Определение № 194 от 18.06.2020 г. на ВКС по т. д. № 751/2020 г.

Производството е по чл.274 ал.2 вр. с ал.1 т.1 ГПК. Образувано е по частни жалби на всяка от страните по гр.д.№ 2729/2018 г. на Софийски апелативен съд – К. Ч. и „Юробанк България„ АД, срещу определение, постановено в открито заседание от 18.02.2020 г. по същото дело, с което съдът, на основание чл. 229 ал.1 т .4 ГПК, е спрял производството по делото до приключване с влязъл в сила акт производството по чл.267д ПЕС / преюдициално запитване / по дело С – 745/2019 г. на СЕС. Всеки от жалбоподателите поддържа неправилност на определението, поради липса на каквато и да било преюдициалност, ерго – значение на решението по посоченото дело на СЕС, за правилното решение на спора, с оглед предмета на спряното производство. Частният жалбоподател „Юробанк България„ АД оспорва принципно допустимостта на спиране, на посоченото основание, както и на основание чл.631 ал.1 ГПК, след като отправеното преюдициално запитване до СЕС не е по настоящото, а по друго дело. Частният жалбоподател К. Ч. коментира мотиви, каквито атакуваното определение обективно не съдържа, поради което и не следва да бъдат възпроизведени. Представено е и изложение по чл.280 ГПК, каквото с оглед основанието на производството – чл.274 ал.2, а не ал.3 ГПК – е неотносимо. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че частните жалби са подадени в срока по чл.275 ал.1 ГПК, от легитимирани да обжалват страни, против валиден и допустим, подлежащ на обжалване, като преграждащ производството по гр.д.№ 2729/2018 г. на САС съдебен акт. За да се произнесе настоящият състав съобрази следното: Ищецът – К. Ч. – е предявил осъдителни искове, с правно основание чл.55 ал.1 пр. първо ЗЗД, за осъждане на ответника „Юробанк България”АД да му върне заплатени от него суми в швейцарски франкове, като платени без основание, поради нищожност на сключените, последващо на сключени договори за предоставяне на ипотечен кредит в евро - № 2824/ R / 2006 и договор за жилищен кредит № 4329/ R /2007 - анекс № 538/AMR/2008 към първия договор и анекс № 519/АМR/ 2008 към втория договор. Ищецът твърди, че с анексите е изменен предмета на договорите, като въпреки вече усвоени кредити в евро и реализиране целта, за която са сключени договорите за кредит, е договорен предмет /чл.1/ - предоставянето на кредита в швейцарски франкове, като сумата на същите е определена счетоводно / превалутирана /, съобразно курса на швейцарски франк спрямо еврото. Така ищецът твърди, че макар връщането на кредита да е допустимо в каквато и да било валута, по споразумение на страните, нищожно е договарянето по отношение на последици, вече реализирани - получен кредит в евро, вкл. частично погасявани в евро. Според ищеца е логически и правен абсурд страните да договорят помежду си нещо коренно различно от това, което вече се е случило. По тези съображения се твърди нищожност на анексите поради невъзможен предмет - чл.26 ал.2 пр. първо ЗЗД. Погасяваните в швейцарски франкове, на основание нищожните анекси, суми се претендират за връщане от ответника. Ответникът се е защитавал с довода, че при свободно формиране на волята, в съответствие със свободата на договарянето – чл.9 ЗЗД, страните са уговорили връщането на нещо различно от престираното, в пълно съответствие с чл.65 ЗЗД. Не е налице хипотеза на правна или фактическа невъзможност на предмета на престацията. Ясна, според ответника, е волята на страните да се преуреди единствено за в бъдеще – досежно връщането на кредита - вида на дължимата валута. В евентуалност е поддържано възражението, че дори анексите да се приемат за нищожни, то правоотношението продължава да се урежда, в съответствие с първоначалните договори и анексите към същите, при договаряне в евро, на основание които ответникът твърди, че ищецът дължи сумата от 69 646 евро главница по първия кредит, ведно с 9,4 % годишна лихва за 195 месечни вноски и 80 000 евро главница по втория кредит, ведно с 9,9 % годишна лихва за 276 месечни вноски. Твърди, че сумите покриват разплащанията в швейцарски франкове, което следва да се съобрази при произнасянето по иска, вкл. същите са предмет на предявено възражение за прихващане. Евентуално е противопоставено и възражение за погасителна давност. Между страните, по искове на Банката е образувано по реда на чл.422 ГПК друго производство – т.д.№ 87/18 г. по описа на Бургаски окръжен съд, по което Банката предявява, при това единствено на основание първия по време ипотечен кредит, вземанията си към К. Ч. и съпругата му В. Ч., като дължими в швейцарски франкове - съответно главница, възнаградителна и наказателна лихви и такси по обслужване на кредита. С предходно определение на касационна инстанция е отречена връзка на преюдициалност на настоящото спрямо предмета на производството по т.д.№ 87/2018 г. на Бургаски окръжен съд. Съдът е приел, че макар изходът на спора по всяко от делата да зависи от разрешаването на един и същ преюдициален въпрос, силата на пресъдено нещо на решението по т.д.№ 87/2018 г. на БОС не се явява предпоставка за разрешаването на спора по настоящото. За да постанови атакуваното спиране, на основание чл. 229 ал.1 т.4 ГПК, въззивният съд се е позовал на съдържанието на преюдициалното запитване, а то е: 1. Ако се установи, че клауза за едностранно изменение на лихвения процент по договор за кредит, сключен между търговец и потребител, е неравноправна, допустимо ли е националният съд да приеме, че дължимата се по договора лихва е фиксирана / въпреки противна уговорка в първоначалния договор / в размера, който е определен към датата на отпускането на кредита ? 2. Ако отговорът на първия въпрос е отрицателен, допустимо ли е националният съд въобще да присъжда лихва при наличие на неравноправна клауза, която не определя по правомерен начин променливия лихвен процент по договора ? 3. По какъв начин се отразява на отговора на първите два въпроса обстоятелството, че в хода на погасяване на кредита потребителят се е съгласил да се прилага методология за определяне на лихвения процент, която не съдържа неравноправни клаузи ? Частните жалби са неоснователни. Решението по дело С–745/19 на СЕС би било от значение за произнасянето по предмета на производството по т.д.№ 2729/2018 г. на САС, в случай на възприемане за основателен довода за нищожност на анексите, предвид въведеното от ответника в предмета евентуално, спрямо уважаването на иска, възражение за прихващане. Тъй като същото е с дължими, на основание договорите за ипотечен кредит и анекси към същите, със съдържанието им до сключването на евентуално нищожните анекси, суми и от възнаградителна лихва, по отношение формирането на последната отговорите на поставените в преюдициалното запитване въпроси се явяват значими, а к о по отношение клаузите за формиране на възнаградителна лихва е въведено възражение за нищожност, като неравноправни, на основание чл.143 ЗЗП от страна на ищеца и/ или съдът служебно съобразява вероятна нищожност на това основание, както и а к о би било допустимо прихващането, в смисъл – компенсируеми насрещните вземания, като еднородни, в който смисъл ищецът е противопоставил възражения, основани на приетото в ТР № 4/29.04.2015 г. по тълк.дело № 4/2014 г. на ОСГТК на ВКС. В настоящото производство,обаче, съдът не е овластен да се произнася както по компенсируемостта на насрещните вземания, така и по нищожността на клаузите за определяне размера на възнаградителната лихва, като неравноправни по смисъла на ЗЗП. Макар ищецът да не е въвел изрично възражение за неравноправни клаузи, непротиворечива е формираната до момента практика на ВКС, че съдът служебно следи за нищожността на това основание. Действително, ответникът е претендирал прихващане с възнаградителна лихва, формирана с приложение на първоначално договорения лихвен процент / 9,4 % по първия договор – уточнение в с.з. от 07.03.2016 г. по гр.д.№ 10327/20154 г. на СГС и 9,9 % по втория /. Сключените договори, обаче, въвеждат клаузи за едностранна промяна в размера на лихвата, а поставените в преюдициалното запитване въпроси касаят именно такава хипотеза - ако клаузите, относно промяна в размера на възнаградителната лихва в срока на договора, са счетени за нищожни, като неравноправни, би ли могъл съдът да присъди възнаградителната лихва като фиксирана, съобразно първоначално уговорения нейн размер и дали изобщо може да присъди лихва в такава хипотеза. В обобщение, доколкото е налице възможност, уважавайки иска и доколкото би дължал произнасяне по възражението за прихващане на ответника, съдът да прецени както компенсируемост на насрещните вземания, така и служебно да приеме нищожност на клаузите, касаещи формирането на възнаградителната лихва / каквато възможност настоящият състав намира, че пестеливите мотиви на атакуваното определение навеждат /, то отговорите на поставените за разрешаване по дело С – 745/19 въпроси биха били от значение за произнасяне относно размера на активното вземане, съответно за произнасяне по възражението за прихващане, ако би се приело за допустимо. Както вече се посочи, настоящият съд не може да се произнася по съществото на спора, каквото съставлява произнасянето по принципната компенсируемост на насрещните вземания / в различна валута /, както и произнасянето по нищожността на договорните клаузи, касаещи формирането на възнаградителната лихва, нито такова предварително произнасяне по съществото на спора е дължимо от въззивния съд. Обстоятелството, че първоинстанционният съд не се е произнесъл по възражението за прихващане, уважавайки иска на противната страна, не изключва задължението на въззивния съд да санира този процесуален пропуск, като разгледа същото, след като е допустимо предявено. Неоснователно е възражението на жалбоподателя „Юробанк България„АД, че висящото производство по преюдициално запитване пред СЕС не е основание за спиране на производството, но правното основание за това е чл.633 вр. с чл.631 ал.1 ГПК, независимо че запитването е отправено от друг, а не конкретния разглеждащ съд. Чл.628 ГПК задължава всеки български съд да отправи запитване до СЕС в случаите, когато тълкуване на разпоредба от правото на ЕС е от значение за правилното решаване на делото. Решението на СЕС, обаче, е задължително за всички съдилища в България - чл.633 ГПК. Следователно, когато е отправено от един български съд, но пред друг съд се поставят същите въпроси, за правилното решаване на които е необходимо тълкуване на същите разпоредби от правото на ЕС и в идентичен аспект, вторият съд също дължи спиране,тъй като е безпредметно да се изисква от него отправяне на идентично преюдициално питане. Адресат на задължението по чл.631 ал.1 ГПК е не само отправилия питането съд, но и всеки съд, за който отговорите на отправеното от предходен преюдициално запитване биха били от значение за правилното разрешаване на спора. Разпоредбата на чл.631 ал.1 ГПК не ограничава спирането, като правомощие единствено на последната инстанция по спора. / В същия смисъл опр. по ч.т.д.№ 631/2019 г. на ІV г.о. на ВКС /. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение