Определение № 88 от 28.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 791/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ при Министерство на правосъдието и касационна жалба, подадена от адв. Н. П.-пълномощник на З. Т. М., против решение № 202/13.11.2019 г. по в.гр.д. № 508/2019 г. на Сливенския окръжен съд, което е постановено по реда на чл.294 ГПК.. С обжалваното решение, въззивният съд е отменил решение № 929/19.07.2018 г. по гр.д. № 54/2018 г. по описа на РС-Сливен в частите, с което е признато за установено на основание чл.124, ал.1 ГПК вр. чл.211, ал.5, т.2 ЗМВР /отм./, че З. Т. М. има право на допълнителен платен годишен отпуск за положен от нея извънреден труд над 50 часа за всяко тримесечие за периода от първото тримесечие на 2003 г. до 30.06.2014 г. за разликата над 557 часа до 823 часа и 45 мин. и на ищцата са присъдени разноски за сумата над 203 лв., а ответникът е осъден да заплати държавна такса над 507 лв., като вместо него е постановено друго, с което установителният иск в тази част е отхвърлен, а в останалата уважена част, първоинстанционното решение е потвърдено. В касационната жалба на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ при Министерство на правосъдието се релевират оплаквания за недопустимост и за неправилност на атакуваното решение поради нарушения на материалния закон, допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Като основание за допускане на касационно обжалване се сочи чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК във връзка с въпросите: приложим ли е института на погасителната давност към установителните искове по чл.124, ал.1 ГПК за признаване право на допълнителен платен годишен отпуск по чл.229, ал.9 ЗМВР 1997 г. /отм./ и чл.221, ал.1, т.3 ЗМВР 2006 г. / отм./ и какъв е давностният срок, в който се погасява правото на иск за признаване на правото на допълнителен отпуск за положен извънреден труд над 50 часа на тримесечие. Изложено е, че поставените въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на Върховния касационен съд – определение№ 200/11.03.2019 г. по гр.д. № 4816/2018 г. на IV г.о. на ВКС, постановено по реда на чл.288 ГПК и множеството определения на ВКС за спиране на производства по дела със същия предмет до постановяване на решение по тълк. дело № 6/2017 г. на ОСГК на ВКС, които са приложени към изложението. Освен това са изложени и доводи, че поставените въпроси са от съществено значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. В касационната жалба на З. Т. М. се поддържат оплаквания за неправилност на атакуваното решение в частта, с която искът е отхвърлен, поради нарушения на материалния закон, допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Като основание за допускане на касационно обжалване се сочи чл. 280, ал.1, т.3 ГПК по следните процесуалноправни въпроси: 1/ задължителни ли са указанията на ВКС в хипотезата на чл.294, ал.1, изр.2 ГПК, когато надхвърлят обсега на касационната проверка за неправилност на въззивното решение, очертана от посочените в касационната жалба основания за неправилност на обжалваното въззивно решение и не касаят нарушена императивна правна норма при първоначалното разглеждане на делото от съда и 2/ задължителни ли са за изпълнение указанията на ВКС в хипотезата на чл.294, ал.1, изр.2 ГПК, ако същите указват приложение на императивна правна норма или принцип, в смисъл, противоположен на тълкуванията на самия ВКС, дадени в тълкувателно решение/постановление. Изложена е подробна аргументация, че и двата въпроса са от съществено значение за точното прилагане на закона и по-конкретно на нормата на чл.294, ал.1, изр.2 ГПК, както и за развитието на правото, доколкото разрешаването им има отношение към принципа на диспозитивното начало в гражданския процес и неговото проявление както във въззивното, така и в касационното производство, именно в ограничената проверка на правилността на обжалвания акт само от посочените в жалбата основание за неправилност. Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационните жалби са подадени в срока по чл.283 ГПК от легитимирани да обжалват страни и са насочени срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване. Повдигнатите в изложението на касатора-ответник въпроси касаят приложимостта на погасителната давност към правото на допълнителен отпуск за положен извънреден труд, които въпроси са предмет на Тълкувателно дело № 6 от 2017 г. на ОСГК на ВКС /в т.ч. въпроса погасява ли се по давност вземането на военнослужещия за компенсиране на труда при удължено работно време с почивка/, поради което производството по настоящото дело следва да бъде спряно на основание чл.292 ГПК до постановяване на тълкувателно решение по тълк.дело № 6/2017 г. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,