Определение № 5078 от 22.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4680/2025 г.

Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Й. П. С. срещу решение № 167 от 20.06.2024 г. по в.гр.д.№ 169 от 2025 г. на Пернишкия окръжен съд за потвърждаване на решение № 58 от 09.11.2023 г. по гр.д.№ 88 от 2023 г. на Трънския районен съд в обжалваната му част, с която е уважен предявеният от П. Й. С. срещу Й. П. С. и В. Г. С. иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК във връзка с чл.59, ал.3, предл.2 ЗС за признаване за установено между страните, че учреденото в полза на ответниците с нотариален акт № 11 от 23.02.1996 г. вещно право на ползване върху недвижим имот, находящ се в [населено място], общ.Трън, е погасено поради неупражняването му в продължение на пет години.

В касационната жалба се твърди, че решението на Пернишкия окръжен съд е недопустимо, неправилно, необосновано и постановено при допуснати съществени нарушение на съдопроизводствените правила- основания за касационно обжалване по чл.281, т.2 и т.3 ГПК.

Като основания за допустимост на касационното обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК пълномощникът на касатора сочи основанията на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК и чл.280, ал.2 ГПК. Поставя следния правен въпрос: Длъжен ли е съдът служебно да следи за нищожността на правни сделки, които са от значение за решаване на правния спор или следва да се произнесе по въпроса за нищожността само ако заинтересованата страна е направила възражения за нищожност? Твърди, че по този въпрос приетото в обжалваното решение противоречи на посочена от него практика на ВКС: Тълкувателно решение № 1 от 27.04.2022 г. по тълк.д.№ 1 от 2020 г. на ОСГТК на ВКС и решение № 28 от 07.03.2022 г. по гр.д.№ 2847 от 2020 г. на ВКС, ГК, IV г.о.

От изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК може да се изведат и следните процесуалноправни въпроси, макар те да не са изрично формулирани от касатора, а именно: Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и взаимовръзка, а не избирателно само част от тях ? Длъжен ли е да направи свои собствени фактически и правни изводи, като прецени всички относими доказателства и правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, посочи кои от тези факти приема за доказани и кои- не? Длъжен ли е да прецени всички възражения и доводи на страните?

Освен това, пълномощникът на касатора счита, че по поставените въпроси е налице непълнота в правната уредба, поради което произнасянето на ВКС ще е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

Отделно от това се твърди и че решението е очевидно неправилно.

С писмен отговор от 27.11.2025 г. ответникът по жалбата П. Й. С. оспорва жалбата. Моли касационното обжалване на решението да не бъде допускано и да му се присъдят направените по делото пред ВКС разноски.

Ответницата В. Г. С. не взема становище по жалбата.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата счита следното: Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирано лице (ответник по дело), в срока по чл.283 ГПК и срещу решение на въззивен съд по иск за вещно право върху недвижим имот, което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване при условията на чл.280, ал.1 и 2 ГПК, независимо от цената на иска.

За да прецени дали са налице основания за допускане на касационното обжалване на решението, ВКС взе предвид следното: Делото е образувано по подадена от П. Й. С. срещу Й. П. С. и В. Г. С. иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК във връзка с чл.59 ЗС за установяване в отношенията между страните, че учреденото (запазено) в полза на ответниците с нотариален акт № 11 от 23.02.1996 г. право на ползване върху недвижим имот (незастроено дворно място, находящо се в [населено място], общ.Т., обл.П.), е погасено поради смъртта на единия от учредителите на това право (Г. С.) и поради неупражняването му от ползувателите в продължение на повече от 5 години, считано от 20.01.2001 г. до предявяване на иска. Като евентуален е предявен и иск по чл.61 ЗС за прекратяване на това право на ползване.

С първоинстанционното решение е отхвърлен искът за признаване за установено, че правото на ползване на ответниците е погасено поради смъртта на Г. С., но е уважен искът за признаване за установено, че това право е погасено по давност на основание чл.59, ал.3, предл.2 ЗС- поради неупражняването му в продължение на повече от 5 години.

За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е приел за установено следното: С договор за дарение, обективиран в нотариален акт № 11 от 23.02.1996 г., ответниците Й. П. С. и В. Г. С. са дарили на непълнолетните си тогава деца П. Й. С. (ищеца по настоящото дело) и Г. Й. С. по 1/2 ид.ч. от собствеността върху дворно място с площ от 9 316 кв.м., в което са били изградени 15 бр. полиетиленови оранжерии, находящо се в югозападната част на [населено място], общ.Т. Със същия нотариален акт ответниците са си запазили право на пожизнено, безвъзмездно ползване на това място. След смъртта на дъщеря им Г. С. на 20.05.2001 г. ответниците наследили от нея собствеността на 1/2 ид.ч. от имота и по този начин тази 1/2 ид.ч. се е върнала в техния патримонуим. С договор от 20.06.2001 г. ответникът Й. П. С. продал наследството си от дъщеря си на трети лица: Р. Е. П. и Д. Д. П.. Впоследствие на 17.09.2001 г. между ищеца, ответницата В. Г. С. и тези трети лица (Р. Е. П. и Д. Д. П.) бил сключен договор за доброволна делба, с който съделителите разпределили собствеността на 45 недвижими имота и 6 превозни средства, като при тази делба ищецът П. С. станал изключителен собственик на процесния имот в [населено място], общ.Т.. При тази фактическа обстановка и след като е преценил показанията на тримата разпитани по делото свидетели, въззивният съд е приел, че учреденото (запазено) право на ползване на ответниците Й. С. и В. С. върху процесния имот е погасено поради неупражняването му в продължение на повече от 5 години след смъртта на дъщеря им на 20.01.2001 г. Посочил е, че от показанията на свидетелите Б. Я. и М. М., които съдът кредитира, се установявало, че ответникът никога не е ходел в процесното място, било за да възстановява оградата, било за да го ползва като земеделски имот, било за да го коси, да къмпингува там, да ходи на пикник или по какъвто и да било друг повод, както и че понастоящем имотът представлявал разградена и безстопанствена територия, а от изградените навремето оранжерии са останали само бетонните постаменти и частично някакви метални елементи от конструкцията. Не се установявало и ответникът да е заплащал данъци за имота от 2006 г. насам, а такива са заплащани от ищеца, макар и със закъснение. Съдът се е мотивирал защо не кредитира показанията на доведения от ответника свидетел В. Ф.: тъй като той не описвал имота, нито пътя до него с намиращия се в близост мост, по който се преминава, нито свидетелства за намиращи се в имота останки на червен автомобил „Ж.“, така както било констатирано от съда при извършения от него оглед на място. Освен това, според съда, косенето с тример на над 9 дка трева за 2-3 дни, за което свидетелствал този свидетел, било житейски невъзможно, при положение че свидетелят е изминавал всеки ден около 170 км. за отиване и връщане до мястото, част от които по път с много завои по ждрелото на р.Е. (самият свидетел е твърдял, че сутрин тръгвал от [населено място] до [населено място], общ.Т. и вечер се връщал в [населено място] да преспи).

Въззивният съд е отговорил и на съдържащите се във въззивната жалба доводи за неправилност на първоинстанционното решение. Посочил е, че счита за неоснователен довода за недопустимост на решението, като постановено по нередовна искова молба. Според съда, исковата молба е редовна, тъй като в нея е посочен периодът на неупражняване на правото на ползване- от 17.09.2001 г. до 17.09.2006 г. и е уточнено, че практически този период е много по-дълъг от посочените 5 години. Освен това, съдът е посочил, че в подадения от ответника С. отговор на исковата молба не било направено възражение за погасяване по давност на правото на предявяване на иска и било недопустимо този довод да се прави за първи път във въззивната жалба.

Във връзка с обстоятелството, че в момента е висящо гражданско дело между ответника Й. С., Р.П. и Д. П. за нищожност на договора за продажба на наследството на Г. С. от 20.06.2001 г., съдът е посочил, че това дело не е преюдициално по отношение на настоящия спор, тъй като той не е за правото на собственост върху имота, а е за погасяване на правото на ползване, учредено (запазено) от ответниците с договора, обективиран в нотариален акт № 11 от 23.02.1996 г.

За неоснователен е приет и доводът в жалбата, че неправилно първоинстнационният съд бил разпределил доказателствената тежест, като е указал на ищеца, вместо на ответниците, че следва да докаже отрицателен факт- че ответниците не са упражнявали правото си на ползване в продължение на повече от 5 години. Съдът е посочил, че в тежест на ответника Й. С. е било да докаже не само, че е упражнявал правото на ползване, но и че е придобил имота на основание придобивна давност (каквото възражение е направил в отговора на исковата си молба). Тъй като второто възражение поглъщало първото, а за доказването на второто възражение съдът е дал указания на ответника в доклада си, даването на указания и на ищеца за доказване на същите факти с нищо не накърнявало правата на ответника.

По възражението на ответника, че не следва да се приемат като доказателства представените снимки от Г., въззивният съд е посочил, че независимо от липсата на изрично посочване в ГПК на снимките от Г. като допустимо веществено доказателство, след като съдържащите се в тях данни могат да бъдат интерпретирани по съответния ред, тези снимки могат да бъдат използвани за целите на доказването в гражданския процес.

С оглед тези мотиви на съда не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решението на Пернишкия окръжен съд, поради следното:

1. Не е налице соченото основание на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по поставените въпроси:

1.1. Първият правен въпрос (Длъжен ли е съдът служебно да следи за нищожността на правни сделки, които са от значение за решаване на правния спор или следва да се произнесе по въпроса за нищожността само ако заинтересованата страна е направила възражения за нищожност?) касаторът поставя във връзка с твърдението му, че сключеният между него и Р. Е. П. договор от 20.06.2001 г. за продажба на наследството на Г. С. бил привиден. По този въпрос няма противоречие между приетото в обжалваното решение и посочената задължителна практика на ВКС- Тълкувателно решение № 1 от 27.04.2022 г. по тълк.д.№ 1 от 2020 г. на ОСГТК на ВКС. В това тълкувателно решение е прието, че при привидните сделки е налице външно обективирана воля, но зад нея липсва вътрешно волево решение, или същинската воля остава скрита само във вътрешните отношения на договарящите, поради което в тези хипотези съдът не би могъл да открие нищожността, а на нея трябва да се позове заинтересованата страна. Тоест, по граждански спор с друг предмет, по който е представен привиден договор, съдът не е длъжен служебно да се произнася по привидността, ако страната не се е позовала на тази привидност и не е ангажирала доказателства за нея.

Напълно в съответствие с тази практика на ВКС в обжалваното решение въззивният съд не се е произнесъл служебно по въпроса привиден ли е договорът от 20.06.2001 г. за продажба на наследството на Г. С., сключен между ответника Й. С. и Р. П.. Непроизнасянето на съда по въпроса за привидността на този договор не е процесуално нарушение и не е в противоречие с горепосоченото тълкувателно решение и на още едно основание: защото този въпрос е без значение за правилното решаване на спора по настоящото дело, чийто предмет не е установяване право на собственост върху процесния имот към настоящия момент, а установяване несъществуването (погасяването) на учреденото в полза на ответниците ограничено вещно право на ползване на имота, който безспорно е бил тяхна собственост към момента на учредяване на това право.

1.2. По втората група въпроси (Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и взаимовръзка, а не избирателно само част от тях ? Длъжен ли е да направи свои собствени фактически и правни изводи, като прецени всички относими доказателства и правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, посочи кои от тези факти приема за доказани и кои- не? Длъжен ли е да прецени всички възражения и доводи на страните?) също не е налице соченото основание на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. По тези въпроси в практиката на ВКС (Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС и множество решения на ВКС по чл.290 ГПК) се приема, че и при т.нар.“ограничен въззив“ въззивният съд е съд по съществото на спора и като такъв е длъжен да се произнесе с решение, в което да обсъди всички релевантни за спора доказателства в тяхната съвкупност и взаимовръзка; да посочи кои от доказателствата кредитира и кои- не и до какви фактически и правни изводи е стигнал въз основа на тези доказателства; да отговори на съдържащите се във въззивната жалба и в отговора към нея доводи и възражения на страните и да формира собствени правни изводи за основателност или неоснователност на предявения иск.

В обжалваното решение въззивният съд не се е отклонил от така посочената практика на ВКС. Мотивите на въззивното решение обективират решаващите съображения на съда за постановяване на решението му за потвърждаване на първоинстанционното решение за уважаване на предявения иск по чл.59, ал.3, предл.2 ЗС: в тях са очертани фактическите положения, които се възприемат за установени от съда; посочени са конкретните доказателства, които ги установяват; обосновани са правните изводи на съда и са обсъдени всички съдържащите се във въззивната жалба и в отговора към нея доводи и възражения на страните. Конкретно, относно събраните по делото свидетелски показания, съдът е изложил мотиви кои от тях кредитира и кои- не и поради какви причини счита показанията на свидетеля В. Ф. за недостоверни. С всичко това са удовлетворени изискванията на чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК и на практиката на ВКС за мотивираност на въззивното решение. Несъгласието на касатора с фактическите и правни изводи, които е направил съдът, произнасяйки се по доказателствата, доводите и възраженията на страните, не е основание за допускане на касационен контрол на въззивното решение, а представлява довод за неговата неправилност, по който ВКС не е компетентен да се произнася в настоящото производство по чл.288 ГПК.

2. Не е налице основанието на чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Това основание е само формално посочено от касатора, без да е уточнено на кои конкретно решения на Конституционния съд на РБ или на Съда на ЕС противоречи обжалваното решение и по кой правен въпрос.

3. Не е налице и соченото основание на чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване по посочените въпроси, поради следното: Съгласно приетото в т.4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС, основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК е налице в няколко случая: когато за конкретния правен спор липсва правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия; когато приложимата към конкретния спор правна норма е неясна, поради което се налага нейното тълкуване от ВКС или когато са настъпили промени в законодателството или в обществените условия, които налагат промяна на едно вече дадено от ВКС тълкуване на правната норма. В конкретния случай това основание не е налице, тъй като по поставените от касатора въпроси, има задължителна практика на ВКС (по първия въпрос- посоченото от самия касатор ТР на ОСГТК на ВКС, а по втория въпрос- ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС и друга практика по чл.290 ГПК), с която въззивният съд се е съобразил и от постановяването на която не са настъпили такива промени в законодателството или в обществените условия, които да налагат изменението на тази практика.

4. Решението не е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, както неоснователно твърди касатора. Като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване очевидната неправилност предполага въззивното решение да е засегнато от съществени пороци, пряко установими от съдържанието на обжалвания съдебен акт, без да се налага касационната инстанция да извършва анализ на събраните по делото доказателства. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която е налице при допуснато видимо тежко нарушение на закона- материален или процесуален, или при явна необоснованост на решението. Тя е свързана с явно нарушение на материалния или процесуалния закони (такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл или до основаване на решението на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма) или с явна необоснованост на изводите на съда с оглед правилата на формалната логика. Настоящият състав на ВКС не установи обжалваното решение на Пернишкия окръжен съд да е засегнато от такива пороци. Напротив, за да постанови решението си, съдът е приложил относимите към спора норми на ЗС и ГПК, в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

5. Не са налице и останалите предвидените в чл.280, ал.2 ГПК основания за служебно допускане на касационното обжалване на решението на Пернишкия окръжен съд: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на този иск.

Няма вероятност решението да е недопустимо като постановено по нередовна искова молба, както твърди касаторът. Както правилно е посочил въззивният съд в решението си, исковата молба отговаря по съдържание на изискванията на чл.127 ГПК, като в нея е посочен и конкретния период, през който ищецът твърди, че ответниците не са упражнявали правото си на ползване върху процесния имот, в резултат на което това тяхно право е било погасено.

Няма вероятност за недопустимост на решението и поради постановяването му по иск, който според касатора е предявен след изтичане на преклузивния срок за неговото предявяване. Делото е образувано по предявен установителен иск за несъществуване (погасяване поради неупражняване в период повече от 5 г.) на ограничено вещно право на ползване, за предявяването на който иск законът не предвижда преклузивен срок.

Поради всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Пернишкия окръжен съд не следва да се допуска.

С оглед изхода на делото и на основание чл.81 ГПК във връзка с чл.78 ГПК касаторът Й. С. дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответника по жалбата П. С. направените от него разноски за адвокат по делото пред ВКС в размер на 2 400 лв., съгласно представените договор за правна защита и съдействие от 30.10.2025 г., фактура от същата дата и извлечение от сметка в ООБ. Предвид смяната на официалната валута в РБ, считано от 01.01.2026 г., горепосочената парична сума следва да се превалутира според правилата на чл.11-13 от Закона за въвеждане на еврото в Република България- на 1 227,10 евро.

По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение