Определение № 61 от 31.01.2013 г. на ВКС по т. д. № 28/2012 г.

Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на [фирма] – [населено място] срещу решение № 342 от 04.07.2011г. по гр.д.164/11г. на Пловдивски апелативен съд. Касаторът е подал и частна жалба против определение №1284 от 16.09.2011г. по гр.д. №164/11г. на ПАС и разпореждане за издаване на изпълнителен лист от 16.09.2011г. Ответникът по касационната жалба – Д. А. П. от [населено място] е на становище,че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на решението на ПАС, тъй като не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК. Освен това са изложени и съображения, че подадените касационна жалба и частна жалба са неоснователни. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, след като прецени данните по делото приема следното: В представеното, след проведено производство по чл.285 ГПК, приложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът е развил довод за недопустимост на постановения съдебен акт, мотивиран с нарушаване забраната на чл.229, ал.1 ГПК. Страната е конкретизирала твърдението си като е посочила, че вноската с дата от 13.01.2006г. в размер на 5000лв. била претендирана вече по гр.д. 545/07г. на АРС и иска по отношение на нея бил отхвърлен, като производството по делото било приключило с определение на ВКС, с което не било допуснато касационно обжалване. Като друг довод за недопустимост на решението, е сочено и това, че с него се пререшавал спор, „ който лежи на едно и също правно основание”.В тази връзка са развити доводи, че влязлото в сила решение на АРС, цитирано по-горе, било доказателство, че спора бил решаван противоречиво от съдилищата и установявало основанието по чл.280, ал.1, т. 2 ГПК, отново свързано от страната с присъдената, според нея, сума от 5000лв., платена на 13.01.2006г. Касаторът се е позовал и на наличие предпоставките по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, като според него, материалноправния въпрос бил, че „ въззивния съдебен акт нарушава разпоредбата на чл.298, ал.1 ГПК”. Подробно в тази връзка са развити доводи за произнасянето на съда „ свръх петитум”. Този извод е направен,от това, че след като не били установени доказателства за претенциите на ищеца, същият променил основанието на частичния си иск,като направил уточнение, че сумата била сбор от множество частично предявени искове, като част от обща претенция в размер на 232589.67лв.Страната е препратила към мотивите на писмената си защита пред въззивния съд, в която била обосновала, че бил предявен нов иск, а не бил изменен вече предявения.Развити са подробни оплаквания за неправилност на съдебния акт,тъй като вноската от 15000лв./ частично предявена за 5446.95лв./ с дата 22.12.2005г. не била установена от експертизите, но съдът я бил присъдил без доказателства. Страната е възпроизвела част от мотивите на въззивното решение, в които се очертава предмета на спор чрез посочване на разглежданите претенции и интерпретация на диспозитива на съдебния акт, от което е направен общ извод за „разминаване” на присъдените от ПАС суми и тези претендирани с исковата молба.Посочено е,че ищеца не претендирал суми от вноски с дата 23.03.2006г., а такива с дата 24.03.2006г.Посочени са и сумите 68лв., 330лв. и 484лв., които според ищеца не били заявени в исковата молба. В заключение е направен извод, че на страната не й било „ясно, защо съдът се произнася за сума от 258789.67лв.”, която сума не била коментирана и претендирана от ищеца.Други доводи не са развити, а така изложените доводи са подадени и като допълнение на касационната жалба от 11.10.2011г. С оглед възприетото с т.1 на ТР ОСГТК на ВКС на РБ №1/2009г. въпросът, относно евентуалната недопустимост на обжалваното решение се разглежда дори и да не е бил формулиран от касатора. В случая евентуалната недопустимост на съдебният акт следва да бъде разгледана като основание за допускане на касационно обжалване по причини различни от доводите за недопустимостта на акта, поддържани от касатора,които също ще следва да бъдат разгледани с решението. Задължение за въззивният съд е както да посочи правната квалификация на иска, / поради положението му на инстанция разглеждаща спора по същество/, така и да разгледа предявения иск, съобразно изложеното в исковата молба, от която има задължение да изведе и правното основание на предявения иск.В случая въззивният съд определяйки правна квалификация на иска по чл.59, ал.1 ЗЗД, т.е.разглеждайки субсидиарния иск не е съобразил изложеното в исковата молба – в нейната обстоятелствена част и петитум,лимитиращо го и определящо предметния обхват на иска, поради което се налага извод, че се е произнесъл по непредявено основание. С оглед изложеното, въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване, поради вероятната му недопустимост. Касаторът не обосновава довод за приложно поле за допускане на касационно обжалване. Същият не е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Съобразно разрешенията дадени с т.1 на ТРОСГК на ВКС на РБ № 1/2009 г. касаторът е длъжен да изложи точна и ясна формулировка на правния въпрос, който е такъв от значение за изхода на конкретното дело и е свързан пряко с решаващите мотиви на съда. Следователно, с оглед така приетата със задължителна практика, дефинитивност на общото основание, не може да бъде разглеждано като релевантен въпрос посоченото нарушение на чл.298 ГПК, тъй като съставлява изрично оплакване за неправилност на съдебния акт- довод ирелевантен към производството по чл.288 ГПК въобще. Тъй като формулирането на правен въпрос съставлява общо основание и поради това задължителен елемент при преценката за наличие предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, то само липсата му е достатъчна, за да не бъде допуснато касационното обжалване. Страната не обосновава валиден довод за наличие предпоставките по чл.280, ал.1, т.2 ГПК не само поради това, че не е налице общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, но и поради липсата на идентитет между производството по гр.д. 545/07г. на АРС и настоящето производство, а и тъй като не е посочен правен въпрос, разрешен противоречиво със сравняваните съдебни актове доводите за фактически несъответствия, както и повторното оплакване за недопустимост на обжалваното решение, не могат да обусловят по същество наличие на разглежданото основание. Не съставлява валиден довод по чл.280, ал.1, т.3 ГПК и поддържаното за произнасяне свръхпетитум, тъй като същото съставлява отново оплакване за недопустимост на акта. Основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, предполага, обосноваване от страна на касатора, че конкретно формулирания правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона/когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на това тълкуване / и за развитие на правото / когато законите са непълни, неясни и противоречиви/, като приносът в тълкуването, осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите – т. 4 ТР ОСГТК № 1/2009г. С оглед тези предпоставки страната не е изложила каквито и да било доводи, водещи до извод за наличие на приложно поле на сочената разпоредба. Извън това подробно развитите от касатора доводи са свързани не с решаващите мотиви на обжалвания съдебен акт, а изцяло разгледани съобразно становището на страната по спора във връзка с твърденията й за основателност на иска и съставляват всъщност оплакване за незаконосъобразност на решението на въззивния съд, което не е предмет на разглеждане в производството по чл.288 ГПК, тъй като се квалифицира по чл.281 ГПК. По изложените съображения, касационната жалба попада в приложното поле на касационно обжалване единствено с оглед евентуалната недопустимост на акта, поради което следва да бъде допуснато касационно обжалване на атакуваното решение.На основание чл.18,ал.2,т.2 на Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът следва да внесе държавна такса в размер на 1690лв. По частната жалба на [фирма] – [населено място], в частта й с която е обжалвано разпореждане за издаване на изпълнителен лист от 12.07.2011г. Дружеството – жалбоподател, чрез пълномощника си е направил довод за недопустимост на така постановения съдебен акт, като е поддържал, че съдът е постановил процесуално недопустимо разпореждане тъй като е разгледал претенцията по действащия, а не по отменения ГПК. Доводът е неоснователен, с оглед императивната разпоредба на пар. 2, ал.9 ГПК/ по аргумент на противното основание/, но и съобразно отменения ГПК / 1952г. /- чл.237, б.”а” ГПК / отм./ на принудително изпълнение подлежат и невлезлите в сила осъдителни решения на въззивните съдилища, каквото е и постановеното от Пловдивски апелативен съд, с което е отменено изцяло постановеното от първостепения – Пловдивски окръжен съд решение и са уважени изцяло предявените като частични искове общо за сумата 84462лв. При тези фактически данни, правилно, въззивният съд е разпоредил издаване на изпълнителен лист по отношение уважените осъдителни искове. Съгласно разпоредбата на чл.282, ал.1 ГПК подадената касационна жалба срещу осъдителни решения не спира изпълнението им. Следователно, в случая, с оглед оставеното в сила решение на първостепенния съд, законосъобразно е бил издаден титул за изпълнение. От изложеното следва, че в тази част обжалваното разпореждане следва да бъде потвърдено. Основателно е оплакването на касатора, досежно правилността на разпореждането в частта за разноските, присъдени от въззивния съд.Решението на въззивния съд, подлежи на касационно обжалване и към настоящия момент не е влязло в сила, с оглед подадената касационна жалба, обусловила висящност на производството. Съгласно разпоредбата на чл. 404, т.1 ГПК на принудително изпълнение подлежи влязлото в сила осъдително решение, а съгласно чл. 282, ал.1 ГПК касационните жалби против осъдителни решения не спират изпълнението. Понятието "осъдително решение" се дефинира като част от съдебния акт, с която сезирания съд се произнася по спорното право, т.е. при уважаване на осъдителен иск. В частта за присъждане на разноски въззивното решение има характер на определение, по отношение, на което правото на предварително принудително изпълнение не се простира. Аргумент за това е самото тълкуване на текста на чл. 404, т.1 ГПК, в който законодателят изрично е посочил, че на принудително изпълнение подлежат влезлите в сила решения и определения, но по отношение на изпълняемите въззивни актове, по които инстанционния контрол не е изчерпан се е ограничил само до решенията, без да въведе и определенията. Следователно, невлязлото в сила определение, с което се присъждат разноски не подлежи на принудително изпълнение до окончателното приключване на спора и изпълнителен лист за него не може да бъде издаден при висящност на касационно производство.Като е уважил изцяло искането за издаване на изпълнителен лист, включително и в частта за присъдените с въззивното решение и по реда на чл.248 ГПК разноски, въззивният съд е постановил неправилно разпореждане, което следва да бъде отменено и по същество след обезсилване на изпълнителния титул в същата част, оставено без уважение искането му за снабдяване с изпълнителен лист и по отношение на присъдените от въззивната инстанция в негова полза разноски. Подадената частна жалба срещу определението на въззивния съд постановено по реда на чл.248 ГПК съдът, с оглед обусловеността й от изхода на правния спор ще я разгледа при постановяване на решението. Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на първо т.о.