Определение № 358 от 20.06.2012 г. на ВКС по т. д. № 375/2012 г.

Производството е по реда на чл.274,ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на З. АД-София против определение от 27.02.2012 г. по в.ч.гр.д. № 2733/2012 г. на СГС, с което се потвърждава определение от 9.01.2012 г. по гр.д. № 13572/2010 г. на СРС, с което е оставена исковата молба без разглеждане, като процесуално недопустима. С обжалваното определение е прието, че предявеният от жалбоподателят “иск” е следвало да бъде предявен в производството по гр.д. № 304/2005 г. на СГС, което е между същите страни, /но сегашният ищец е бил ответник/ и по един и същ договор от 26.02.2002 г. /Решението по гр.д. № 304/2005 г. на СГС е изменено с решение по гр.д. № 1633/2009 г. на САС и последното не е допуснато до касационно обжалване с определение по т.д. № 26.10.2010 г. на ВКС-ІІ т.о./ Допускането до самостоятелно разглеждане на “предявените обективно съединени искове” било в нарушение на чл.133 ГПК, поради което исковете са недопустими. В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК, което е инкорпорирано в частната жалба, се твърди, че въпросът: Следва ли в настоящето производство да се прилага нормата на чл.133 ГПК от 2008 г. по отношение на гр.д. № 304/2005 г. на СГС, което е по ГПК-отм., и налице ли е преклудиране на права по смисъла на чл.133 ГПК, които не са били преклудирани по закона действащ към момента на разглеждане на спора?, е от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото. ВКС-І т.о., за да се произнесе, взе предвид следното: Налице е приложно поле по смисъла на чл.280,ал.1,т.3 ГПК. Отговорът на така поставеният въпрос е следният: Не може в производство, образувано през 2010 г., да се прилага нормата на чл.133 ГПК-изм. със ЗИД, ДВ 50/2008, в сила от 1.03.2008 г., по отношение на производство образувано през 2005 г. Това е така, защото с новия ГПК в общия исков процес, е въведен института на еднократна размяна на книжа, който няма аналог в ГПК-отм., където беше уреден института на първо по делото заседание. Обжалваното определение е неправилно, както и потвърденото с него първоинстанционно определение, поради което следва да бъдат отменени, и делото да са върне на СРС от фазата на проверка по чл.130 ГПК, съобразно разпоредбите на чл.298 и чл.299 ГПК. По изложените съображения, частната касационна жалба е допустима и основателна. Водим от горното, ВКС-І т.о.