуславящ изхода на спора, макар и въззивният съд да е изложил мотиви. Въззивният съд е изложил мотиви, които са алтернативни, сочейки, че дори да се приеме, че за процесното правоотношение на основание § 96 от ПЗР на ЗИДКЗ е приложима нормата на чл. 493 а от КЗ, то тогава трябва да остане неприложена поради противоречието й с норма от директива 2009/103 ЕО. Поради това, следва да се приеме, че решението е основано на приложението на КЗ отм със съобразяване разясненията в Тълкувателно решение 1/ 21.06.2018 г. по тълк.д. 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС. Въззивният съд не е разрешил спора между страните, прилагайки директно посочената директива. Поради това първият поставен правен въпрос не съставлява общо основание за допускане касационно обжалване.

Не може да се приеме тезата на касатора, че това тълкувателно решение по тълк.д.1/2016 г. е приложимо само за правоотношения, чиято правна уредба е на основание КЗ отм. Разясненията в посоченото тълкувателно решение са изрично относно приложението на чл. 226 от КЗ отм. и чл. 493 а от КЗ, както и по приложение на чл. 52 от ЗЗД. Тълкувателното решение разяснява нормата такава каквато е в нейното действие по време, от приемането й.

Поради липса на общо основание за достъп до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1 от ГПК не могат да се изследват и допълнителните сочени от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 от ГПК.

По отношение на втория поставен правен въпрос. Както бе посочено, основният мотив на въззивния съд, съответстващ на практиката на ВКС е относно приложението на материалноправните норми по време и липсата на действие на § 96 от ПЗР на ЗИДКЗ за конкретния случай. Следователно в случая, макар и да са изложени мотиви относно действието на директивите в отношенията между частноправни субекти, то тези изводи не са решаващи за изхода на спора. Преди всичко следва да се има предвид националната правна уредба и транспониране на директивите в нея. В случая при така очертаната правна рамка на настъпило застрахователно събитие и предвидената отговорност на основание чл. 226 от КЗ отм., въззивният съд е приложил съответната правна норма, без да изложи съображения за приложимост на права, предвидени в директивата в по-голям обхват, отколкото учредените от националната правна норма. В решението на въззивния съд е налице разяснение в тълкувателната практика по приложение на чл. 226 от КЗ отм, че отговорността на застрахователя е функционална. Тази отговорност на основание сключения договор е отговорност за действията на деликвента и на основание чл. 45 от ЗЗД. С оглед на тази правна регламентация въззивният съд е приложил и разясненията в ТР 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, съгласно което легитимирани лица да получат обезщетение за претърпените неимуществени вреди са лицата, посочени в ППВС 4/61 г. и 5/69 г. и по изключение на всяко друго лице, което е създало особено близка връзка с починалия и действително претърпените от пострадалия вреди.

Касаторът обосновава приложението на норми от директивата с оглед принципа на примата и принципа на полезния ефект на директивите, считайки че в конкретния случа не може от позоваването на директивите да се направи извод, че следва да се обезщетят за неимуществени вреди от загуба на лице, починало в резултат на ПТП, лица, извън кръга, определен в националното законодателство и конкретно в § 96, ал. 2 от ПЗР на ЗИДКЗ. В случая делото пред въззивния съд е между частноправни субекти – пряк иск на трето увредено лице срещу застраховател на основание отговорността му по сключен договор за гражданска отговорност на автомобилистите. Въззивният съд, прилагайки нормата на чл. 226 от КЗ отм и определяйки обезщетението за причинените на И. И. неимуществени вреди за смъртта на дядо му при ПТП е приложил нормата на чл. 52 от ЗЗД съобразно тълкуването, извършено от ВКС в посоченото тълкувателно решение. ВКС е определил на основание чл. 52 от ЗЗД, съгласно принципа на справедливост кои са лицата, които следва да бъдат обезщетени за претърпените неимуществени вреди. В Тълкувателно решение 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, е извършено съответно тълкуване на националните правни норми съобразно Директива 2009/103/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 септември 2009 г. относно застраховката „Гражданска отговорност” при използването на моторни превозни средства и за контрол върху задължението за сключване на такава застраховка и Директива 2012/29/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2012 г. за установяване на минимални стандарти за правата, подкрепата и защитата на жертвите на престъпления и за замяна на Рамково решение 2001/220/ПВР на Съвета. Поради това и нормата на чл. 52 от ЗЗД е тълкувана в смисъл за постигане целите на посочената в тълкувтелното решение директива съобразно изискванията на Правото на Европейския съюз, така както следват от съответното тълкуване на националните правни норми съобразно целите на директивата. Поради това въззивният съд, прилагайки посочените норми и съобразно задължителното тълкуване, е разрешил поставения от касатора втори правен въпрос.

Преди всичко на основание чл. 288 от ДФЕС директивите сами по себе си нямат пряко действие, целите предвидени в тях се постигат чрез транспонирането им. Но полезният ефект на директивите, за да бъде гарантиран, е признато правото на частно лице да се позове срещу държавата на норми от директивата, които дават защита на това право когато в националното законодателство не съществуват норми, които да осигурят предоставянето или защитата на това право. Първоначално е признат само вертикален директен ефект на директивите когато съдържат норми, които са достатъчно ясни и определени и е възможно частният субект да се позове на тези норми срещу държавата. Това става с решението на Съда на Европейските общности по делото Van Duyn C 41/74. Тази концепция предвижда, че всеки частноправен субект може да се позове на права, които са гарантирани с директива срещу държавата когато в националното законодателство съществува национална правна норма, която противоречи на директивата, като последната следва да бъде оставена неприложена, а отношенията се разрешат съобразно нормата на директивата, която от своя страна следва да бъде ясна, конкретна и да създава възможност за приложение. С оглед тълкуването по делата Grad 9/70 на СЕО и Rewe 158/80. Съдът на ЕО (тогава) признава, че с оглед обвързващия характер и полезния ефект на директивите, чийто адресат са държавите-членки, непредоставянето на тези права в националното законодателство, дава възможност на частните лица да се позоват на несвоевременно съобразно предвидените в директива срокове или лошо (непълно или частично) транспонирана директива, в отношенията си срещу държавата. Предвидено е, че държавата не може да противопоставя норми от националното си законодателство срещу частноправни субекти, когато съобразно директива е задължен да предостави предвидените в този акт определени права. Когато има достатъчно ясна и конкретна норма в директивата, от която може да се направи извод за предоставени права, които следва да съществуват по силата на предвиденото в директивата на територията на всяка държава членка, частноправните субекти могат да се позоват на тези права, реципрочни на задължението на държавата по силата на директивата да ги осигури. Впоследствие по делото Foster C-188/89 се разкрива за възможност на вертикален директен ефект на директиви не само в отношенията на частноправен субект срещу държавата, но и в отношенията на частноправен субект срещу субект, който представлява „еманация на държавата“, натоварен с предоставянето на услуги в обществен интерес по силата на акт на публичен орган и под негов надзор и разполага с изключителни правомощия в сравнение с тези, приложими към отношенията между частни лица.

Така посочените решения изключват наличието на възможност директивите пряко да се прилагат в отношенията между частноправни субекти, дори да се търси предоставяне на права, предвидени в директивата пред съд срещу друг частноправен субект. Така е посочено в решението, на което се позовава касатора С-122/17 г. на СЕС. Но и в това решение и в последователната си практика, разяснена в началото по делото Marleasing C-106/89, Съдът на Европейските общности, понастоящем Съд на Европейския съюз, въвежда доктрината за съответно тълкуване или на ефикасност на приложение на норми от директивата. Съобразно така извършеното тълкуване, нормите от националното право следва да се тълкуват в съответствие с целите, предвидени в директивата. По този начин, съдът, прилагайки националното си право, прилага и норми от директивата в отношения между частно-правни субекти. Съответното тълкуване на националната правна норма следва да е само с всички разрешени способи за тълкуване и не може да се осъществява тълкуване contra legem на норма от националното право, за да се постигнат целите на директивата. Ако не може да се извърши съответно тълкуване на национална норма, то тогава, ще се реализира отговорност на държавата за нетранспониране или лошо транспониране на директивата. Но в отношенията между частните субекти националният съд следва да прецени има ли в националното право норма, която транспонира директивата, както и правно средство за постигане на предвидените с директивата права, съдържащи се в националното право, предвижда ли директивата такова средство. Държавата, а включително и националният съд, когато е сезиран със спор, са длъжни да осигурят постигане предвидения в директивите резултат. Това е посочено в делото von Colson 14/83 при ограничението да не се тълкува contra legem националната правна норма. Национална правна норма може да остане неприложена само, ако не може да се извърши съответно тълкуване на норма от вътрешното право в съответствие с директивата, така че посредством приложението на тази национална правна норма във връзка с предвидените в директивата цели съобразно принципа на ефективност, нормата да се приложи в отношенията между частно правни субекти и държавата.

Извън това, в отношенията между частноправните субекти не може да е налице прилагане директно на директивата, тъй като директивата на основание чл. 288 от ДФЕС създава задължения за държавата, а не за частноправните субекти. Но това не лишава директивите от полезното им действие, предвид задължението на националния съд да извърши съответно тълкуване с оглед принципа на полезен ефект и ефективност.

В съответствие с този принцип е тълкувана нормата на чл. 52 от ЗЗД в светлината на Директива 2009/103/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 септември 2009 г. относно застраховката „Гражданска отговорност” при използването на моторни превозни средства и за контрол върху задължението за сключване на такава застраховка с Тълкувателно решение 1/21.06.2018 г. по тълк.д. 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС. Изрично следва да се посочи, че и в решение С-122/17 г., т. 42, позовавайки се на Първа директива относно приложението на Гражданската отговорност, че кръгът лица, оправомощени да получат обезщетение за причинени неимуществени вреди се определя от националното право. Съгласно т. 50, т. 51, 52 и 55 от решение по дело С-22/12 г. на СЕС, след анализ на задълженията, произтичащи за държавите членки от Първа, Втора и Трета директива за гражданска отговорност на автомобилистите, посочва, че е налице право на обезщетяване за претърпените от увредените лица неимуществени вреди, като кръгът на тези лица се определя съгласно националното право и съгласно директивите се определя кръгът на най-уязвимите лица, близки членове на семейството на жертвата на пътно-транспортното произшествие.

Именно поради това, изведеното тълкувателно правило относно приложението на чл. 52 от ЗЗД, с посоченото тълкувателно решение, се прилага по отношение на застрахователите, доколкото отговорността по чл. 226 от КЗ отм. е функционална на отговорността на лицето, причинило увреждането при управление на МПС, за което застрахователят по силата на договора за застраховка отговаря. Националната правна норма на чл. 226 от КЗ отм, така както е разяснена многократно в практиката на ВКС, предвижда отговорност на застрахователя на основание сключения договор за гражданска отговорност, като с оглед отговорността на деликвента, на основание чл. 45 от ЗЗД дължи обезщетение за причинените вреди, имуществени и неимуществени при ПТП. Обезщетението дължимо от деликвента, а съответно и застрахователя, се определя по справедливост на основание чл. 52 от ЗЗД. От своя страна, извършеното тълкуване по задължителен начин от ВКС с посоченото тълкувателно решение и съответно на посочената директива, разяснява, че справедливо е да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена от смъртта на техен близък, лица, посочени в Постановление на Пленума на ВС № 4 от 25.5.1961 г. и Постановление 5 на Върховния съд от 24.11.1969 г. и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени, като обезщетение се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му вреди. С оглед това тълкуване на националната правна норма, следвано и от въззивния съд в обжалваното решение, настоящият съдебен състав намира, че въззивният съд е разрешил поставеният правен въпрос, без да извърши нарушение на практиката на ВКС, поради което не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

Не може да се приеме, че е налице разрешение и в противоречие с практиката на ВКС, формулирана в решение по т.д. 520/18 г. на ВКС, 2 ТО. Решението дава отговор на въпроса, следва ли на НББАЗ да се противопоставят права, произтичащи от член 3, параграф 1 от Първа директива 72/166/ЕИО, като е прието, че с оглед статута на НБААЗ, предоставен от държавата, то може да се приеме за легитимирано да предоставя права, произтичащи от директивата. На второ място е прието, че правото на неимуществени вреди се определя от националния закон съобразно задълженията, произтичащи от Първа, Втора и Трета Директива, включващи както имуществени, така и неимуществени вреди за всички видове увреждания.

Така разрешеният правен въпрос, посредством приложението на посоченото тълкувателно решение не е извършено и в нарушение на посочената практика от касатора и на известната на настоящия съдебен състав практика на СЕС. Както бе посочено липсва нарушение на практиката, посочена от касатора в решение С- 413/2015 г. на СЕС, засягащо правното действие на директивите в отношенията между частно-правни субекти и субекти, на които държавата е предоставила определени общественозначими функции. Липсва нарушение на разрешения във въззивното решение правен въпрос чрез приложението на задължителното тълкуване, извършено от ВКС, и практиката на СЕС, изразена в посоченото решение С-277/12. Изрично в това решение е посочено, че съгласно Първа и Втора директива относно гражданската отговорност на автомобилистите на обезщетяване подлежат неимуществените вреди като кръгът на лицата, имащи право на обезщетение се определя от националното право. По този начин, макар и да релевира право на отказ да изплати застрахователно обезщетение, в случая касаторът-застраховател, не е обусловил наличие на норма от вътрешното законодателство, която да е в противоречие решенията на СЕС. Поради това разрешението чрез прилагане на посоченото тълкувателно решение не е в противоречие на посочената от касатора практика на Съда на Европейския съюз и не съставлява допълнително основание за допускане касационно обжалване на въззивното решение, на основание чл. 280, ал.1, т. 2 от ГПК.

При наличие на задължителна практика е изключено приложението на чл. 280, ал.1, т. 3 от ГПК. Касаторът не е обосновал приложението на чл. 280, ал. 1 т. 3 от ГПК, изискващо обосноваване на необходимостта от тълкуване когато нормата е непълна, неясна или противоречива по съдържание, приложението, на която е обусловило изводите на въззивния съд и поради това е налице соченото основание за точното приложение на закона и за развитието на правото. Касаторът не е установил противоречива съдебна практика или постоянна практика, която се нуждае от преодоляване като неправилна или на осъвременяване поради промяна в законодателството или обществените условия.

Що се отнася до прякото приложение на Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи, както и нейното тълкуване, извършено от Европейския съд по правата на човека. В случая касаторът въпреки прякото действие на Конвенцията по силата на чл. 5 от Конституцията не е извършил позоваване на определени, защитени по силата на този международен акт права.

Изложените съображения от касатора за наличие на задължение по чл. 267 от ДФЕС не могат да се споделят. В случая е налице задължителна практика на СЕС, която с постановеното съдебно решение не е нарушена.

Няма данни за направени разноски от ответника по касационната жалба и не следва да се присъждат.

По изложените съображения Върховният касационен съд на Р България в състав на Второ търговско отделение