Определение № 421 от 19.06.2020 г. на ВКС по т. д. № 2059/2019 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. Н. Д. и К. Х. М., упражняващи правомощията на синдик на „Корпоративна търговска банка” АД (н.), [населено място], срещу решение №131/15.01.2019г. по т.д.№1996/2018г. на Софийски апелативен съд, ТО, 9 състав. С него е потвърдено решение №207 от 29.01.2018г., постановено по т.д.№3603/2015г. на Софийски градски съд, ТО, с което са отхвърлени като неоснователни предявените от касатора срещу О. Н. Р. и И. А. З. субективно съединени искове с правно основание чл.57, ал.3 от ЗБН за осъждане да заплатят солидарно на „КТБ“ АД (н.) сумата от 57844,57 евро, представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди на банката, настъпили от неизпълнение на задължения в качеството им на изпълнителни директори и представляващи пряка и непосредствена последица от поведението им, изразяващо се в предоставяне на необезпечени банкови кредити, отпуснати на „И. – Ес Би Си“ ЕООД (н.). Касаторът поддържа, че решението е неправилно, както и че са налице предпоставките по чл.280, ал.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Прави оплакване, че съдът е образувал и е гледал делото като гражданско, с което е засегнал интересите и на двете страни, като не им е осигурил равна възможност да упражнят правата си, което е довело до недопустимост на постановения първоинстанционен акт. Изтъква, че съдът неправилно е приравнил банковата практика на правило, приемайки, че според общоприетата банкова практика договорите по кредитни карти с корпоративни клиенти в неголеми размери не се обезпечават със специални обезпечения. Поддържа, че кредитното досие е непълно и не съдържа изискуемите становища, доклади и анализи, в нарушение на въведените в Правилника за кредитна дейност на „КТБ“ АД принципи и процедури, от което следва извод, че администраторите, натоварени със сключване на процесните кредитни сделки, неправомерно и във вреда на банката са подписали договорите. Счита, че вредата, която е настъпила в патримониума на банката, е в пряка причинно – следствена връзка с поведението на ответниците, които са сключили четирите договора за кредит без изпълнение на предшестващите процедури съобразно Правилника за кредитната дейност на банката, сумата е усвоена от кредитополучателя без да е налице обезпечение и гаранция за надлежно изпълнение на задълженията му и в резултат на това за банката липсва възможност за събиране на вземанията по договорите. Ответникът по касация И. А. З. е подал писмен отговор, с който оспорва основателността на касационната жалба и наличието на основанията за допускане на касационно обжалване. Ответникът О. Н. Р. не изразява становище по касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 от ГПК, констатира следното: Кaсационната жалба е редовна - подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 от ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 от ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния съд, че отговорността по чл.57, ал.З от ЗБН е специална деликтна отговорност за вреди, която може да се търси на изчерпателно определени от закона лица, произтичаща от заеманата от тях длъжност на администратор на банка, като тази отговорност е сходна с отговорността, уредена в разпоредбите на чл.145 и чл.240, ал.2 от ТЗ. Приел е за установено, че между „КТБ” АД, представлявана от ответниците О. Н. Р. и И. А. З., в качеството им на изпълнителни директори на банката, и „И. – Ес Би Си“ ЕООД са били сключени четири договора за кредит по картови сметки от 17.01.2007г. /договори за кредитни карти, всяка от които с лимит 10 000 евро/. Приел е, че неизискването на специални обезпечения по този вид кредити не може да се приеме за противоправно бездействие, допринесло за вредата. Изтъкнал е, че според общоприетата банкова практика договорите за кредитни карти с корпоративни клиенти, на които се отпускат целеви банкови кредити в неголеми размери, не се обезпечават със специални обезпечения, извън общото обезпечение по чл.133 от ЗЗД. Посочил е, че този вид кредити са гарантирани с възможността на банката преимуществено да събере вземанията си по кредита от всички налични средства и банкови сметки, които кредитополучателят има в същата банка, както е и в процесния случай. Установил е, че на същата дата, на която са сключени четирите договора за кредитни карти от по 10 000 евро - на 17.01.2007г., с кредотиполучателя „И. – Ес Би Си“ ЕООД е сключен и Договор за целеви банков кредит в размер на 1 000 000 лева за закупуване на скрап за нуждите на „Идеал Стандарт - Видима“ АД, като представените документи, свързани с отпускането на този кредит, доказват, че на длъжника е направено пълно имуществено и правно проучване, разкриващо стабилното му финансово състояние. Счел е за недоказано узнаването от банката на факта на влошеното състояние на кредитополучателя към датата на Анекса за подновяване от 05.01.2011г. Този факт е станал известен на банката, респ. ответниците, едва след първото уведомяване от НАП на 30.11.2011г. и последвалите още три такива уведомявания през 2012г. и през 2013г. Изтъкнал е, че от страна на банката са предприети адекватни действия по издаване на заповед за незабавно изпълнение през м. 02.2012г., а също така два месеца по-късно е извършено погасяване от трето лице на сумата 23318,95 лв. Изложил е доводи, че началната дата на неплатежоспособност на длъжника „И. - Ес Би Си“ ЕООД (н.), определена от съда по несъстоятелността, е 30.12.2011г., съответно към датата на сключване на Анекса за подновяване, дружеството е било платежоспособно и не е било свръхзадлъжняло. Също е приел, че несвоевременното предявяване на вземанията на банката по четирите кредита в производството по несъстоятелност на „И. - Ес Би Си“ ЕООД (н.) не може да се вмени във вина на ответниците и не съставлява противоправно бездействие от тяхна страна. Стигнал е до извод, че не е налице нарушаване от страна на ответниците на нормативни и/или договорни задължения и изисквания, тъй като видно от Раздел V Правилник за кредитната дейност на „КТБ“ (н.), дейността по текущо отчитане и контрол на съдебните и извънсъдебни производства се осъществява от редица други длъжностни лица на банката, които имат подробно посочени задължения и отговорности в тази връзка. Изтъкнал е, че предявяването на искове, както и предявяването на вземания на банката в производства по несъстоятелност, са задължение и отговорност на Управление „Правно“. В изложението към касационната жалба по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът формулира следните правни въпроси: 1.1. След като отговорността по чл.57 ал.3 от ЗБН е сходна с отговорността, уредена с разпоредбите на чл.145 и чл.240 ал.2 от ТЗ - т.н. „управленски деликт“, то следва ли да се приеме, че бившите администратори, в т. ч. и бившите управители на банката в несъстоятелност, така както и управителите на дружествата с ограничена отговорност и акционерните дружества, отговарят за цялостната дейност на представляваната от тях в миналото банка, като тази отговорност е също така неограничена и резултатна – възниква и подлежи на ангажиране за обезщетяване в пълния размер на вредите, които банката реално е претърпяла вследствие лошото управление? 2.1. Съществено нарушение на съдопроизводствените правила ли е необсъждането от въззивния съд на въведено с въззивната жалба нарушение на процесуалните правила? 2.2. Какъв е процесуалният ред за разглеждане на производствата по чл.57 ал.3 от ЗБН, следва ли за тях да се прилага общият исков ред за разглеждане на гражданските спорове или спрямо тях са приложими правилата на производствата по търговски спорове по чл.365, чл.378 от ГПК? 3. Може ли съдът да основе извода си за отсъствие на противоправно бездействие, изразяващо се в неизискване на обезпечение / извън общото обезпечение по чл.133 от ЗЗД/ при вземане от бивши администратори на банка в несъстоятелност на решение за сключване на договори за банков кредит, позовавайки се на „общоприета банкова практика“, която според съда е приложима спрямо целеви банкови кредити в неголеми размери? 4. Вината за отговорността на бившите администратори по чл.57 ал.3 от ЗБН следва ли да бъде доказана при условията на пълно и главно доказване? По първи въпрос поддържа противоречие с практиката на ВКС, формирана с решение №209/22.06.2015г. по т.д.№4117/2013г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение №70/07.06.2012г. по т.д.№276/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение №2807/28.07.2017г. по т.д.№1945/2016г. на ВКС, ТК, І т. о. Всички въпроси са въведени и при позоваване на допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Касаторът поддържа също, че е налице очевидна неправилност на решението на САС. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Въпросът в първи раздел на изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касае характера на отговорността на бившите администратори на банка в несъстоятелност за вреди, причинени на банката от дейността им и дали към нея се прилагат правилата за управленския деликт. Този въпрос е поставен с оглед становището на касатора, че след като управителите на ООД и членовете на управителните органи на АД отговарят и за всички вреди, претърпени от дружеството по време на тяхното управление, включително и поради неупражнен контрол върху дейността на други лица, съответно и бившите администратори на банката следва да носят същата отговорност за причинени вреди. Въпросът не се явява обуславящ извода за неоснователност на предявения иск, доколкото въззивният съд не е отрекъл възможността администраторите на банката да носят отговорност поради бездействие и в частност поради неупражняване на контрол. В случая като основание на иска не е въведено твърдение за неупражняване на контрол на дейността на отделните звена на банката, а е въведено твърдение, че представляващите банката не са извършили дължимите действия по чл.685 от ТЗ по предявяване вземанията по четирите договора за кредит в производството по несъстоятелност на „И. - Ес Би Си“ ЕООД (н.) Поради това анализирайки Правилника за кредитната дейност на „КТБ“ АД, въззивният съд е взел предвид, че дейността по текущо отчитане и контрол на съдебните и извънсъдебни производства се осъществява от редица други длъжностни лица на банката, които имат подробно посочени задължения и отговорности в тази връзка. Съобразявайки правилата, приложими към конкретната дейност, от която са настъпили вредите, въззивният съд е действал в съответствие с практиката на ВКС по приложението на чл.145 от ТЗ, която касаторът счита за приложима. В този смисъл с постановеното по реда на чл.290 от ГПК решение №125 от 15.01.2020г. по т.д. №1204/2018г. на ВКС, ТК, II т.о., се приема, че отговорността по чл.145 от ТЗ като специална имуществена отговорност включва установяване на натоварване за извършване на действия на управление, действие или бездействие на управителя, установяване на вредата, по основание и размер. В случай, че е налице вреда следва конкретно да се посочи как е реализирана, кое е действието/бездействието на лицето, натоварено с управленски функции, какво конкретно нарушение на кое правило е извършил. Въпросите в раздел втори на изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК са свързани с оплакването на касатора, че въззивният съд не е обсъдил възражението му за неправилно разглеждане на производството по общия исков ред, а не по реда на производството по търговски спорове, регламентиран в чл.365 и сл. от ГПК. Съгласно постоянната практика на ВКС, обективирана в ТР №1/2013г. от 9.12.2013г. по тълк. дело №1/2013г. на ВКС, ОСГТК, решение №55/03.04.2014г. по т. д. №1245/2013г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 63/17.07.2015г. по т. д. №674/2014г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 263/24.06.2015г. по т. д. №3734/2013г. на ВКС, ТК, І т. о. и други съдебни актове, постановени по реда на чл.290 от ГПК, непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. В случай, че във въззивната жалба са релевирани оплаквания за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи /например неправилно установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка, необсъдени доказателства, несъобразени или неправилно интерпретирани факти, обстоятелства и доказателства и др. /, въззивният съд е длъжен да изложи мотиви, като обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания всички събрани относими и релевирани своевременно доказателства, възражения и доводи на страните съгласно чл.235 ал.2 и ал.3 от ГПК и да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми. Съгласно решение №224/02.07.2010г. по гр.д.№177/2010г. на ВКС, ГК, ІІ г.о., въззивният съд следва да се произнесе по тези доказателствени искания, които са направени своевременно от страните пред първата инстанция, но не са били допуснати, както и по тези, които са били допуснати, но не са били събрани. Тоест при направено оплакване във въззивната жалба за наличие на основанията по чл.266 ал.3 от ГПК, въззивният съд е длъжен да разгледа направеното доказателствено искане и да събере тези доказателства, които не са събрани поради допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд. В случая във въззивната жалба са направени оплаквания, че съдът неправилно е образувал и разгледал делото като гражданско, а не като производство по търговски спор. Същевременно обаче не са били въведени твърдения, че поради допуснатото процесуално нарушение на съда, страните са били лишени от възможността да ангажират доказателства в подкрепа на твърдените от тях факти, съответно, че делото е останало неизяснено от фактическа страна. При тези данни за въззивния съд не е възникнало задължение за събиране на доказателства, нито за даване на указания на страните във връзка с разпределението на тежестта на доказване. Оплакването за неправилно определяне на приложимия процесуален ред за разглеждане спора е свързано с довод за недопустимост на първоинстанционното решение, каквато въззивният съд правилно е приел, че не е налице. Следователно макар и въззивният съд да е допуснал нарушение, като не се е произнесъл изрично по доводите за приложимия процесуален ред, това не е повлияло крайния изход на спора, съответно поставените от касатора въпроси в тази връзка не се явяват обуславящи за изхода на делото. Произнасянето на въззивния съд по третия поставен от касатора въпрос също не е определящо за крайното разрешение по правния спор. Съображенията на САС, че съгласно общоприетата банкова практика, договорите за кредитни карти с корпоративни клиенти, на които се отпускат целеви банкови кредити в неголеми размери, не се обезпечават със специални обезпечения, извън общото обезпечение по чл.133 от ЗЗД, не се явяват единствено обуславящи извода на въззивния съд за неоснователност на иска за обезщетение по чл.57 ал.3 от ЗБН. В равна степен решаващата воля на съда е обусловена от разбирането, че към датата на сключване на четирите договора за кредит от банката е бил направен цялостен правен и финансов анализ на кредитополучателя и неговата кредитоспособност по повод целеви кредит за един милион лева, отпуснат на същата дата, на която са сключени процесните договори. Наред с това съдът се е позовал и на Общите условия на „КТБ“ АД за предоставяне на банкови карти, а преценката на съдържанието на представените от страните доказателства е част от решаващата дейност на съда по съществото на спора, която не подлежи на проверка в стадия по допускане на касационно обжалване. Въпросът относно необходимостта от доказване на вината като предпоставка за отговорността по чл.57 ал.3 от ЗБН на бившите администратори на банката в несъстоятелност, е свързан с предмета на спора, доколкото вината е елемент от фактическия състав на иска, в който смисъл е и преценката на въззивния съд. Формулировката на въпроса обаче не отразява коректно решаващите изводи на състава на САС. Съдът не е изразил становище, че за да бъде ангажирана отговорността на бившите администратори на банката по чл.57 ал.3 от ЗБН вината им следва да бъде доказана при условията на пълно и главно доказване от ищеца. Приел е, че събраните по делото доказателства изключват наличието на вина, доколкото към момента на сключването на договорите за кредит и анексите към тях, настъпването на неплатежоспособността на кредитополучателя една година по – късно е било непредвидимо. С оглед на това не е налице твърдяното от касатора разместване на доказателствената тежест, с което се свързва поставеният процесуален въпрос. Още повече преценката за липса на вина е допълнителен довод за неоснователност на иска, като съдът е установил, че не са налице и други елементи от фактическия състав на разпоредбата: противоправно поведение на ответниците и причинна връзка между действията на ответниците и настъпилите вреди. Касаторът поддържа, че е налице и основанието по чл.280, ал.2, предл.3 от ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Очевидната неправилност не е тъждествена с касационните основания по чл.281 т.3 от ГПК и като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция въз основа на мотивите към акта, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол по чл.290 ал.2 от ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Съдебната практика приема, че това са случаите на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. В случая изброените по-горе пороци не са налице. Посочените от касатора доводи не насочват към очевидна неправилност на въззивното решение, а представляват оплаквания по чл.281, т.3 от ГПК, чиято основателност може да бъде проверена само по реда на чл.290 от ГПК. Предвид изложеното настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение на САС. На основание чл.77 от ГПК във вр. с чл.57, ал.6 от ЗБН „КТБ“АД /н./ трябва да бъде осъдено да заплати по сметка на ВКС на РБ държавна такса за производството по чл.288 от ГПК в размер на 30 лв. Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд