Определение № 407 от 11.02.2026 г. на ВКС по т. д. № 2348/2025 г.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 407

гр. София, 11.02.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, състав на І т.о. в закрито заседание на двадесет и осми януари през две хиляди и двадесет и шеста година в състав:

Председател: Ирина Петрова

Членове: Десислава Добрева

Мария Бойчева

като изслуша докладваното от съдия Петрова т.д. № 2348 по описа за 2025г ., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на ответника „Ново финанс“ ООД, [населено място] срещу решение № 4339 от 04.07.2025г. по в.гр.д. № 591/2025г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решението по гр.д.№ 16118/2023г. на Софийски районен съд и са прогласени за нищожни по предявените от М. А. установителни искове клаузите на чл. 2.6 и чл. 4.2 букви „б“ и „в“ от Договор за заем с клиентски № 768-СФ28.05.2020г. и Договор за заем с клиентски № 770-СФ-29.05.2020г. като противоречащи на Закона за кредитите за недвижими имоти на потребители и на Закона за защита на потребителите и ответникът е осъден да заплати на ищцата на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД сумата от 714 лева по Договор за заем с клиентски № 768- СФ-28.05.2020г. и сумата от 7 493,50 лева по Договор за заем с клиентски № 770-СФ29.05.2020г., представляващи недължимо платени суми за наказателни лихви /неустойки/, начислени по чл. 2.6 от договорите за заем, ведно със законната лихва върху сумите от датата на подаване на исковата молба - 29.03.2023г., до окончателното им изплащане. В касационната жалба са изложени съображения за неправилност на въззивния акт поради противоречие на материалния закон, като постановен при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и в противоречие с утвърдената съдебна практика. Искането е за отмяна на решението и отхвърляне на исковете или връщане на делото за ново разглеждане. Оспорват се правните изводи на въззивната инстанция, основани на представения с исковата молба Договор за спогодба от 09.12.2022г., сключен между страните. Твърдението е, че от значение за спора е заключението – основно и допълнително на счетоводната експертиза, което е установило, че заплатената от ищцата сума за пълно погасяване на задължението й в общ размер на 46 123.50лв., не включва плащане на наказателни лихви по чл.2.6 от двата договора за заем. Възразява се срещу извода на съда, че тези плащания са направени от ищцата въз основа на сключената спогодба. Касаторът счита за неправилни и изводите, че клаузата на чл.4.2. б. „б" и „в” от двата договора за заем, която според него установява „задължение за заплащане на възнаградителни лихви при забавено изпълнение“, представлява неустойка с компенсаторен характер. Навежда доводи, че тези текстове не са прилагани между страните.

В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК като въпроси, по които се иска допускане на касационното обжалване, са посочени: 1/ Длъжен ли е въззивният съд при постановяване на съдебното решение да обсъди самостоятелно всички допустими и относими към спорния предмет искания, доводи и възражения на страните в случай, че те са релевирани своевременно в рамките на производството? като се твърди противоречие на обжалвания акт с цитирана практика по чл.290 ГПК. Същевременно е посочено, че процесуалното нарушение във връзка с формулирания въпрос е и основание по смисъла на „чл.280, предл. второ и трето ГПК, обуславящо очевидна неправилност на въззивното решение“.

2/ Подлежат ли на доказване факти и обстоятелства, които не са били обявени от съда за безспорни и ненуждаещи се от доказване с доклада по делото, а в последствие съдебният състав се е основал на тях в решението си? поради твърдяно противоречие на обжалваното решение с ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС и решения на състави на касационната инстанция. Твърдението е, че експертизата не установява общо заплатената от ищцата сума по двата договора от 46 123.50лв. да включва наказателни лихви, и въпреки това, съставът на СГС изложил съображения, че не кредитира заключението като необосновано и некореспондиращо на останалия доказателствен материал.

3/ Когато релевантен за делото факт е отделен като ненуждаещ се от доказване по реда на чл. 146, ал. 1, т. 4 ГПК, може ли с решението съдът да установи друго относно този факт, без да е уведомил страните относно необходимостта от провеждане на доказване за него?, по който допълнителната предпоставка е въведена с позоваване отново на ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС и решения по чл.290 ГПК. Според обжалващата страна „по презумпция“ съдилищата приели, че има „допълнителна“ спогодба и приели „безусловно суми, произтичащи от нея“, в разрез с процесуалните правила и с установената съдебна практика. Касаторът поддържа, че независимо от сключената между страните спогодба, основанието за събиране на конкретните суми е тяхното осчетоводяване. Поддържа се, че по повод плащанията от ищцата, меродавен е начинът на осчетоводяване, а не „съдът по избор да придава тежест на документ, за който не са събирани данни плащанията по него да са така, както е описано“. Възразява се срещу извода че клаузата на чл.4.2. б. „б" и „в” от двата договора за заем, „съдържаща задължение за заплащане на възнаградителни лихви при забавено изпълнение“, представлява неустойка с компенсаторен характер. Отново навежда доводи, че текстовете на чл.4.2. б. „б“ и „в" от сключените договори за заем не са прилагани между страните. 4/ Иска се допускане на касационно обжалване на въззивното решение на посочено основание „чл.280 ал.1 т.2. предл. 2 ГПК“ по въпроса: Следва ли съдът, след като сам е преценил, че за установяване на определени обстоятелства се изискват специални знания, да игнорира изцяло заключенията на лицата, притежаващи такива знания, и да се произнесе по технически въпроси, за които не притежава нужната квалификация и образование? като същевременно се поддържа противоречие с т.10 на ТР №1/04.01.2001г. по тълк. дело 1/2000г. на ОСГК на ВКС. 5/ Кога една клауза от договор за заем е индивидуално уговорена и какви са основанията за нищожност на клауза от сключените между страните два договора за заем, отговаряща на изискванията на чл. 38 ЗКНИП? с позоваване на съдебна практика по чл.38 ЗКНИП и по чл.145,ал.2 ЗЗП. В писмен отговор насрещната страна оспорва наличието на предпоставките за допускане на касационното обжалване и основателността на касационната жалба. За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното: В исковата молба ищцата се е позовала на качеството си на потребител при сключването на двата процесни договори за заем, за обезпечаване на задълженията си по които е учредила ипотека върху свои имоти – самостоятелни обекти в сграда; на извършени погасителни плащания в общ размер на 46 123.50 лв. (извършени през януари 2021г., ноември и декември 2021г., от януари до ноември 2022г.), както и на финално плащане от 39 040.26лв. на 09.12.2022г. по издадената от кредитодателя референция от 05.12.2022г. В референцията е посочено, че задълженията на заемополучателя по двата договора към декември 2022г. е 44 777.76лв. от които 25 000лв. - главница и 19 777.76 договорна лихва и неустойка за забава, и 500лв. такса за заличаване на ипотека и удостоверение. С референцията е предложено до 16.12.2022г. заемателката да преведе на дружеството сумата 39 040.26лв. срещу поето задължение ипотеките да бъдат заличени. В исковата молба ищцата се е позовавала и е представила и сключената на 09.12. 2022г. спогодба, съгласно раздел В) от която, „към датата 09.12.2022г. задължението на длъжника е 44 777.76лв. и включва :1/неплатени главници по всеки един от договорите за заем - съответно от 2 000лв. и 23 000лв.; 2/ лихва възнаградителна по двата договора в общ размер на 152.78лв. за периода 29.11.2022г. - 09.12.2022г., дължима на основание чл.2.2.,б.„ж“ и б. „з“ от договорите; 3/ наказателна лихва по двата договора за заем в общ размер на 19 125 лв., дължима на основание чл.2.6 от договорите; такса заличаване на ипотека 450лв. и такса справка - 50лв.“ В исковата молба е пояснено, че в резултат от изпълнението на поетите от ищцата задължения по спогодбата – да заплати до 16.12.2022г. финалното задължение от 39 040лв. като окончателно плащане на всички финансови задължения по двата договора, с молба от 13.12.2022г. ответникът е заличил договорната ипотека. Установителните искове са основани на твърдения за противоречие на оспорените клаузи на чл.2.6 и чл.4.2, б. „б“ и „в“ с разпоредбите на чл.43 ЗКНИП, като противоречащи на добрите нрави - чл.26,ал.1, предл. трето ЗЗД и на разпоредбата на чл.143, ал.1 във вр. с ал.2,т.5 ЗЗП. Осъдителната претенция е формирана като сбор от платени без основание неустойки по двата договора за заем; като надплатена сума, формирана като от доброволно погасените 46 123.50лв. се приспадне сборът от дължимата главницата и дължимите възнаградителни лихви. Съдилищата са приели за безспорно сключването на двата договора за заем с посоченото в исковата молба съдържание – първият за 23 000лв. със срок 60 месеца и крайна дата за връщане 29.05.2025г.; вторият за 2 000лв. със същата крайна дата за връщане. Годишният фиксиран ЛП по двата договора е 20%. Безспорно е било и плащането от заемателя на сумата в изпълнение на спогодбата от 09.12.2022г. Като приложим за правоотношението съдилищата са приели Закона за кредитите за недвижими имоти на потребители, съгласно чл.1,ал.2 от който, кредити за недвижими имоти са тези кредити, обезпечени с ипотекиране на недвижим имот, каквито са процесните, както и е приложима потребителската защита по ЗЗП. По наведените в исковата молба твърдения, че оспорените разпоредби от договора - чл.2.6 ( при забава в погасяването на дължима вноска дори с един просрочен ден или при частично погасяване на дължима вноска в размер на по-малко от определената в погасителния план, заемополучателят ще начислява наказателен лихвен процент /“Наказателна лихва“/ в размер на 5 % месечно, начислена върху остатъчната заемна сума ); чл.4.2, б. „б“ ( заемодателят има право да увеличи с 5 % месечно лихвата върху заемната сума, когато заемът и/или уговорените лихви, не се погасяват в сроковете, определени в договора ) и чл.4.2, б. „в“ ( заемодателят има право да увеличи с 5 % месечно лихвата върху заемната сума, когато дължимата лихва не се погасява в договорения размер, а се извършват частични плащания на лихва

) с идентично съдържание в двата договора, са нищожни като уговорени в противоречие със закона (чл.43,ал.1, и ал.2 ЗКНИП и чл. 143, т.5 ЗЗП) и противоречащи на добрите нрави, въззивната инстанция е приела, че клаузите са в пряко нарушение на разпоредбите на чл.43,ал.1 и ал.2 ЗКНИП, постановяващи, че при забава на потребителя, кредиторът има право на обезщетение за забава само върху размера на просрочената сума за времето на забавата и то не може да надвишава законната лихва. Мотивирано е, че оспорените уговорки предвиждат задължение на потребителя да заплаща обезщетение за забава в по-висок размер от нормативно определения и уговарят обезщетението да се начислява не върху забавените вноски, а върху остатъка от заемната сума, която не е падежирала, т.е. върху сума, за която кредитополучателят не е в забава. Преценено е, че същевременно оспорените клаузи са неравноправни по смисъла на чл.143,ал.2, т.5 ЗЗП и нищожни, тъй като задължават потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. Анализирано е, че предвиденият размер от 5% месечно е значително по-висок от определения в ПМС № 426/18.12.2014 г. за размера на законната лихва по просрочени парични задължения, още повече, че се начислява не върху размера на просрочената сума, а върху цялата остатъчна още неизискуема заемна сума и така води до неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на потребителя и в този смисъл до значително неравновесие между правата и задълженията им в хипотезата на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП и до необоснована тежест на задълженията на заемополучателя. По отношение на разпоредбите на чл.4.2, б. „б“ и б. „в“ от договорите, даващи право на кредитодателя да увеличи лихвата при забава или непълно изпълнение на задълженията на кредитополучателя, е възприет изводът, че в тях не са посочени обективни обстоятелства, при чието проявление би възникнало потестативното право на кредитодателя едностранно да промени договорения лихвен процент, а единствено потестативното право на заемодателя да увеличи лихвата при забава или непълно изпълнение на задължението на кредитополучателя в договорените срокове. Анализирано е, че по отношение на тях е неприложимо изключението по чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП; че те не отговарят на изискването за добросъвестност, водят до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, тъй като предвиждат като последица от неизпълнението на последния (независимо дали е съществено или се касае за кратка забава или заплащане на суми в по-малък размер от договорените), възможност търговецът да увеличи съществено размера на договорената лихва с 1/4. Възприето е, че тези клаузи уговарят допълнителна неустойка за забава, тъй като увеличението на лихвения процент е свързано единствено с неизпълнението на задължението на кредиполучателя да заплаща дължимите суми в договорения размер и в сроковете, определени в договора; предвижда се допълнително начисляване на неустойка за забава, която се кумулира с предвидените в чл.2.6 и чл. 2.7 неустойки в противоречие с разпоредбите на чл. 43 ЗКНИП. По осъдителния иск са изложени съображенията, че със спогодбата са уговорени взаимни отстъпки - дължимите суми по договорите да се върнат преди падежната им дата (29.05.2025г.), а кредитополучателят опрощава част от дължимите суми и с този договор ответникът изрично е посочил размер и основание на дължимите суми по договорите за заем. Акцентирано е на изричното и ясно дефиниране на сума, представляваща размер на наказателна лихва по двата договора - 19 125 лева. Извършен е анализ, че спогодбата кореспондира изцяло с издадената от кредитодателя референция от 05.12.2022г., в която е посочено че са останали дължими 19 277,76 лева, договорна лихва и неустойка за забава (19 125 +152,78). Въз основа на тези писмени доказателства е възприет категоричният извод, че ответното дружество е начислило 19 125 лева наказателна лихва по двата договора за заем за периода от 30.07.2021г. до 01.11.2022г. и изрично е посочено, че тази сума има за основание разпоредбата на чл. 2.6 от двата договора за заем. С мотивите, че съгласно чл.10 от спогодбата, клаузите от нея представляват признание на всяко и всички вземания, описани в нея, съдът не е кредитирал заключението на вещото лице, което само на база счетоводните записвания при ответника е посочило, че няма начислени неустойки, респ. няма такива плащания. Счетено е, че изводите на вещото лице не кореспондират на останалия доказателствен материал, а последващото осчетоводяване от ответника и неговото отразяване в заключението на вещото лице, са ирелевантни за действителната воля на страните. Счетоводните записвания по отношение на извършеното от ищцата погашение на задълженията по договора са преценени като последващо сключването на спогодбата действие, което не може да доведе до различно тълкуване на сключения между страните договор за спогодба и на поетите с него задължения. Възприето е, че в конкретния случай страната не може с изходящо от нея доказателство да установява изгодни за себе си факти. Акцентирано е, че на изводите на експерта, че по счетоводни записвания при ответника по процесните договори за заем няма начислени неустойки, респ. няма такива плащания, противостоят приетите писмени документи, които установяват, че страните са признали със сключването на договора за спогодба съществуването на вземане на ответника в размер на 19 125 лева, представляваща наказателна лихва, формирана на основание чл. 2.6 от процесните договори.

Искането за допускане на касационното обжалване по поставените от касатора въпроси не може да бъде уважено: В отговора на исковата молба, стр.8 ответникът изрично е заявил становището си, че уговореното с чл.2.6 от двата договора задължение представлява наказателна лихва за нарушаване на сроковете за плащане, представлява задължение за неустойка, което има за цел да обезщети вредите на кредитора от забавеното изпълнение на парично задължение. Така ответникът е защитавал тезата си, че претендираната неустойка (лихва за забава, наказателна лихва), не представлява скрита възнаградителна лихва и не противоречи на закона и добрите нрави. Същевременно с отговора на исковата молба ответникът не е възразил срещу приемането като доказателство на представения от ищеца договор за спогодба, нито е изразил несъгласие с обективирана в него своя воля. Изложеното е от решаващо значение, тъй като чрез всеки от поставените въпроси касаторът цели да игнорира съдържанието на спогодбата, която е сключена в изпълнение на едностранно изготвената от него референция, на която уговорките в спогодбата изцяло кореспондират (с уточнението, че в референцията договорната лихва и неустойката за забава са посочени като сбор 19 277.76лв., а в спогодбата са посочени събираемите: възнаградителна лихва 152.78лв. с основание чл.2.2.б. „ж“ и наказателна лихва 19 125лв. с основание чл.2.6 от договорите). В синхрон с правната логика са мотивите към обжалвания акт, че едностранните счетоводни записвания при касатора, възпроизведени в заключението на експертизата, не са годни да опровергаят съдържанието на спогодбата, включително и относно размера на начислената от ответника наказателна лихва по двата договора за заем в общ размер на 19 125 лв., дължима с посочено основание чл.2.6 от договорите. От изложеното пряко произтича неоснователността на искането за допускане на касационното обжалване по първите четири въпроса, посредством които ответникът цели да противопостави на съдържанието на спогодбата, на договореното между страните, своите последващи едностранни счетоводни записвания, които не съдържат информация за признатата от него наказателна неустойка за забава, която е начислил на основание чл.2.6 от договора. Поради това неоснователна е тезата на касатора, че основанието за събирането на тези суми е „тяхното осчетоводяване“, че по отношение на плащанията от ищцата „меродавен е начинът на тяхното осчетоводяване“. Неразбираемо и нелогично е защитаваното чрез въпроси № 1-3 становище на касатора. Визираните от него факти и обстоятелства (не приети за безспорни и ненуждаещи се от доказване според зададеното във въпросите), на които според обжалващата страна съдът е основал решаващите си изводи, са именно приетите и неоспорени от ответника писмени доказателства: изходяща от него референция и подписана от него спогодба. Не е ясно как мотивирането на крайния съдебен акт с факти, изводими от приети по делото доказателства с посочена характеристика, поставя в „процесуална изненада“ и не оправдава очакваната от спорещата страна правна сигурност. При формулирането на въпрос № 4 касаторът не държи сметка, че от мотивите на постановените по делото решения явства, че съставите на СРС и СГС притежават в достатъчна степен „квалификация и образование“, (поставени под съмнение във въпроса) да извършат оценката на заключението на вещото лице, което не е имало и поставена задача да съобразява установеното в договора за спогодба, като го обсъдят наред с другите доказателства, както повелява разпоредбата на чл.202 ГПК. При формулирането на въпроса касаторът не държи сметка, че съобразно тази разпоредба и формираната по приложението й практика на ВКС, съдът не е длъжен да възприеме заключението на вещото лице дори и когато страната не е направила възражения срещу него; че експертното заключение като всяко доказателствено средство, трябва да бъде обсъдено наред с всички доказателства по делото като бъде преценена доказателствената му сила съобразно обосноваността му, обективността и компетентността на вещото лице. Съдът може да приеме, че установени в заключението факти не са доказани, обсъждайки по правилата на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК съдебната експертиза, ведно с другите данни по делото. В настоящия случай са изложени обстойни и ясни правни аргументи и мотиви, обективиращи преценката на съда за годността на експертизата и възможността посредством заключението да бъдат приети за установени релевантни за спора факти. Последният въпрос е хипотетичен, тъй като произнасянето на съдилищата не включва проблема за преценката на неравноправна клауза в договора с оглед на неговия основен предмет, нито преценка дали е индивидуално договорена, което пряко изключва възможността за допускане на касационното обжалване по него. Разпоредбата на чл.38 ЗКНИП не е тълкувана нито във връзка с разпоредбата на чл.146 ЗЗП, нито във връзка със чл.145,ал.2 ЗЗП. Поради негодността въпросите да послужат като обща предпоставка за осъществяване на факултативния касационен контрол, безпредметно е обсъждането на въведените ви изложението допълнителни такива. При положение, че касаторът не обосновава наличието на общото основание по чл.280,ал.1 ГПК, така както е очертана неговата характеристика в т.1 на ТР №1/19.02.2020г. на ОСГТК на ВКС, изключена и възможността „по същите въпроси“ да е налице приложното поле на директното основание по чл.280,ал.2, т.3 ГПК - очевидна неправилност. Обосноваването на наличието на този особено съществен порок на решение е задължение на страната и не подлежи на служебно изследване от касационната инстанция, а релевантни аргументи за проявлението му в обжалвания акт не са изложени от касатора. Ответникът в касационното производство претендира разноски за изготвянето на отговора на касационната жалба, които са договорени и доказани в претендирания размер от 2 000лв., като сумата следва да се превалутира в евро при спазване правилата на чл. 12 и чл. 13 от Закона за въвеждане на еврото в Република България и Решение (ЕС) 2025/1407 на Съвета от 08.07.2025 г. относно приемането на еврото от България, считано от 01.01.2026 г., при фиксиран курс 1, 95583 лева/1 евро. По изложените съображения ВКС, състав на Първо т.о. ОПРЕДЕЛИ: Не допуска касационно обжалване на решение № 4339 от 04.07.2025г. по в.гр.д. № 591/2025г. на Софийски градски съд.

Осъжда Ново финанс“ ООД, [населено място] да заплати на Мария М. А. сумата 1 022.58 евро (с левова равностойност 2 000 лева).

Определението подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: