Определение № 655 от 30.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1923/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. П. Г. с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Пернишки окръжен съд № 449 от 29.11.2019 г. по гр.д.№ 644/ 2019 г., поправено с решение по същото дело № 100/ 20.03.2020 г., в частта му, в която е потвърдено решение на Пернишки районен съд по гр.д.№ 5950/ 2018 г. и по този начин са отхвърлени предявените от жалбоподателя срещу „Банка ДСК” ЕАД, [населено място], искове, квалифицирани по чл.439 ГПК, за признаване за установено, че Г. Г. не дължи на „Банка ДСК” ЕАД сумите 8 967,10 лв – главница по договор за кредит от 27.03.2007 г. със законната лихва върху тази сума от 24.08.2015 г. и 797,08 лв разноски, за които суми са издадени заповед за изпълнение и изпълнителен лист по ч.гр.д.№ 5236/ 2011 г. на Софийски районен съд. Решението е постановено при участието на трето лице – помагач на ответника „Банка ДСК” ЕАД, [населено място] - „ОТП факторинг България” ЕАД, [населено място]. Въззивното решение не е обжалвано и е влязло в сила в частта, в която по иска на Г. П. Г. срещу „Банка ДСК” ЕАД, [населено място], квалифициран по чл.439 ГПК, е признато за установено, че Г. Г. не дължи на „Банка ДСК” ЕАД сумата 4 709,95 лв – законна лихва като обезщетение за забава за плащане на сумата 8 967,10 лв – главница по договор за кредит от 27.03.2007 г. и законната лихва върху тази сума от 09.02.2011 г. до 23.08.2015 г., за които суми са издадени заповед за изпълнение и изпълнителен лист по ч.гр.д.№ 5236/ 2011 г. на Софийски районен съд. Касаторът претендира в изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, че е „налице въпрос, който е разрешен от въззивния съд в противоречие с друга практика на съдилищата и на ВКС по отношение на допустимостта на депозираната касационна жалба …”. Поддържа, че въззивното решение е издадено в противоречие с Тълкувателно решение № 2/ 2013 г. от 26.06.2015 г., ОСГТК, ВКС и с твърдо установената практика на съдилищата, според която в изпълнителното производство давността започва да тече от датата, на която е поискано или предприето последното валидно изпълнително действие. То било и в противоречие с трайно установената практика, според която решението на съда трябва да отразява правното положение между страните по делото такова, каквото е към момента на приключване на устните състезания. Ответната страна „Банка ДСК” ЕАД оспорва жалбата като недопустима с оглед цената на иска, тъй като счита делото за търговско, а предявените за защита вземания - в размер под 20 000 лв. Оспорва допустимостта и основателността на исковете, без да вземе изрично становище по наличието на основания за достъпа до касационен контрол. Третото лице – помагач „ОТП факторинг България” ЕАД също оспорва жалбата като поддържа, че касаторът не е формулирал в изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК никакъв правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК, а съдебната практика, на която се позовава, счита за неотносима към правните разрешения на въззивния съд. Излага и съображения по съществото на спора. Съдът намира жалбата за допустима. Неоснователно ответната страна възразява, че делото е търговско. Не са търговски по смисъла на чл.280 ал.3 т.1 ГПК делата, които имат за предмет правоотношения, произтичащи от търговски сделки (в това число абсолютните), ако една от страните по нея не е търговец (определение № 547/ 23.11.2016 г. по ч.гр.д.№ 4967/ 2016 г., IV г.о.). Основанието за определяне на по-висок праг за достъп до касационно обжалване според паричната оценка на предмета на делото пред въззивната инстанция – 20 000 лв вместо 5 000 лева, е това, че в отношенията между търговци сумата 20 000 лева не е голяма. За физическите лица обаче сумата 20 000 лв не е незначителна, още повече когато спорът е по сделка, по която те се явяват потребители. Именно поради това с разпоредбата на чл.113 изр.2 ГПК законодателят изрично предвиди, че образуваните по искове на и срещу потребители дела са граждански и се разглеждат по общия исков ред. Затова по спор за съществуване на вземания по договор за банков кредит, образуван по иск на потребител по такъв договор, прагът за достъп до касация на постановеното по спора въззивно решение е 5 000 лв, а не 20 000 лв. Искането за допускане на касационно обжалване обаче е неоснователно. За да уважи предявения иск, въззивният съд е приел за установено, че на 21.02.2011 г. по ч.гр.д.№ 5236/ 2011 г. на СРС против ищеца бил издаден изпълнителен лист в полза на „Банка ДСК“ ЕАД за исковите суми. Въз основа на изпълнителния лист на 08.08.2011 г. било образувано изп.д.№ 732/ 2011 г. по описа на ЧСИ рег.№ 856, което било прекратено на основание чл.433 ал.1 т.8 ГПК поради бездействие на взискателя с постановление от 27.02.2017. Последното валидно изпълнително действие, предприето по делото, било с дата 26.09.2011 г., когато било изпратено запорно съобщение до работодателя на ищеца. Спорните вземания били прехвърлени от „Банка ДСК“ЕАД на третото лице – помагач „ОТП Факторинг България“ ЕАД с договор за цесия от 20.11.2015 г., като третото лице било упълномощено да уведоми длъжниците по прехвърлените вземания. Изпратеното от третото лице до ищеца уведомление за извършената цесия не му било връчено преди завеждане на исковата молба, а едва с препис от определението на първоинстанционния съд по чл.140 ГПК. При тези фактически установявания въззивният съд приел, че ответникът има качеството на кредитор на ищеца към момента на предявяване на иска, тъй като прехвърлянето на вземането е противопоставимо на длъжника от момента на връчване на уведомлението за извършената цесия. Щом това е станало след образуване на делото, настъпилото в хода на производството частно правоприемство не се отразявало на отношенията между първоначалните страни. Правоприемникът можел да встъпи или да бъде привлечен в делото, но това не изключвало правото на ищеца да поиска производството да продължи между първоначалните страни и не го задължавало да направи искане за заместване на другата страна. По същество съдът приел, че с образуване на изпълнителното дело давността за процесните вземания била прекъсната съгласно чл.116 б.„в” ЗЗД и съгласно ППВС 3/ 18.11.1980 г., което е действало към онзи момент, при висящността на изпълнителния процес не е текла. Спирането на давността било преустановено от момента на прекратяване на изпълнителното производство и от този момент започнала да тече нова погасителна давност. Към датата на предявяване на иска вземането за главница и разноски не било погасено по давност, защото от прекратяването на изпълнителното дело, били изтекли по - малко от пет години. Относно вземанията за законна лихва била приложима тригодишната давност, която била изтекла и затова претенцията за установяване на недължимост на сумата от 4709,95 лв – лихва върху главницата за периода 30.12.2008 г. - 08.02.2011 г., както и за законна лихва върху главницата за периода от 09.02.2011 г. до 23.08.2015 г. била основателна. В останалата част същата следвало да бъде отхвърлена. Така мотивираното въззивно решение не може да бъде допуснато до касационен контрол, тъй като във връзка с дадените от въззивния съд правни разрешения не е формулиран надлежно от жалбоподателя правен въпрос, който да е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, Върховния съд, с актове на Конституционния съд или Съда на Европейския съюз или който да има значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. В изложението си касатора сочи, че е налице въпрос, който е разрешен от въззивния съд в противоречие с друга практика на съдилищата и на ВКС, но този въпрос не е формулиран и не е съотнесен към правните разрешения на инстанцията по същество. Твърденията, че въззивното решение е издадено в противоречие с Тълкувателно решение № 2/ 2013 г. от 26.06.2015 г., ОСГТК, ВКС и с други решения на ВКС по конкретни дела, без да е формулиран въпрос, по който е налице твърдяното противоречие, не позволяват осъществяването на касационния контрол. Съгласно Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС, посочването на правния въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК е ангажимент на касатора. Върховният касационен съд няма правомощия служебно да формулира такъв въпрос (извън хипотезите, в които следи служебно за валидността и допустимостта на въззивното решение), защото така би излязъл от ролята си на арбитър и в противоречие с принципа на диспозитивното начало недопустимо би подпомогнал една от страните в процеса. При липсата на конкретен правен въпрос, който да е разрешен от въззивния съд и който касаторът да повдига в изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК и доколкото не са налице основания по чл.280 ал.2 ГПК, обжалваното решение не може да бъде допуснато до касационен контрол. По изложените съображения Върховният касационен съд