Определение № 215 от 20.05.2021 г. на ВКС по гр. д. № 845/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на М. Г. В. и на Д. П. Г., двамата от [населено място], срещу въззивно решение № 260119 от 08.12.2020г., постановено по в.гр.д.№ 739/2020г. на Пазарджишкия окръжен съд. В първата жалба се релевират всички основания за касационно обжалване по чл.281 ГПК, а във втората – тези по чл.281, т.3 ГПК. С решение № 143 от 22.07.2020г., постановено по гр.д. № 674/2019г. на Велинградския районен съд, е отхвърлен предявеният от Д. П. Г. против М. Г. В., П. Г. Г., Д. И. Г., В. Д. Л. и Г. Д. Г. иск по чл.26, ал.2 ЗЗД за прогласяване нищожността на договор за покупко-продажба на недвижим имот, обективиран в нот.акт 155/1974г., като привиден; оставен е без разглеждане иска му по чл.26, ал.1, във вр. с чл.13, ал.3 СК от 1968г./отм./ за прогласяване относителната недействителност на същия договор и e отхвърлен искът му по чл.75, ал.2 ЗН за прогласяване нищожността на договор за доброволна делба на недвижим имот, обективиран в нот.акт № 151/2014г. Със същото решение са отхвърлени исковете на М. Г. В. против Д. П. Г., П. Г. Г., Д. И. Г., В. Д. Л. и Г. Д. Г. за делба на втория жилищен етаж от двуетажна жилищна сграда със застроена площ от 77 кв.м., построена в общински УПИ *, кв.*, по плана на [населено място], самостоятелен обект с идентификатор ***** по КККР и на две второстепенни постройки с идентификатори **** и ****; допусната е делба на първия жилищен етаж на сградата, самостоятелен обект с идентификатор ***** по КККР, между М. Г. В. с квота 2/16 ид.части, Д. П. Г. с квота 1/16 ид.части и Г. Д. Г. с квота 13/16 ид.части, като съдът е отхвърлил иска за делба по отношение на П. Г. Г., Д. И. Г. и В. Д. Л.. С решение № 260012 от 15.09.2020г. по гр.д. № 647/2019г. на Велинградския районен съд е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в посоченото решение като е отхвърлен и искът на М. Г. В. против Д. П. Г., П. Г. Г., Д. И. Г., В. Д. Л. и Г. Д. Г. за делба на обект с идентификатор ***** /приземния етаж от сградата/. С обжалваното решение на Пазарджишкия окръжен съд двете решения са потвърдени. По делото е установено, че страните по делото са наследници по закон на В. Й. Г., починала на 31.07.1993г., и на Г. П. Г., починал на 26.03.2001г., като М. Г. В. е тяхна дъщеря, Д. П. Г. и П. Г. Г. са наследници /син и внук/ на починалия на 28.01.2004г. техен син П. Г. Г., а Д. И. Г., В. Д. Л. и Г. Д. Г. са преживяла съпруга и дъщери на починалия на 01.08.2014г. друг техен син Д. Г. Г.. На 12.06.1972г. на наследодателката В. Й. Г., по време на брака ѝ с Г. П. Г., е учредено възмездно право на строеж върху държавно /сега общинско/ дворно място, съставляващо парцел *, кв.* по регулационния план на [населено място]. Според одобрените строителни книжа след 01.06.1973г. в имота е разрешено изграждането на еднофамилна жилищна сграда на два етажа. С договор от 13.05.1974г., обективиран в нот.акт № 155/1974г., В. Й. Г. е прехвърлила със съгласието на съпруга си втория етаж от къщата на сина си Д. Г. Г. срещу задължение за гледане и издръжка. С нот.акт № 151/30.09.2014г. е извършена доброволна делба на този етаж между наследниците на Д. Г. Г., като имотът е поставен в дял на неговата дъщеря В. Д. Л.. С договор за дарение от 28.09.1993г. /нот.акт № 89/1993г./ общият наследодател Г. П. Г. е дарил на сина си Д. П. Г. 5/8 ид.части от първия етаж от двуетажната сграда, а с нот.акт №152/2014г. Д. И. Г. и В. Д. Л. са дарили на Г. Д. Г. притежаваните от тях общо 12/24 ид.части от него. От заключението на съдебно-техническата експертиза е установено, че жилищната сграда е двуетажна и има два самостоятелни обекта на собственост /първи и втори жилищен етаж/. П. етаж е вкопан на 1,20 м в земята откъм лицевата фасада, а поради съществуващата денивелация на терена нивото на пода на етажа откъм вътрешната фасада е на 1,50 м над него. Същият е проектиран като мазе, но е реализиран като жилище и се състои от коридор, кухня, две стаи и санитарен възел - тоалетна, която понастоящем се ползва като склад. Светлата му височина е 2,15 м, а конструктивната - 2,37 м. При тези фактически данни въззивният съд е приел, че алеаторният договор от 13.05.1974г., респ. договорът за доброволна делба от 01.08.2014г., са породили своето действие, поради което понастоящем вторият жилищен етаж на жилищната сграда, представляващ самостоятелен обект на правото на собственост, е собственост на ответницата В. Д. Л., а не е съсобствен между страните. Искането за прогласяване нищожността на първата сделка като привидна, прикриваща договор за дарение, е прието за неоснователно поради това, че доказателства в подкрепа на този довод не са ангажирани. Посочено е, че дори хипотетично да се приеме, че алеаторният договор прикрива договор за дарение, последният би породил действието си, т.е. крайните изводи за липсата на съсобственост върху жилището на втория етаж на сградата пак биха били същите. Изложени са съображения, че бракът на общите наследодатели е заварен от СК от 1985г./отм./ и тъй като сделката не е атакувана от другия съпруг в предвидения в закона /чл.22, ал.3/ преклузивен срок, искът за обявяването ѝ за относително недействителна е недопустим. Съдът е приел, че първият жилищен етаж е съсобствен между М. Г. В., Д. П. Г. и Г. Д. Г. при посочените по-горе права, като е отчел извършените прехвърлителни сделки, както и че приземният етаж и двете второстепенни постройки, независимо, че имат самостоятелни идентификационни номера, не са самостоятелни обекти на правото на собственост, а представляват общи части на сградата и следват съдбата на главните вещи, т.е. на двата жилищни етажа, респ. не подлежат на делба, като в тази насока въззивният съд е препратил към подробните съображения на първоинстанционния съд, които е споделил изцяло (те са, че етажът не отговаря на действалите към момента на изграждането му нормативни изисквания, посочени в СПНИНМ от 1959г./отм./ и ЗТСУ/отм./, за самостоятелно жилище, тъй като няма необходимата конструктивна и светла височина и липсват доказателства за необходимост от намаляването им; нивото на пода не е над 0,30 м. над нивото на терена, площта на отворите за осветление в кухнята и едната стая са по-малки; етажът не разполага със самостоятелно складово помещение и предназначението му е да служи за такова на двата жилищни етажа; двете второстепенни постройки са обособени пространства под бетоновата плоча на нивото на улицата, без собствени ограждащи стени и не отговарят на изискванията за груб строеж). Посочено е, че са били налице и предпоставките на чл.247 ГПК за поправка на очевидна фактическа грешка в решението на районния съд от 22.07.2020г., тъй като в мотивите към него съдът е формирал воля за неоснователност на иска за делба на приземния етаж от жилищната сграда, която не е била отразена в диспозитива на решението. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът М. Г. В. сочи, че въззивният съд се е поизнесъл в противоречие с практиката на ВКС по следните въпроси: 1. „Породила ли е правни последици сделката, извършена с нот.акт № 153 /или 155/1974г.”; 2. „Допустимо ли е в производство по чл.247 ГПК да се изменя и допълва, въпреки забраната на чл.246 ГПК, вече обявено на страните и обжалвано с въззивни жалби решение, като предмет на обжалването е негов порок, който не е „очевидна фактическа грешка” и 3. „Дали основното решение № 143 от 22.07.2020г. е валидно и правилно, с оглед задължителните изисквания на чл.344, ал.1 ГПК”. Поддържа се, че решението е очевидно неправилно. Ответникът по жалбата Д. П. Г. е подал писмен отговор, в който е изразил становище, че жалбата следва да бъде допусната до касационно обжалване, а ответницата В. Д. Л. счита, че касационен контрол на въззивното решение не следва да се допуска. Останалите ответници не вземат становище по нея. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК на касатора Д. П. Г. е посочено, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по следните въпроси: 1.Задължен ли е въззивният съд при произнасянето си по спорния предмет на делото, да прецени всички относими доказателства и да обсъди всички въведени от страните в процеса доводи и възражения, както и да изложи мотиви по тях; 2. Необходимо ли е винаги, когато съдията няма необходимите специални знания да даде отговор по съответните въпроси, за които няма нужната квалификация и образование, да ползва експертно становище на специалист в съответната област; следва ли, в случай, че е налице непълнота, неяснота или необоснованост на представеното първоначално заключение, служебно да назначи допълнително заключение; 3. При разпореждане от един от съпрузите с недвижим имот, който е СИО, настъпва ли вещноправното действие на сделката и 4. Към кой момент следва да се преценява дали съсобствена вещ, предмет на делба, е самостоятелна и по-конкретно кои са приложимите правни норми при определяне дали една вещ е самостоятелна, а именно действащите към момента на съдебното производство за делба правни норми или действащите към момента на построяване на недвижимия имот правни норми. Поддържа се, че последният поставен въпрос е и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, както и че решението е очевидно неправилно. Ответникът по жалбата М. Г. В. счита, че жалбата следва да бъде допусната до касационно обжалване, а ответницата В. Д. Л. е изразила становище, че касационен контрол на въззивното решение не следва да се допуска. Останалите ответници не вземат становище по жалбата. Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал.1 на чл.280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл.280, ал.2 ГПК/. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол, като същият следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/09г., ОСГТК на ВКС, т.1/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. Първият и третият поставени въпроси в изложението на М. Г. В. са формулирани по начин, непозволяващ даването на принципни отговори, и по своята същност представляват общи касационни оплаквания по чл.281 ГПК, а вторият въпрос е поставен според твърденията на касаторката и не кореспондира на данните по делото, поради което тези въпроси не могат да обусловят допустимостта на касационното обжалване. Освен това сочената от касаторката практика на ВКС няма отношение към съображенията на съда за постановяване на обжалваното решение и противоречие с нея не е налице. Във връзка с втория въпрос, в допълнение следва да се отбележи, че практиката на ВКС е константна, че в хипотезата, при която съдът е пропуснал да изрази в диспозитива на решението си част от формираната своя воля съгласно неговите мотиви, е налице очевидна фактическа грешка, подлежаща на поправка по реда на чл.247 ГПК, а не се касае до допълване или изменение на постановеното решение. Първият въпрос, поставен в изложението на касатора Д. П. Г., не е решен в противоречие с практиката на ВКС /включително с посочените от него Р № 59 по гр.д.№ 4190/2024г., ІV г.о. и Р № 27 по т.д.№ 2430/2025г., І т.о./, според която съдът трябва да извърши преценка на допустимите и релевантни доказателства, да обсъди релевантните доводи и възражения на страните и да изложи ясни мотиви, тъй като въззивният съд се е произнесъл по този начин, като не само е препратил към подробните мотиви на първоинстанционния съд, каквато възможност му е предоставена с разпоредбата на чл. 272 ГПК, но е направил и самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора. Решаващите му изводи са направени след обсъждане на всички относими към предмета на спора доказателства по делото, като самото несъгласие на касатора с тях не означава наличие на противоречие с установената практика. Същият и не сочи конкретно кои доказателства не са обсъдени, респ. релевантните за спора факти, които са установени с тях. Независимо от обстоятелството, че в случая доводите му във въззивната му жалба са обсъдени, но са приети за неоснователни, в посоченото от него определение № 136 от 02.03.2016г. по гр.д.№ 558/2016г. на ВКС, І г.о., по чл.288 ГПК, което не представлява практика на ВКС по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, изрично е посочено, че необсъждането на конкретни аргументи и доводи на страната в производството може да основе наличие на основание за допускане на касационно обжалване само ако това би имало значение за крайния извод на съда за основателността на предявения иск. Вторият въпрос не кореспондира на данните по делото, респ. не е решен в противоречие с посочената от касатора практика на ВКС – Р № 24 по т.д.№ 437/2019г., І т.о., Р № 542 по гр.д.№ 1083/2010г., ІV г.о. и др., тъй като в случая по делото е била назначена съдебно-техническа експертиза, чието основно и допълнително заключение не са били оспорени от страните, включително от касатора, и не е констатирана непълнота, неяснота или необоснованост на основното заключение, както и противоречие между двете заключения. Третият въпрос също няма отношение към съображенията на въззивния съд за постановяване на въззивното решение /в тази му част имащо характер на определение/, нито е налице противоречие на същото с посоченото от касатора Р № 102 по гр.д.№ 4192/2016г. на ВКС, І г.о., с което е прието, че надлежното предявяване и успешно провеждане на иска по чл.24, ал.4 СК /чл.22, ал.3 СК от 1985г./ осуетява настъпването на вещноправното действие на сделката изцяло, което следва от бездяловия характер на съпружеската имуществена общност. Посочената от касатора практика на ВКС, І г.о., във връзка с последния поставен въпрос / Р № 2004 по гр.д.№ 123/2001г. и Р № 210 по гр.д.№ 613/2000г./, според която един съсобствен имот е реално поделяем на самостоятелни жилищни обекти, ако новообособените жилища отговарят на строителните правила и норми, съобразно действащия правен режим – чл.40 ЗУТ, е относима към втората фаза на делбата, а не към настоящия случай, респ. противоречие с нея не е налице. Във връзка с релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК не са изложени релевантни доводи за визираните в т.4 на ТР №1/2009г. на ОСГТК на ВКС предпоставки, а именно за необходимост от произнасяне на касационната инстанция с оглед промяна на създадена поради неточно тълкуване на закона съдебна практика или осъвременяване на тълкуването на дадена правна норма или при непълна, неясна или противоречива такава, за да се създаде съдебна практика по нейното прилагане или с оглед осъвременяването ѝ предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени, които по отношение на поставения въпрос липсват. В допълнение следва да се отбележи, че по отношение на изискванията, на които трябва да отговарят самостоятелните жилищни обекти съобразно действалите през годините строителни правила, норми и нормативи, е налице многобройна практика на ВКС, според която процесният приземен етаж на жилищната сграда, предвид установените по делото негови характеристики, не отговаря на тези изисквания както към момента на неговото построяване, така и към настоящия момент. Ето защо този въпрос сам по себе си няма обуславящо изхода на спора значение. Обжалваното решение е валидно и допустимо. Доводите на първия касатор, че с него е потвърдено едно абсолютно неразбираемо и недопустимо първоинстанционно решение не се споделят от настоящия състав. Решението не е и очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. Очевидната неправилност, като квалифицирана форма на неправилност, е обусловена от видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. За да е налице това основание за допускане на касационното обжалване е необходимо неправилността да е съществена до степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходима преценка на доказателствата по делото. В случая от съдържанието на мотивите на въззивното решение не се разкрива с него да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. Сочените от касаторите евентуални негови пороци не могат да бъдат квалифицирани като очевидна неправилност като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС. При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК касаторите следва да заплатят на ответника по касация В. Д. Л. сумата 500 лв., представляваща заплатено адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция за изготвения отговор на жалбите. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.