Определение № 134 от 04.04.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3068/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК. Образувано е по касационната жалба на В. Г. Я. от [населено място], чрез адвокат Г. П. от АК-Б., срещу въззивното решение № 20 от 8.06.2021 год. по в. гр. д. № 105/2021 год. на Бургаския апелативен съд, с което се потвърждава първоинстанционното решение № 453 от 15.01.2021 год. по гр. д. № 381/2019 год. на Бургаския окръжен съд в обжалваната му част, с която са отхвърлени предявените искове по чл. 45 ЗЗД, чл. 86 ЗЗД. Касаторът поддържа становище за неправилност на въззивното решение поради наличие на касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК, с искане за неговата отмяна и вместо това исковете бъдат уважени, като ответниците бъдат осъдени на основание чл. 45 ЗЗД да му заплатят солидарно сумата 40 359.80 лв., представляваща стойността на отнетите от тях на 18.02.2015 год. негови 19 броя биволи, от които 2 мъжки и 17 женски, както и на основание чл. 86 ЗЗД да му заплатят сумата 12 290.97 лв., представляваща законната лихва върху претендираната сума за периода от 8.05.2016 год. до 8.05.2019 год. Касаторът счита, че не дължи възложените в негова тежест разноски на ответниците. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК същият поддържа наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване, като поставя процесуалноправни въпроси относно: /1/ задължението на съда да обсъди всички доказателства, както и доводите и възраженията на страните в тяхната взаимна връзка и обусловеност във връзка с установяване наличието на елементите от фактическия състав на деликтната отговорност по чл. 45 ЗЗД, като при преценката на същите следва ли да се обсъдят освен доказателствата, въз основа на които се приема за установен определен факт, така и тези, въз основа на които съдът намира други за неосъществили се, относно излагане на съответни съображения; /2/ недопустимостта на свидетелските показания съгласно чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК; /3/ относно доказателствената сила на незаверено копие от писмен документ, ако при изрично искане на страната, която не се ползва от него, не се представи неговият оригинал или официално заверен препис и /4/ относно включване в предмета на делото, служебно от съда, факт, който не е въведен от страната, както и /5/ относно начина на доказване на потвърждаването на извършени действия без представителна власт, като касаторът поддържа произнасянето по тях да противоречи на подробно цитираната и приложена практика на ВКС. В постъпилия в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК писмен отговор от Р. С. С. от [населено място], [община], Бургаска област, чрез процесуалния му представител адв. В. В. от АК- Б., същият оспорва наличието на релевираното основание за допускане на касационно обжалване, поради липса на формулирани конкретни правни въпроси, които да са обсъждани от съда и да са обусловили решението му, съгласно разясненията на ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС. Представената съдебна практика е само подробно преразказана, но е неотносима към направения от съда извод за неоснователност на предявения иск поради недоказаност на елементите на фактическия състав на непозволеното увреждане. Извън горното, част от въпросите - относно продажбата на животните са неотносими към спора. Ответникът поддържа и становище за неоснователност на подадената жалба, като и претендира направените по делото разноски. Същото становище се поддържа и от ответника по жалбата Б. Г. Ч., чрез особените му представители адвокатите В. В. и М. Б.. Ответникът С. Р. С. не е взел становище по жалбата. Върховният касационен съд, в настоящият състав на Второ гражданско отделение, като взе предвид изложените съображения относно искането за допускане на касационно обжалване във връзка с доводите на ответниците и въз основа на данните по делото, намира следното: Касационната жалба е допустима и редовна като подадена в законоустановения срок и от процесуално легитимирано лице срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, който не попада в изключените от касационен контрол въззивни решения по чл. 280, ал. 3 ГПК. За да постанови решението си, въззивният съд приел, че ищецът, сега касатор, е притежавал животни - говеда и биволи, съгласно представената справка в информационната система на БАБХ - към 17.02.2014 год. 19 броя, в т. ч. две от тях телета и малачета до 1 год. Отглежданите от него животни в стопанството му в [населено място], [община] /17 бр. биволи/ се установява и от данните в изпратеното писмо от ДФ „Земеделие“ от 28.07.2020 год., за които животни същият е подавал заявления за подпомагане до 2014 год. Съдът потвърдил отхвърлителното решение на първоинстанционния съд за търсене на отговорност от ответниците за тяхно противоправно поведение, изразяващо се в отнемане на животните на ищеца, поради липса на един от елементите от фактическия състав на чл. 45, ал. 1 ЗЗД, а именно не е налице установяване на деликт. Въз основа преценката на събраните гласни и писмени доказателства, съдът приел, че не се установява на 18.02.2015 год. в [населено място] да е извършена твърдяната от ищеца кражба на животните му от ответниците, а поради обстоятелството, че същият постъпил в болница и синът му, който бил извикан по този повод и дошъл от [населено място], не можел да се грижи за животните, се наложило да търси на някой да ги продаде. Тези от тях, които били намерени /понеже животните били пуснати безстопанствено по нивите из околните села/, са продадени от сина на ищеца М. Я., същият е получил платените суми по представените разписки /намиращи се в образуваната преписка в ОД на МВР – Б./. От данните в същата преписка се установява и, че с част от получената сума синът купил покъщнина за баща си, приета от него, платил разноските за лекарства и консумативи, свързани с престоя му в болницата, а за останалите пари ищецът заявил, че няма да има претенции към сина си, който имал нужда от тях за пътуването си до Германия /където същият се намира от м. март 2015 год., съгласно прокурорската преписка № 4405/2015 год. на БОП/. С постановление от 10.06.2015 год. на РП - К., потвърдено при осъществения инстанционен контрол, е отказано образуване на досъдебно производство поради липса на данни за извършено престъпление – противозаконно отнемане на животните. По този повод са налице множество постановени актове по образувани прокурорски преписки, в които данните относно престоя на ищеца в МБАЛ Б. и продажбата на животните по този повод от неговия син кореспондират със събраните свидетелски показания по настоящето дело. И от обясненията на ищеца по реда на чл. 176 ГПК се установява, че ищецът е бил закаран в болница от един от ответниците – С., синът на Р.. Не се констатира вероятна нищожност или недопустимост, както и очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, които да обосноват служебно произнасяне по предмета на настоящото производство. Не се обосновава и релевираното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради следните съображения: Съгласно задължителните разяснения на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 год., ОСГТК, касаторът следва не само да формулира конкретни правни въпроси от значение за изхода на делото, но и да обоснове наличието на някоя от допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК, като израз на диспозитивното начало в гражданския процес. К. съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочените от касатора правни въпроси са обусловили правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали тези изводи са законосъобразни. Основанията за допускане на касационното обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК и тяхното разграничение трябва да е ясно. В случая касаторът е формулирал редица процесуалноправни въпроси, аргументирани със съображения за неправилност на направения от въззивния съд извод за липсата на установено противоправно деяние като един от кумулативно предвидените в разпоредбата на чл. 45 ЗЗД елементи за ангажиране на деликтната отговорност на ответниците. Действително, въпросът за задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства по делото, както и доводите и възраженията на страните в тяхната взаимна връзка и обусловеност е от изключително значение при решаването на всеки правен спор, но за да обоснове наличието на общата предпоставка за допускане на касационното обжалване съгласно разясненията на цитираното тълкувателно решение, този правен въпрос следва да е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и да е обусловил правната воля на съда в решението му, т. е. да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая въззивният съд въз основа на преценката на събраните по делото доказателства, обсъдени в мотивите на решението му, е обосновал извода за неоснователност на иска по чл. 45 ЗЗД, поради липсата на доказано противоправно деяние. Формулираният процесуалноправен въпрос цели осъществяване на нова преценка на доказателствата, обосновавайки теза за обратен извод по спора, което не може да се осъществи в настоящето производство. Поради това и поставеният въпрос е предопределен от поддържания от касатора довод за неправилността на решението по съображения за допуснати процесуални нарушения при преценка на доказателствата, но не е правен въпрос от значение за изхода на спора по чл. 45 ЗЗД, произнасянето по който да е в противоречие с практиката на ВКС, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК Не са обуславящи правните изводи на въззивния съд по предмета на спора и останалите процесуалноправни въпроси. Изводът в обжалваното въззивно решение за неоснователността на иска е обоснован с липса на противоправно деяние от страна на ответниците поради липсата на доказателства за този факт, установяването на който е в тежест на касатора, ищец. За това си задължение същият е уведомен с направения доклад по делото. Твърденията за процесуални нарушения, обективирани във формулираните въпроси относно забрана на свидетелски показания, съгласно чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК, доказателствената сила на незаверено копие от писмен документ, включване на факт в предмета на въззивното обжалване, не могат да обосноват наличието на общата предпоставка за допускане на касационното обжалване, поради което и сочената съдебна практика не подлежи на обсъждане като неотносима. Несъгласието на касатора с постановения по исковете му резултат е предопределил и формулирания въпрос за липса на потвърждаване на извършените от сина му без представителна власт разпоредителни действия, който въпрос също не обосновава наличието на правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Искът за обезщетяване на имуществени вреди от противоправно деяние е отхвърлен не поради наличието на сключен договор, според касатора без представителна власт /в който случай въпросът би бил относим и обуславящ извода/, а поради липсата на доказано противоправно деяние от страна на ответниците, изразяващо се в отнемане на животните. Отказът на прокуратурата да образува досъдебно производство поради липса на данни за осъществяване на състава на престъплението не е опроверган с доказателства за обратен извод, поради което касационното обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не може да се допусне. В настоящия случай при прочита на обжалваното решение не се констатира грубо нарушение на закона, както и на трайно установената съдебна практика по решаване на спорове за непозволено увреждане, в контекста на служебната проверка относно основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК. С решението съдът се е произнесъл в обема на търсената защита по предявените искове, като са разгледани и обсъдени всички направени от страните доводи и възражения, с което е изпълнено задължението на съда по чл. 236, ал. 2 ГПК. Мотивите и диспозитивът на решението са израз на предоставената на съда компетентност при решаване на конкретния правен спор и съдържат неговата преценка за установените от събраните доказателства факти и обстоятелства, приложението на закона към тях, в съответствие с основните начала на гражданския исков процес, поради което не е налице очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Не се констатира и вероятност въззивното решение да е недопустимо или нищожно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 1 и 2 ГПК. Поради тези съображения касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. При този изход на настоящето производство на ответниците в него се дължат разноски, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК. Искането на ответника Р. С. С. не може да се уважи, тъй като липсват доказателства за направените от него в настоящето производство разноски за заплатено адвокатско възнаграждение, а на особените представители на ответника Б. Ч. - адвокатите В. В. и М. Б. следва да се присъди от бюджета на съда възнаграждение в размер на 250 лв. на всеки един от тях, или общо 500 лв., съгласно чл. 9, ал. 3 от Наредба № 1/2004 год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.