Определение № 50207 от 06.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3461/2022 г.

Производството е по реда на чл. 396, ал. 2, изр. трето ГПК. Образувано е по частна касационна жалба вх. № 9089/27.06.2022 г. подадена от Етажна собственост на сграда „А-Т.“, с идентификатор **** по КККР на [населено място], представлявана от А. Н. С. в качеството на управител на етажната собственост, чрез адвокат Н. Г., срещу определение № 94/14.01.2022 г. по в. ч. гр. д. № 43/2022 г. на Окръжен съд – Бургас, в частта, с която е отменено определение № 864/17.12.2021 г. по гр. д. № 1721/2021 г. на Районен съд – Несебър, и вместо това въззивният съд е постановил допускане на обезпечителна мярка по предявения от „Бляк сий инвестмънт тръст“ ЕАД иск по чл. 40 ЗУЕС чрез спиране на изпълнението на решенията, взети на проведеното на 22.11.2021 г. Общо събрание на етажната собственост на сграда „А-Т.“, с идентификатор **** по КККР на [населено място], с изключение на взетото решение по т. 3 за избор на управител. Окръжен съд – Бургас е посочил, че „Бляк сий инвестмънт тръст“ ЕАД е предявило срещу Етажна собственост на сграда „А-Т.“, с идентификатор **** по КККР на [населено място], иск по чл. 40, ал. 1 ЗУЕС за отмяна на решения на Общо събрание на етажната собственост от 22.11.2021 г. Претендира се нищожност на същите, а при евентуалност - отмяната им. Въззивният съд е приел за неправилно постановеното от първата инстанция определение в частта, с която е отказано допускане на обезпечение на предявения иск за отмяна на решенията, взети на проведеното на 22.11.2021 г. Общо събрание на етажната собственост, с изключение на взетото решение по т. 3 за избор на управител. Позовал се е на т. 3 на ТР № 5/24.06.2016 г. по тълк. д. № 5/2014 г. на ОСГК на ВКС, с която е прието, че по своята цел искането за спиране на изпълнението на решения на общо събрание на етажна собственост разкрива съществени сходства с целите и функциите на обезпечителния процес – защитава легитимния интерес на молителя да не претърпи материално незаконосъобразно принудително изпълнение или да не се приема за настъпило правното състояние, следващо решението на общото събрание, поради което молбата за спиране на изпълнението на решението на общо събрание на етажна собственост (чл. 40, ал. 3 ЗУЕС) подлежи на разглеждане по реда на обезпечителното производство и определението, с което съдът се произнася, представлява по същество произнасяне по искане за налагане на обезпечителна мярка „спиране на изпълнението“, предвидена в чл. 397, ал. 1, т. 3, предл. последно ГПК. Прието е, че предявеният в случая иск по чл. 40, ал. 1 ЗУЕС е допустим и вероятно основателен, предвид твърденията в исковата молба и приложените към нея доказателства. С оглед обстоятелството, че искането за спиране е направено с исковата молба и съдът се е произнесъл по това искане към момента на образуване на делото, преценката за вероятна основателност на иска се прави на база на твърденията в исковата молба и доказателствата по делото, без съдът да навлиза в съществото на спора. Ищцовото дружество е собственик на терена, върху който е построен комплекс от „затворен тип“ по смисъла на чл. 2 ЗУЕС, и е инвеститорът, с когото собствениците на самостоятелни обекти са сключили самостоятелни договори. Прието е, че за него е налице обезпечителна нужда да спре изпълнението на взетите решения, с изключение на решението по т. 3 за избор на управител. С оглед на така взетите решения, както за етажните собственици, така и за третите лица – изпълнители на дейностите по поддръжка на комплекса, ще е налице неяснота кой управлява комплекса, кому следва да заплащат таксите за поддръжка и управление, кой следва да възлага и съответно кой следва да изпълнява дейностите по поддръжка на общите части в комплекса. Исканата обезпечителна мярка е адекватна и следва да бъде допусната при гаранция от 2000 лв. Жалбоподателят счита обжалваното определение за неправилно. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Може ли съдът да прецени, че искът е вероятно основателен в частта за приложението на особения режим на чл. 2 ЗУЕС, само въз основа на представените към исковата молба доказателства - нотариални актове, разрешение за ползване, удостоверение за въвеждане в експлоатация, и без да е представен нито един договор с нотариална заверка на подписа с етажен собственик и без да са представени доказателства за наличие на вписани договори с нотариална заверка на подписите с всички етажни собственици в сградата; 2. Управлението на сграда в режим на етажна собственост чрез общо събрание и управител/управителен съвет противоречи ли/изключва ли действието на индивидуалните договори за управление и поддръжка, сключени от някои от собствениците с друг собственик; Може ли неяснота кому да се плащат таксите за управление и поддръжка да представлява накърняване на легитимния интерес, обосноваващ обезпечителната мярка „спиране на изпълнението“ на взетите решения; Как се степенува важността на легитимния интерес на всички собственици - сградата да се поддържа, спрямо този на молителя - да съществува яснота кому да се плащат таксите за поддръжка. Позовава се и на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като твърди, че определението на Окръжен съд – Бургас противоречи на т. 3 от ТР № 5/24.06.2016 г. по тълк. д. № 5/2014 г. на ОСГК на ВКС, тъй като съдът не е изследвал дали е налице действителен интерес на молителя от поисканото обезпечение. В изложението се релевира и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК – очевидна неправилност на обжалваното определение. Насрещната страна „Бляк сий инвестмънт тръст“ ЕАД, представлявана от П. Р., чрез адв. А. Д., е депозирала отговор, в който са изложени съображения за просрочие на жалбата, за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата. Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира за установено следното: Частната касационна жалба е подадена в срок, от надлежна страна, срещу определение, подлежащо на касационно обжалване. Съдът намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните: Разпоредбата на чл. 396, ал. 2, изр. трето урежда, че определенията на въззивния съд, с които е допуснато обезпечение, подлежат на обжалване пред ВКС, ако са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК допускането на касационно обжалване е предпоставено от произнасянето от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивния акт (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС задължителни разяснения точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Въпросът по т. 1 от изложението не попада в приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не притежава необходимата абстрактност. Въпросът по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК трябва да е конкретен в указаната с визираното по-горе тълкувателно решение степен - да е свързан с решаващите съображения на съда и предмета на делото, но без необходимата абстрактност от фактическите твърдения и теза на страната същият губи характеристиката си на правен и не предполага даване на принципен отговор, а се свежда до преценка на конкретните доказателства по делото и отговор по поставения за разрешаване пред съда спор. Първият и третият въпроси по т. 2 от изложението са изцяло неотносими към мотивите на обжалваното определение. По отношение на втория намира приложение изложеното по-горе за необходимостта от преценка на конкретните данни по делото. Жалбоподателят в случая не е изложил и доводи защо счита формулираните от него въпроси за такива от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Доколкото в т. 3 на ТР № 5/24.06.2016 г. по тълк. д. № 5/2014 г. на ОСГК на ВКС е разгледан въпросът: Подлежи ли на разглеждане по реда на обезпечителното производство молбата за спиране изпълнението на решение на общо събрание на етажна собственост (чл. 40, ал. 3 ЗУЕС) и подлежи ли на обжалване определението, с което съдът се произнася по същата, не се констатира противоречие на определението на Окръжен съд – Бургас с това тълкувателно решение. Същевременно атакуваното определение е валидно и допустимо. Същото не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано. Изложените от въззивния съд съображения съответстват на трайно установената практика на ВКС досежно начина, по който следва да бъде извършена преценката за основателността на искането за допускане на обезпечение по реда на чл. 390 и сл. ГПК. Както се приема в правната теория и съдебна практика, обезпечителният процес има охранителна функция. Обезпечаването на иска не е част от исковия процес, а самостоятелно уредено в процесуалния закон производство, което осигурява реализирането на правните последици от решението. То цели защитата на спорното материално право докато трае висящността на процеса. Конкретно, спирането изпълнението на решенията на общото събрание на етажната собственост, при предявен иск по чл. 40, ал. 1 ЗУЕС, защитава легитимния интерес на молителя да не претърпи материалноправно незаконосъобразно принудително изпълнение или да не се приема за настъпило правното състояние, следващо от решението на общото събрание. За да бъде допуснато обезпечението, следва да са налице определени предпоставки, визирани в чл. 391, ал. 1 ГПК - искът да е допустим, да е подкрепен с убедителни писмени доказателства, да е налице обезпечителна нужда - когато за ищеца ще бъде невъзможно или ще се затрудни осъществяването на правата по решението. Възможно е допускането на обезпечение и без да са налице убедителни писмени доказателства в подкрепа на иска, като в този случай е необходимо представяне на гаранция. Съдът определя гаранция и когато ищецът е представил документи, но същите не създават у съда убеждение за вероятна основателност на иска. Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,