Определение № 12 от 24.01.2022 г. на ВКС по гр. д. № 5108/2021 г.

Производството е по чл. 274, ал.3, т.1 ГПК. С определение № 273915/23.09.2021 г. по в. ч. гр. д. № 5222/2021 г. на Софийски градски съд е потвърдено разпореждане № 148072/13.07.2020 г. по гр. д. № 66823/2019 г. на Софийски районен съд, 48 с-в, в частта, с която е прекратено производството по предявения от Н. Й. Н. против Министерство на земеделието, храните и горите /МЗХГ/ иск по чл.124, ал.4 ГПК за признаване за установено по отношение на ответника, че писмено становище вх. № 70-3053/21.02.2019 г. е с невярно съдържание относно обстоятелствата, че регистър № 136693 се отнася за имоти държавна собственост; че съществува преписка с № 136693, в която са регистрирани имоти държавна собственост, както и че съществува имот с начин на трайно ползване „табан“ с площ 121,75 дка. Въззивният съд е приел, че предявеният иск по чл.124, ал.4 ГПК е недопустим. При оспорване на документ целта е да се обори обвързващата доказателствена сила на документа - формалната доказателствена сила на подписан частен документ или материалната доказателствена сила на официален удостоверителен документ. Посоченият от ищеца документ не е официален удостоверителен документ по смисъла на чл.179, ал.1 ГПК и не се ползва с обвързваща доказателствена сила, поради което липсва правен интерес да се оспорва неговото съдържание. Може да бъде оспорено неговото авторство, но в случая такъв спор не е повдигнат. Частна касационна жалба срещу въззивното определение е подадена от ищеца Н. Й. Н.. Жалбоподателят счита, че въззивното определение е неправилно, тъй като процесният документ е официален, а не частен, както неправилно приел съдът. Налице е противоречие с практиката на ВКС - определение № 98 от 5.03.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. № 6505/2014 г., I г. о., и цитираната в него практика. В изложението към жалбата се поддържа, че въззивното определение противоречи на решение № 20 от 26.01.2010 г. на ВКС по гр. д. № 4882/2008 г., I г. о., което определя кога един документ е официален и с невярно съдържание. Освен това жалбоподателят поддържа, че съдът не се произнесъл по всички доказателства, възражения и доводи на страните; не изложил мотиви по съществото на правния спор, не се произнесъл по предмета на делото, с което влязъл в противоречие с решение № 63/28.06.2019 г. по гр. д. № 2296/2018 г. на ВКС, II-ро г.о. и т.2 на ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС. Мотивите на СГС били в противоречие и с ТР № 4/14.03.2016 г. по т. д. № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС, тъй като държавните юридически лица доказват право на собственост с документи. Съставът на СГС не съобразил, че АГКК е поделение на изпълнителната власт. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, счита, че частната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу подлежащо на обжалване пред ВКС определение на въззивен съд, с което се потвърждава преграждащо определение на първата инстанция. Не е налице обаче поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Единственият въпрос, който отговаря на общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, се състои в това кой документ има характеристиките на официален удостоверителен документ, чиято вярност може да бъде оспорена по реда на чл.124, ал.4 ГПК. По този въпрос въззивното определение не противоречи на посочената практика на ВКС - определение № 98 от 5.03.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. № 6505/2014 г., I г. о. и цитираното в него решение № 63/28.06.2019 г. по гр. д. № 2296/2018 г. на ВКС, II-ро г.о. Както е посочено в определението по ч. гр. д. № 6505/2014 г., на ВКС, I г. о., официален е този документ, който е издаден от длъжностно лице в кръга на службата му по установените форма и ред. Според решение № 63/28.06.2019 г. по гр. д. № 2296/2018 г. на ВКС, II-ро г.о., свидетелствуващият документ съдържа изявление на своя издател, че пред него е извършено определено действие, например нотариално удостоверяване, протокол и пр., докато диспозитивен е документът, който съдържа волеизявление, например договор, съдебно решение. В настоящия случай предмет на иска по чл.124, ал.4 ГПК е писмено становище вх. № 70-3053/21.02.2019 г. на директора на ОДЗ-П., изпратено до МЗХГ. Становището е направено във връзка с адм. д. № 11802/2017 г. на ВАС, образувано по жалба срещу мълчалив отказ на МЗХГ за произнасяне по заявление на Н. Н. за достъп до обществена информация. Това становище представлява по своето същество информация до МЗХГ за предмета на образуваното административно производство пред ВАС; становище за неоснователност на искането на Н. Н. по това дело за откриване на производство по оспорване на истинност на определени документи; кои са причините за възникналия спор; по какъв ред се възстановяват земеделските земи в землището на [населено място] бряг; какво представлява спорният имот, за който Н. Н. предявява претенции за обезщетение по неприключило производство по ЗСПЗЗ; становище, че този имот не подлежи на реституция, тъй като държавата е провела върху него мероприятие по чл.10б, ал.1 ЗСПЗЗ; че е без значение липсата на съставен акт за държавна собственост, както и че Н. Н. може да предяви права по чл.108 ЗС, ако се счита за собственик на имота, а не да образува производство за достъп до обществена информация, какъвто е предметът на делото пред ВАС. В съответствие с цитираната практика на ВКС въззивният съд е отрекъл виждането на жалбоподателя, че документът е официален. Оспореното становище няма за цел да удостовери пред неограничен кръг лица извършени от или пред държавен орган действия в кръга на службата му и по установените форма и ред, а има вътрешнослужебно предназначение да сведе определена информация и да даде свързаното с нея правно становище на един държан орган до друг. Такъв документ не може да бъде предмет на иск по чл.124, ал.4 ГПК, както е приел въззивният съд в съответствие с цитираната практика на ВКС. След като съдът е приел в съответствие с практиката на ВКС, че е сезиран с недопустим иск и е прекратил производството по него, не съществува задължение да се произнася по съществото на правния спор, като обсъжда доказателства, възражения и доводи на страните. Затова няма как въззивното определение да противоречи на посочената практика на ВКС, която касае разглеждането и произнасянето по същество, но само по допустими искове, а в случая такъв допустим иск не е налице. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното определение. Не е налице основание за спиране на настоящото производство поради висящ спор по чл.124, ал.1 ГПК за собственост на описания в становището имот, тъй като липсва връзка на преюдициалност между двете дела. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение