Определение № 2923 от 12.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2014/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба вх.№ 25428 от 10.11.2023 г., подадена от А. С. К. и Й. С. К., както и по частна касационна жалба вх.№ 28103 от 07.12.2023 г., подадена от И. С. К. – всички те, представлявани от адвокат И. К. от АК – П.. Обжалва се въззивно Определение № 2521 от 10.10.2023 г. по в.ч.гр.д.№ 2642/2023 г. на Апелативен съд - София, т.о., ІХ състав, с което (след отменяване на Определение № 10607 от 11.09.2023 г. по ч.гр.д.№ 10133/2023 г. на Софийски градски съд, г.о., IV „д“ състав) е допуснато обезпечение при условията на чл. 391, ал. 1, т. 2 ГПК на бъдещи осъдителни искове, които ще бъдат предявени от „Хъс Инвест София“ ЕООД срещу настоящите касатори за осъждането на всеки един от тях да заплати на дружеството сума в размер на по 83 300 лв. - частични искове от сума в общ размер на 19 625 932,60 лв. срещу тримата (с размер на вземането срещу всеки от тях поотделно от по 6 541 977,53 лв.), представляваща увеличена стойност на недвижим имот с идентификатор № ***, находящ се в [населено място], район Л. – сграда № 10 от целия комплекс „SO HOME – Жилищен комплекс София“ в резултат на подобрения в него, изразени в построена в груб строеж „Многофамилна жилищна сграда с магазини, фитнес и подземен гараж с К.К. 15 м.“, чрез налагане на възбрани върху недвижими имоти, собственост на всеки от настоящите касатори – ответници по бъдещите искове (подробно описани в диспозитива). Ответникът по частните касационни жалби - „Хъс Инвест София“ ЕООД, е депозирал отговори с вх.№№ 27986 от 06.12.2023 г. и 640 от 10.01.2024 г. (на частните жалби) и № 6128 от 06.03.2024 г. (на изложението на основанията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК) по реда на чл. 276, ал. 1 ГПК чрез адвокат А. С. от АК - П.. Поддържа, че отсъства основание за допускане на обжалването, както и че жалбите са неоснователни. Частните касационни жалби са подадени в срока по чл. 275 ГПК от надлежни страни срещу съдебен акт, по отношение на който са налице предпоставките по чл. 396, ал. 2, изр. 3 ГПК, поради което са процесуално допустими. Преценявайки наличието на основанията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, настоящият състав на ВКС намира следното: С молба по чл. 390 ГПК „Хъс Инвест София“ ЕООД е поискал да се допусне обезпечение на бъдещи искове, които ще бъдат предявени срещу А. С. К., Й. С. К. и И. С. К. за осъждането на всеки от ответниците да заплати на ищеца сума в размер на 83 300 лв. - частични искове от суми от по 6 541 977,53 лв. срещу всеки поотделно, или общо срещу тримата - 19 625 932,60 лв. Заявено е, че последната сума представлява увеличената стойност на недвижим имот с идентификатор № *** в резултат на подобрения в него, изразяващи се в построена в груб строеж „Многофамилна жилищна сграда с магазини, фитнес и подземен гараж с К.К. до 15 м.“. С Определение № 10607 от 11.09.2023 г. по ч.гр.д.№ 10133/2023 г. на СГС, г.о., IV „д“ състав искането е оставено без уважение. СГС е съобразил, че срещу бъдещите ответници молителят е упражнил право на задържане по чл. 72, ал. 3 ЗС в рамките на процеса по вече заведеното от тях срещу дружеството гр.д.№ 12867/2022 г. по описа на СГС, І-2 състав – като защита срещу предявените по делото искове с правно основание чл. 108 ЗС. По тази причина в производството по гр.д.№ 12867/2022 г. е следвало да се предяви и вземането за подобренията, които се твърди, че молителят е извършил върху същия имот, предмет на иска - чрез възражение или чрез насрещен иск срещу ищците. От доказателствата към молбата за обезпечение не може да се направи извод, дали такава претенция е заявена от дружеството. Налице са единствено твърдения от негова страна за обратното. Ако такава претенция за подобрения е заявена пред СГС, повторното и самостоятелно завеждане с предявяване на бъдещ иск за подобрения срещу ответниците би било недопустимо. Прието е още, че бъдещата искова претенция е нередовна – от описанията в молбата не става ясно каква част от всички изброени разходи са свързани с подобренията, направени конкретно в недвижим имот с идентификатор № ***, за какъв период са направени тези подобрения и в какво конкретно се състои повишаването на стойността на имота. Прието е още, че приложените към молбата за обезпечение доказателства не обосновават вероятна основателност на иска, а също така, че съобразно цената на бъдещите частично предявени искове, поисканите обезпечителни мерки - възбрани на посочените в молбата имоти на длъжниците, ще доведат до свръхобезпеченост. Сезиран с частна жалба срещу определението на СГС, съставът на САС е приел, че в случая са налице предпоставките за допускане на обезпечение, тъй като бъдещият иск е: допустим, вероятно основателен, налице е обезпечителна нужда, поисканите възбрани се явяват подходящи обезпечителни мерки. Преценявайки допустимостта на бъдещия иск, въззивният съд е констатирал, че с отговора на ИМ по гр.д.№ 12867/2022 г. на СГС, І-2 състав дружеството е предявило в производството по иска по чл. 108 ЗС възражение за право на задържане и не е предявявало насрещна искова молба с осъдителна претенция за същата сума. Аргументирал се е, че в правната теория и съдебната практика е възприето становището, че добросъвестният владелец има право да предяви както възражение за упражняване право на задържане, така и чрез искова претенция вземането си за увеличената стойност на имота, като претенциите за заплащане на подобрения и за признаване на правото на задържане до заплащане на тези подобрения не се изключват или припокриват. Формиран е извод, че бъдещият иск по чл. 72, ал. 1 ЗС е допустим за разглеждане, тъй като такъв не е бил предявен по гр.д.№ 12867/2022 г. На следващо място е прието, че молбата за обезпечение съдържа всички задължителни реквизити за редовност съгласно чл. 395, ал. 1 ГПК. Бъдещите искови претенции са ясно и недвусмислено дефинирани в съответствие и с изискванията за редовност на бъдещата искова молба, установени в чл. 127 ГПК. Предмет на бъдещите искове е увеличената стойност на недвижимия имот по иска за собственост, в резултат от направените от дружеството подобрения в него по смисъла на чл. 72, ал. 1 ЗС. Релевантните обстоятелства, относими към изискването за редовност на бъдещата искова претенция по чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК са: какви са подобренията, направени от дружеството и с колко молителят твърди, че се е увеличила стойността на недвижимия имот в резултат от тях. Тези обстоятелства са ясно заявени в искането до СГС, като е посочено, че реализираните от дружеството подобрения върху ПИ № *** по КККР на [населено място] се изразяват в построяване на жилищна сграда с магазини, фитнес и подземен гараж с К.К. до 15 м. въз основа на Разрешение за строеж № 95 от 01.08.2019 на Главния архитект на Столична Община - Район Лозенец, която е завършена на етап „груб строеж“, удостоверено с Констативен протокол № 11 по чл. 181, ал. 3 ЗУТ от 29.04.2022 г., и която е обозначавана като сграда № 10 от жилищен комплекс от общо 10 сгради по проект „SO НОМЕ - Жилищен комплекс София“. Дружеството претендира, че стойността на ПИ с идентификатор *** се е увеличила със сумата от 19 625 932,60 лева, което кореспондира с петитума на бъдещата искова претенция, описан в т. 15 на стр. 16 от искането до СГС. Размерът на разходите, направени от дружеството за реализиране на жилищната сграда, не е предмет на бъдещата искова претенция, поради това конкретизирането на разходите по пера не е задължително за редовността на исковата претенция по чл. 72, ал. 1 ЗС по смисъла на чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК. Независимо от това, в искането до СГС са заявени твърдения за всички направени от дружеството разходи за реализиране на описаната жилищна сграда на етап „груб строеж“, като срещу всяко „перо“ на разходите е посочено на каква стойност са и кога са направени. Прието е също, че бъдещият иск е вероятно основателен с оглед представените с молбата убедителни писмени доказателства, като в самия процес ще следва да се изслушат експертизи (оценителна и техническа), както и ще се събират други относими доказателства. Във връзка с последното е съобразено, че молителят е изразил готовност да внесе гаранция и такава е определена от съда в размер на 10 % от обезпечавания интерес, т.е. за всеки един от бъдещите субективно съединени искове по 8 330 лева или общо 24 990 лева, която сума да служи да обезпечи обезщетяването на евентуални вреди от допуснатото обезпечение - при евентуално отхвърляне на исковете. Въззивният съд е приел, че е налице и обезпечителна нужда. Съобразно съдебната практика обезпечителната нужда се предполага, когато липсват категорични данни, които да я опровергават (каквито в случая е прието, че отсъстват). Поисканите възбрани върху имоти са преценени като подходящи обезпечителни мерки с оглед обезпечителната нужда. Видно от съпроводително писмо вх.№ 23246 от 18.10.2023 г. и вносна бележка към него, дружеството е внесло гаранцията, за която служебно е удостоверено, че е постъпила по сметка на САС. Отбелязано е издаването на обезпечителна заповед на 19.10.2023 г. На 09.11.2023 г. пред ОС – Пловдив е предявена и исковата молба за обезпечените претенции. С изложението на основанията за допускане на обжалването касаторите се позовават на основанията по чл. 280, ал. 2, предл. 2 и 3 ГПК с доводи, че отсъстват предпоставките за допускане на обезпечението и обезпечената претенция е недопустима поради липса на правен интерес от предявяването й. Считат, че са налице също основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (с позоваване на актове на ВКС, но при отсъствие на формулирано питане по смисъла на т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК), както и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпросите „Следва ли съдът в производството по обезпечение на бъдещ иск, да преценява допустимостта на бъдещия иск ?“ и „Дали обезпечение на бъдещ иск е допустимо, когато молителят вече е активирал други процесуални способи, чрез които надлежно е защитил възможността да реализира евентуалните бъдещи положителни последици от уважаването на бъдещия му иск?“. Съобразно чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по ал. 1 въззивните актове (решения, определения) се допускат до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Последното основание е налице, когато при самия прочит на въззивния акт се констатират пороци по чл. 281, т. 3 ГПК, проявени в квалифицирана степен. Според т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, ако съществува вероятност обжалваният въззивен акт да е недопустим, Върховният касационен съд следва служебно да го допусне до касационен контрол дори и когато жалбоподателят не се е позовал на недопустимостта като основание за допускане на касационно обжалване. В постоянната си практика ВКС приема, че недопустим е този акт, който не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество. Недопустимост е налице, когато съдът се е произнесъл по същество въпреки липсата на правото на иск или при ненадлежното му упражняване; когато съдът е бил десезиран чрез оттегляне или отказ от иска, както и когато се е произнесъл при липса на искане за възобновяване на производство, спряно по взаимно съгласие на страните. Липсата на положителна или наличието на отрицателна процесуална предпоставка има за последица недопустимост на акта. Недопустимост е налице и когато е разгледана нередовна искова молба, както и когато съдът се е произнесъл по непредявен иск или е постановил решение свръх петитум. Недопустимост на въззивен акт е налице, когато въззивната инстанция е постановила акт по същество, макар въззивната жалба да е следвало да се остави без разглеждане, като недопустима (напр. при просрочие, когато това не е констатирано от съда). Изобщо - когато съдът е нарушил принципа на диспозитивното начало, съдебният акт се явява процесуално недопустим. В случая недопустимостта на въззивното определение според касатора се състои в липсата на правен интерес за ищеца да предяви в самостоятелно производство бъдещите искове, предмет на исканото обезпечение. Така застъпеното становище на касатора не обосновава допускане на обжалването при условията на чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК, доколкото не се твърди недопустимост или ненадлежно предявяване на самото искане за обезпечение, респ. – ненадлежно сезиране на въззивния съд. Доводите за недопустимост на претенциите, по отношение на които се търси обезпечението, имат отношение към преценката не на допустимостта, а на основателността на искането по чл. 389, респ. - чл. 390 ГПК. Доколкото съдът по правило служебно следи за допустимостта на процесуалните действия, само по отношение на допустимостта на обезпечения иск (съставляваща една от предпоставките за основателност на искането за обезпечение) преценката следва да се извърши служебно от касационната инстанция, макар и не в контекста на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК, а с оглед приложението на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Служебната проверка за валидността и допустимостта на въззивното определение не дава основание за допускане на обжалването при условията на чл. 280, ал. 2, предл. 1 и 2 ГПК. Същото е постановено в изискуемата форма, от законен състав, при ясно изразена воля, след надлежно сезиране с редовна и допустима частна жалба срещу произнасянето на първоинстанционния съд по надлежно заявено искане по чл. 390 ГПК. Преценявайки (в контекста на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК) доводите срещу наличието на правен интерес от предявяването на искове за присъждане стойността на подобренията, за които „Хъс Инвест София“ ЕООД твърди, че е извършил в ПИ № *** (последният – предмет на иск по чл. 108 ЗС, по който е образувано гр.д.№ 12867/2022 г. на СГС, І-2 състав), настоящият състав на ВКС намира, че тези доводи са неоснователни по следните съображения: В задължителната и каузалната практика на ВКС се приема, че възражението за право на задържане по чл. 72, ал. 3 ЗС е акцесорно, обезпечително право на владелеца-кредитор срещу собственика-длъжник, правна гаранция за добросъвестния владелец, че ще удовлетвори вземането си за извършените по време на владението върху процесния имот подобрения. То се упражнява самостоятелно, макар съществуването му да е обусловено от наличието на непогасено вземане за подобрения или разноски (така: т. 6 от ТР № 1 от 04.01.2001 г. по тълк.гр.д.№ 1/2000 г. на ВКС, ОСГК; т. 4 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК; мотивите към т. 2 от ТР № 2 от 18.03.2022 г. по тълк.д.№ 2/2020 г. на ВКС, ОСГТК; ТР № 48 от 3.ІV.1961 г. на ВС, ОСГК; Решение № 201 от 17.10.2013 г. по гр.д.№ 2329/2013 г. на ВКС, II г.о.). Уважаването на възражението за право на задържане по чл. 72, ал. 3 ЗС има за последици пораждането на привилегия по чл. 136, ал. 1, т. 4 ЗЗД за предпочтително удовлетворяване от стойността на задържаната вещ, както и отлага изпълнението на задължението за връщане на вещта до заплащане на цялото съдебно признато вземане. Упражняването на правото на задържане обаче няма за последица прекъсване на давността за вземането на владелеца за подобренията (т. VI.13 от ППВС № 6/1974 г.), нито представлява основание по чл. 404 ГПК за издаването на изпълнителен лист за вземането. Правото на задържане е свързано, но не е идентично с вземането за подобренията, което също следва да бъде релевирано от владелеца-подобрител, на чието разположение са три алтернативни и в равна степен допустими процесуални способи: възражение за подобрения, насрещен иск в производството по иска по чл. 108 ЗС или иск, предявен в самостоятелно гражданско дело (ТР № 111 от 1.XI.1962 г. на ВС, ОСГК, а също и доктрината: Бобатинов, М. и Влахов, Кр., Вещно право, С., 2007, изд. Сиби, стр. 150, абз. последен). Наличието на уважен ревандикационен иск на собственика-длъжник срещу владелеца-подобрител е предпоставка за провеждането на принудително изпълнение при евентуално уважаване на иска за подобренията, но не е процесуална предпоставка за предявяването на последния. В случая, видно от текста на т. 18 от отговора на исковата молба, депозиран по гр.д.№ 12867/2022 г. на СГС, I-2 състав, „Хъс Инвест София“ ЕООД е предявил само възражението за право на задържане по чл. 72, ал. 3 ЗС, но не и възражение за самите подобрения или насрещен иск, поради което за него остава открита възможността да сезира съда в самостоятелно гражданско дело с претенциите си за присъждане на подобренията. Изложеното мотивира настоящия състав да приеме, че възнамеряваните искове, чието обезпечение е поискано, са процесуално допустими, което от своя страна изключва допускане на обжалването при условията на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Останалите доводи на касатора за очевидна неправилност (че бъдещите искове не са вероятно основателни, че липсва обезпечителна нужда, че е налице злоупотреба с процесуални права от страна на молителя) представляват оплаквания за незаконосъобразност на въззивното определение, която може да бъде проверявана само при наличие на основание за допускане на обжалването при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. Неоснователно е искането за допускане на обжалването при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Касаторът не е поставил правни въпроси по смисъла на т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, което само по себе си изключва допускане на касационното обжалване, без да се пристъпва към изследване дали посочените актове на ВКС по принцип се явяват част от практиката по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК съобразно разясненията по т. 2 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК и т. 1 от ТР № 2 от 28.09.2011 г. по тълк.д.№ 2/2010 г. на ВКС, ОСГТК и ако това е така – дали е налице противоречие между въззивния акт и тези актове. Неоснователно е и искането за допускане на обжалването при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Първият от въпросите, поставен в тази връзка, е изяснен в практиката на ВКС, съобразно която в производството по обезпечение съдът дължи да прецени дали искът, чието обезпечение се търси (както бъдещ, така и вече предявен) е процесуално допустим. В случая въззивният съд е извършил така дължимата преценка, резултатът от която е в съответствие със закона, поради което по този въпрос обжалването не може да се допусне в приложното поле както на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, така и на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Вторият въпрос е поставен във връзка с оплакванията за отсъствие на обезпечителна нужда, които изискват навлизане в преценка на конкретните обстоятелства по делото, а не даването на общ принципен отговор по приложението на закона, поради което въпросът не удовлетворява изискванията на чл. 280, ал. 1 ГПК в светлината на разясненията по т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, на които следва да отговаря правният въпрос като общо основание за допускане на обжалването. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ отделение на Гражданската колегия