Определение № 446 от 20.03.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3529/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. Г. Г., подадена чрез адв.Г. Г. от АК [населено място], срещу решение № 106 на Пловдивски апелативен съд, постановено на 27.06.2022г. по в.гр.д.№ 49/2022г., с което след частична отмяна на решение № 228/10.12.2021г., постановено по гр. дело № 384 по описа за 2021г. на Окръжен съд-Хасково, като краен резултат е отхвърлен искът на Г. Г. Г. с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ против Прокуратурата на Република България за разликата над дължимия размер от 10000лв. до размер от 20 000лв., претендирани като обезщетение за претърпените от него неимуществени вреди, настъпили вследствие на повдигнато обвинение по ДП№2/2015г. на СБОП- Х., ведно със законната лихва от 03.04.2019г. до окончателното изплащане, както и в частта за разноските над размер 565,56лв. до размер 1121лв. Първоинстанционното решение в останалата част не е било предмет на въззивна проверка и е влязло в сила. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон и процесуалните правила – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на ищеца – сега касатор, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, се извежда следният правен въпрос, уточнен от съда: „За задължението на съда при определяне на неимуществените вреди да извърши преценка на всички конкретно обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 от ЗЗД. По отношение на този въпрос, като допълнително основание за допускане на касационно обжалване, се сочи хипотезата на т. 1 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК, като се поддържа, че с обжалваното въззивно решение е бил разрешен в противоречие с постановените по реда на чл.290 ГПК Решение № 317 от 09.12.2010г. по гр.д.№ 4620/2008г. на Второ ГО на ВКС, Решение № 532/ 24.06.2010г. по гр.д.№ 1650/2009г. на Трето ГО на ВКС; Решение № 40/ 13.05.2020г. по гр.д.№ 2683/2019г. на Четвърто ГО на ВКС; Решение № 3/ 13.02.2012г. по гр.д.№ 637/2011г. на Трето ГО на ВКС; Решение № 114/ 13.12.2018г. по гр.д.№ 4861/2017г. на Трето ГО на ВКС и Решение №55/11.03.2013г. по гр.д.№1107/2012г. на Четвърто ГО на ВКС. Счита, че този въпрос се разрешава противоречиво от съдилищата в страната, както и, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото - основанието по чл.280, чл.1 т.3 ГПК, е изложено бланкетно, без обосновка в тази насока. Ответната страна Прокуратура на Република България не изразява становище по касационната жалба. Касационната жалба е редовна и процесуално допустима - подадена е от надлежна страна с интерес от предприетото процесуално действие, срещу акт, подлежащ на инстанционен контрол, и е постъпила в срока по чл. 283 ГПК. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, настоящият състав на ВКС, Трето гражданско отделение, съобрази следното: За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че са налице предпоставките за ангажиране на обективната отговорност на държавата и при прекратяване на наказателното производство поради това, че деянието не е извършено от лицето или че извършеното деяние не е престъпление. Счел е за безспорно установено в процесния случай наличието на първите две предпоставки – повдигнато обвинение за извършено престъпление и прекратяване на производството. Като спорен е определил единствено размерът на дължимото обезщетение. В тази връзка е посочил, че съгласно § 1 от ДР на ЗОДОВ вр. чл. 52 от ЗЗД, обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост; че приложимите критерии са свързани с тежестта на обвинението, продължителността на наказателното преследване (досъдебната фаза и поддържането на обвинение в съдебната), личността на увредения, настъпилите промени в обществения статус и репутацията на лицето, негативното отражение в резултат на воденото наказателно производство върху душевното състояние на обвинения, извън неизбежно следващите се по човешка презумпция вреди, свързани със страх от неоснователно осъждане, засегната чест и достойнство, неизбежни ограничения в личния, обществения и професионалния живот (решение № 281/21.06.2012 г., гр.д. № 1240/2011 г., ІV ГО на ВКС). Отчел е, че престъплението по чл. 321, ал. 3, т. 2 от НК е тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 от НК, тъй като за него се предвижда наказание лишаване от свобода от три до десет години; че това е повишило интензитета на търпените от ищеца негативни преживявания, свързани с непрекъснат стрес и страх от несправедливо осъждане; че наказателното производство е продължило 3 години и 3 месеца, през който период два пъти е привличан като обвиняем и е разпитван; че не е установено по делото да са били наложени спрямо ищеца ограничения на правото свободно да напуска пределите на страната; че не са доказани по категоричен начин лично компрометиращи го публикации в средствата за масова информация. Съдът е съобразил също, че привличането като обвиняем е за извършено от ищеца престъпление в качеството му на длъжностно лице и това е засегнало доброто му име в професионалните среди и в обществото, в неголямо населено място, където голяма част от жителите са познават взаимно; че наказателното преследване е станало достояние на широката общественост и това е повлияло негативно на отношенията му с околните, на личното му самочувствие и на психическата му устойчивост; че данните за личността на ищеца, намиращи се в досъдебното производство, сочат на перспективен, дисциплиниран и много добър служител, без осъждания или образувани наказателни производства срещу него; че привличането като обвиняем за престъпление, в кръга на службата му, е променило отношението на околните към него и е затруднило намирането на работа. Отчел е и това, че ищецът е бил временно отстранен от работа със заповед от 15.01.2015 г., която не е обжалвана; че пет месеца по-късно, той е допуснат на работа с нова заповед от 14.06.2015 г.; че със съответни заповеди на МФ – Агенция „Митници“, независимо от висящото досъдебно наказателно производство спрямо него, той е бил преназначаван на работа; че специализираната прокуратура е искала отстраняването му от работа, но с определение от 30.06.2016 г. по нчд 1722/2016 г. СНС е оставил без уважение това искане. След анализ на свидетелските показания съдът е обосновал и извод, че независимо от обвиненията, в службата отдръпване на колегите по отношение на ищеца не е имало и че не са доказани вреди над обичайните по отношение на здравословното му състояние; че сърдечните проблеми са датирали отпреди образуването на ДП, а в деня на акцията са му давали успокоителни. В тази връзка съдът е приел, че когато ищецът претендира вреди над обичайните, той следва безспорно да ги докаже (което би рефлектирало на размера на обезщетението), като това не означава, че липсват обичайните неимуществени вреди от незаконно наказателно преследване, но в този случай размерът на обезщетението следва да се определи според стандарта на живот, за да не се превърне в източник за неоснователно обогатяване. Въззивният съд е обосновал извод, че при отчитане на всички фактори, повлияли негативно живота на ищеца, справедливият размер на обезщетението е 10000 лева. Посочил е, че целта на присъденото обезщетение е да се репарират действително претърпените неимуществени вреди, без да се допуска обогатяване на увреденото лице; че този размер на обезщетението е съобразен и с обстоятелството, че за период от три години и три месеца интензивни процесуално-следствени действия срещу него не са извършвани, не е била взета тежка мярка за неотклонение, не е била взета и мярка по чл. 68 от НПК за ограничаване на правото на придвижване извън страната, което не е допринесло за значителни вредни последици за ищеца; че е имало разбиране и съпричастност от страна на колегите му в професионалната му среда. Отчел е и това, че в съда не е бил внасян обвинителен акт и ищецът не е бил принуден да се явява в съдебни заседания, както и, че наказателното производство е било прекратено поради липса на достатъчно доказателства. Затова е приел, че сумата от 10000 лева в най-пълна степен ще компенсира вредите от неоправданата наказателна репресия, нанесена на пострадалия. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради липсата на сочените предпоставки по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Съображенията за това са следните: При изложените от него мотиви, въззивният съд, като е взел предвид правно-релевантните за това обстоятелства, установени по делото, и като е приложил общия критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, е определил размера на присъденото обезщетение, дължимо по иска с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ срещу Прокуратурата, в съответствие с константната съдебна практика, включително на ВКС, намерила израз в ППВС № 4/1964 г., в ТР № 3/22.04.2005 г., както и в установената задължителна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК. Съгласно тази трайно установена съдебна практика, понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне на обезщетението за неимуществени вреди.Такива обстоятелства са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането, съпоставени със състоянието на ищеца преди него. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ такива, правнорелевантни обстоятелства за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления, дали е по служба или не, дали ищецът е оправдан (респ. - наказателното производство е прекратено) по всички обвинения или по част от тях, а по други е осъден, продължителността на наказателното производство, включително дали то е в рамките или надхвърля разумните срокове за провеждането му, дали е взета и вида на взетата мярка за неотклонение; както и по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца - има ли влошаване на здравословното му състояние и в каква степен и от какъв вид е то, конкретните преживявания на ищеца, и изобщо - цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му - семейство, приятели, професия, обществен отзвук, включително предизвикан от оповестяване на повдигнатото обвинение чрез медиите и пр. В този смисъл, неимуществените вреди са конкретно определими и присъденото парично обезщетение за тях следва да съответства на необходимостта за преодоляването им, следва да е достатъчно по размер за репарирането им - в съответствие с общоприетия критерий за справедливост и с оглед особеностите на конкретния случай, като същевременно обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди, които могат, и поначало са различни във всеки отделен случай, тъй като част от гореизброените критерии и обстоятелства, релевантни за определяне размера на дължимото обезщетение, могат да са подобни или дори еднакви (по вид или в количествено измерение) при съпоставка на отделни случаи, но изключително рядко те могат да са идентични изцяло. В процесния случай въззивното решение е съобразено - досежно определянето размера на процесното обезщетение и взетите предвид правнорелевантни за това факти, с така установената константна задължителна практика на ВКС, както и в установената практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, сред която и представената от касатора, като същото е мотивирано, поради което и следва изводът, че в случая няма основание за допускането на касационното обжалване - по наведения от касатора правен въпрос относно критерия за справедливост по чл. 52 от ЗЗД при определяне на обезщетението за претърпените неимуществени вреди и относно преценката в тази връзка на конкретните, обективно съществуващи обстоятелства, установени по делото. Не е налице и поддържаното основание по чл.280 т.3 ГПК. Основанието по чл.280 т.3 ГПК е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато съществуващата по приложението на тази правна норма практика на ВКС се нуждае от коригиране. В случая касаторът не е изложил доводи в тази насока, а и визираните предпоставки не са налице, тъй като разпоредбите на чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ и чл. 52 ЗЗД, са ясни и не се нуждаят от тълкуване, а по приложението им има установена практика на ВКС, в това число и задължителна. На следващо място, за да обоснове наличието на основанието по чл.280 т.3 ГПК касаторът единствено въвежда бланкетно твърдение за значимост на конкретния правен спор за точното прилагане на закона и за развитието на правото без обосновка защо счита, че това е така. Предвид това няма как да бъде обоснован от съда извод за наличие на това допълнително основание. Предвид изложеното не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване с оглед на посочените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основания. При този изход на спора ответникът в производството има право на разноски, но същият не е претендирал присъждането на такива. Разноски на касатора не се следват. С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,