Определение № 816 от 20.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3821/2025 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото Я. А. Я., подадена чрез процесуалния му пълномощник адв. Е. Ф. срещу решение № 233/05.03.2025 г., постановено по възз. гр. дело № 1747/2024 г. на Софийския апелативен съд (САС). Въззивното решение е обжалвано в частта, с която, като е потвърдено първоинстанционното решение № 1427/12.03.2024 г. по гр. дело № 8955/2022 г. на Софийския градски съд (СГС), предявеният от жалбоподателя срещу Прокуратурата на Република България (ПРБ) иск с правно основание чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, е отхвърлен за разликата над сумата 12 000 лв. до сумата 120 000 лв., както и искът му с правно основание чл. 86 от ЗЗД за заплащане на обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата, е отхвърлен за периода 24.08.2019 г. - 24.08.2022 г. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в законоустановения срок от процесуално легитимирана за това страна срещу подлежащо на касационно обжалване въззивното решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваната част от решението, поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Ответната ПРБ не е подала отговор на касационната жалба. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на касатора Я., също чрез адв. Ф., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) как се прилага и отчита критерият за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД относно изискването за сходно разрешаване на аналогични случаи и съобразяване на съдебната практика в сходни хипотези, като израз на общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на сходни неимуществени вреди от един и същи вид и източник; 2) как следва да се прилага принципът на справедливост при паричната оценка на неимуществените вреди и остойностяването на обезщетението по чл. 2б от ЗОДОВ при установено нарушение на чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС (разумен срок) така, че да се получат еквивалентни размери на обезщетението в сходни случаи по обща продължителност и аналогичен залог на забавеното дело; 3) как се определя справедливият размер на обезщетението за неимуществените вреди по чл. 2б от ЗОДОВ и кои обстоятелства следва съдът да отчете при определянето му; 4) какво е значението на продължителността на забавеното дело по иск по чл. 2б от ЗОДОВ за определяне на размера и паричното остойностяване на справедливото обезщетение за неимуществените вреди от нарушението на чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС (разумен срок); в частност – как се отчита продължителността на забавеното дело при определяне на паричния израз/еквивалент на обезщетението; 5) имат ли значение вредите от престъплението, предмет на разследването по забавеното дело, при определяне на обезщетението за неимуществените вреди по чл. 2б от ЗОДОВ и какво е значението им; 6) какво е значението на самото осъждане на прокуратурата да заплати обезщетение по чл. 2б от ЗОДОВ при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди и дали то има основен репариращ ефект и в кои случаи; и 7) от коя дата се дължи законната лихва за забава за вземането за обезщетение за неимуществени вреди по чл. 2б от ЗОДОВ, във вр. с чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС. Касаторът навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че по тези въпроси въззивният съд се произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, както следва: по въпрос № 1 – в противоречие с решение № 72/01.06.2022 г. по гр. д. № 4037/2021 г. на III-то гр. отд., решение № 50280/11.09.2023 г. по гр. д. № 4210/2021 г. на ІV-то гр. отд, решение № 50062/02.02.2024 г. по гр. д. № 1080/2022 г. на ІV-то гр. отд., решение № 117/22.02.2024 г. по гр. д. № 1194/2023 г. на ІІІ-то гр. отд., решение № 283/09.05.2024 г. по гр. д. № 1838/2023 г. на ІV-то гр. отд., решение № 338/11.06.2024 г. по гр. д. № 3020/2023 г. на ІІІ-то гр. отд., решение № 506/30.07.2024 г. по гр. д. № 4306/2023 г. на ІV-то гр. отд., решение № 667/08.11.2024 г. по гр. д. № 4616/2023 г. на ІV-то гр. отд., решение № 222/15.03.2021 г. по гр. д. № 120/2020 г. на IV-то гр. отд., решение № 272/27.01.2020 г. по гр. д. № 924/2019 г. на IV-то гр. отд., решение № 306/22.10.2019 г. по гр. д. № 4482/2017 г. на IV-то гр. отд., решение № 60242/13.01.2022 г. по гр. д. № 339/2021 г. на III-то гр. отд., решение № 214/08.01.2019 г. по гр. д. № 3921/2017 г. на ІV-то гр. отд, решение № 240/04.01.2017 по гр. д. № 1117/2016 г. на ІІІ-то гр. отд. и решение № 126/28.10.2020 г. по гр. д. № 4374/2019 г. на III-то гр. отд.; по въпрос № 2 – в противоречие с решение № 72/01.06.2022 г. по гр. д. № 4037/2021 г. на III-то гр. отд., решение № 50280/11.09.2023 г. по гр. д. № 4210/2021 г. на ІV-то гр. отд, решение № 50062/02.02.2024 г. по гр. д. № 1080/2022 г. на ІV-то гр. отд., решение № 117/22.02.2024 г. по гр. д. № 1194/2023 г. на ІІІ-то гр. отд., решение № 283/09.05.2024 г. по гр. д. № 1838/2023 г. на ІV-то гр. отд., решение № 338/11.06.2024 г. по гр. д. № 3020/2023 г. на ІІІ-то гр. отд., решение № 506/30.07.2024 г. по гр. д. № 4306/2023 г. на ІV-то гр. отд., решение № 667/08.11.2024 г. по гр. д. № 4616/2023 г. на ІV-то гр. отд., решение № 30/07.05.2019 г. по гр. д. № 2125/2018 г. на ІІІ-то гр. отд., решение № 119/14.02.2019 г. по гр. д. № 4104/2017 г. на на ІІІ-то гр. отд. и решение № 272/27.01.2020 г. по гр. д. № 924/2019 г. на IV-то гр. отд.; по въпрос № 3 – в противоречие с т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 г., решение № 306/22.10.2019 г. по гр. д. № 4482/2017 г. на IV-то гр. отд., решение № 320/27.12.2016 г. по гр. д. № 2403/2016 г. на ІV-то гр. отд., решение № 19/23.07.2019 г. по гр. д. № 2026/2018 г. на ІІІ-то гр. отд., решение № 11/27.01.2014 г. по гр. д. № 3684/2013 г. на ІІІ-то гр. отд., решение № 130/13.04.2011 г. по гр. д. № 951/2010 г. на ІІІ-то гр. отд., решение № 272/27.01.2020 г. по гр. д. № 924/2019 г. на IV-то гр. отд., решение № 222/15.03.2021 г. по гр. д. № 120/2020 г. на IV-то гр. отд. и решение № 60242/13.01.2022 г. по гр. д. № 339/2021 г. на III-то гр. отд.; по въпрос № 4 – в противоречие с решение № 62/29.06.2023 г. по гр. д. № 4227/2022 г. на ІІІ-то гр. отд., решение № 222/15.03.2021 г. по гр. д. № 120/2020 г. на IV-то гр. отд., решение № 272/27.01.2020 г. по гр. д. № 924/2019 г. на IV-то гр. отд., решение № 306/22.10.2019 г. по гр. д. № 4482/2017 г. на IV-то гр. отд. и решение № 60242/13.01.2022 г. по гр. д. № 339/2021 г. на III-то гр. отд.; по въпрос № 5 – в противоречие с решение № 306/22.10.2019 г. по гр. д. № 4482/2017 г. на IV-то гр. отд. и решение № 72/01.06.2022 г. по гр. д. № 4037/2021 г. на III-то гр. отд.; по въпрос № 6 – в противоречие с решение № 60242/13.01.2022 г. по гр. д. № 339/2021 г. на III-то гр. отд. и решение № 72/01.06.2022 г. по гр. д. № 4037/2021 г. на III-то гр. отд.; и по въпрос № 7 – в противоречие с решение № 107/29.07.2021 г. по гр. д. № 5914/2015 г. на IV-то гр. отд. и решение № 672/12.11.2024 г. по гр. д. № 3020/2023 г. на III-то гр. отд. В тази връзка в изложението се сочат и въззивни решения, както и определения на ВКС, постановени по реда на чл. 288 от ГПК, които не формират практика на ВКС, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. При условията на евентуалност от страна на жалбоподателя се поддържа наличие на допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК – поставените правни въпроси да са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Поддържа се и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, като се твърди явна необоснованост на същото и в тази връзка се сочи съдебната практика, на която касаторът се позовава и по въпрос № 3. В мотивите към обжалваното въззивно решение, апелативният съд е приел, че с иска си по чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ касаторът претендира процесното обезщетение за неимуществени вреди в качеството си на наследник на А. Я. А. – негов баща, както и в лично качество, като пострадало лице от продължилото извън разумните срокове за разглеждане сл. дело 1/1991 г., впоследствие преобразувано в сл. дело № 780-ІІ/1998 г., а сега ДП №ІІ-048/1999 г. по описа на ВОП-София. При преценката на събраните по делото доказателства, въззивният съд е установил, че наказателното производство по сл. дело № 1/1991 г. е започнало на 30.01.1991 г. и понастоящем същото не е прекратено; починали са всички обвиняеми по него; по същото са били изготвяни и внасяни в съда няколко обвинителни акта; то е променяло подсъдността си по силата на законодателни промени; привличани са нови обвиняеми; преписката е била връщана за допълнително разследване, производството е било спирано и възобновявано, като разследването – продължавано; разпитани са над 360 свидетели, извършвани се процесуални действия по делегация (също разпит на свидетели), за което е изисквана и правна помощ от компетентните турски власти, изготвяни са и съдебни поръчки. Съдът е установил и че със заповед от 05.03.1985 г. бащата на касатора-ищец е принудително установен в Б. за срок от 2 години, за това, че „при провеждане на мероприятията по национално осъзнаване на турчеещите се българи се е противопоставял на органите на властта като се е държал грубо и предизвикателно с длъжностните лица“; със заповед от 19.03.1986 г. на МВР за прилагане на превантивна мярка по чл. 39, ал. 1, т. 1 от ЗНМ (отм.) и въз основа на предложение на началника на окръжно управление на МВР-Р., същият, като „националист, след принудтелното му заселване остава на остри националистически позиции, не възприема възродителния процес, очертава се като лидер“, поради което му е наложена принудителна административна мярка принудително установяване в [населено място], обл. Видин за срок от 3 години. Като се е позовал на трайно установената практика на ВКС по идентични правни спорове по чл. 2б от ЗОДОВ, въззивният съд е приел, че при преценката дали едно наказателно производство, което не е преминало в своята съдебна фаза, е спор за граждански права по смисъла на КЗПЧОС, понятието „при определяне на неговите граждански права и задължения“ обхваща всеки гражданин, чиито права и задължения се засягат пряко от производството, включително и от досъдебното, т.е. – и лицето, пострадало от престъпление; решаващият фактор за приложимостта на чл. 6, § 1 от КЗПЧОС по отношение на наказателно дело в гражданския му аспект, е дали висящото наказателно производство обуславя (има значение за) съдебната защита на гражданско право с титуляр жертвата от престъплението; тази разпоредбата на Конвенцията може да се приложи дори при отсъствие на искане (граждански иск) за парично обезщетение – достатъчно е изходът от производството да е решаващ за въпросното „гражданско право“. САС е посочил, че в случая е безспорно между страните, че касаторът-ищец е наследник по закон на А. Я. А. – негов баща; съобразил е и разпоредбата на чл. 74, ал. 2 от НПК, съгласно която, при смърт на пострадалия от престъплението правата му преминават върху неговите наследници; установил е и че с молба от 08.10.2020 г. до ВОП, на основание чл. 75, ал. 3 (предишна ал. 2) от НПК, ищецът е заявил намерение за участие в делото като пострадал, в който смисъл е и молба от 14.07.2021 г. Относно качеството „пострадал“ въззивният съд е съобразил и практиката на ЕСПЧ относно съдържанието на понятието „жертва“, като е приел, че лицето, встъпило в правата на наследодателя си, има качеството на „непряко пострадал“ и е легитимирано да предяви претенцията за нарушение на чл. 6 от КЗПЧОС. Отново позовавайки се на трайно установената практика на ВКС по приложението на чл. 2б от ЗОДОВ, апелативният съд е приел, че съществува силна, но оборима презумпция, че неразумната продължителност на съответното производство (гражданско, административно, наказателно, съдебно такова и/или в досъдебната му фаза) причинява неимуществени вреди, поради което по начало не е необходимо да се доказват изрично обичайните, типични неимуществени вреди, които винаги се търпят от лице, когато производството е продължило извън рамките на разумния срок, като притеснения и безпокойство за неговото развитие и от евентуален неблагоприятен изход, накърняване на чувството за справедливост и на доверието в държавността поради забавянето на делото, и други подобни. Съдът е приел, че в случая се твърди настъпването именно на такива вреди за ищеца – стрес, накърнено чувство за справедливост, неоправдаване на очакванията му за поне частично възстановяване на справедливостта чрез предаване на съд и налагане на подобаващо наказание за виновниците и инициаторите на т. нар. „възродителен процес“, разочарование от липсата за толкова дълъг период от време на изгледи за осезаем напредък по делото, който да го изведе от досъдебна в съдебна фаза, страх и опасения, че това забавяне ще позволи на обвиняемите да се „измъкнат“ от правосъдието и да останат ненаказани за деянията си, които са му причинили непоправими вреди по време на т. нар. „възродителен процес“, неоправдаване на очакванията му за възмездие чрез довеждане до край на наказателния процес, депресия от неизвестността и чакането в течение на толкова много години, загуба на доверие в институциите и чувство на безсилие и безпомощност от тяхното бездействие и конкретно – на прокуратурата, раздразнение, емоционална напрегнатост, стрес и загуба на вяра в справедливостта в живота, безпомощността и невъзстановената справедливост от оставяне на виновниците безнаказани. САС е намерил, че събраните по делото доказателства не оборват посочената по-горе презумпция. При определяне размера на обезщетението въззивният съд е приел, че макар и обичайни и типични за подобни случаи, процесните неимуществени вреди са търпени от ищеца в един много продължителен период от време от приблизително 30 години, и отново се е позовал на практиката на ВКС (решение № 50030/09.02.2023 г. по гр. д. № 785/2022 г. на IV-то гр. отд., решение № 60265/20.12.2021 г. по гр. д. № 1701/2021 г. на IV-то гр. отд., решение № 6/11.02.2022 г. по гр. д. № 1555/2021 г. на IV-то гр. отд., решение № 140/29.06.2022 г. по гр. д. № 3356/2021 г. на IІІ-то гр. отд., решение № 73/02.06.2022 г. по гр. д. № 4038/2021 г. на IІІ-то гр. отд.), съгласно която справедливият размер на обезщетението за репарирането на същите по вид, характер, интензитет и продължителност – обичайни (типични) неимуществени вреди, причинени от прекомерната продължителност на същото досъдебно наказателно производство по сл. д. № 1/1991 г., възлиза на сумата 12 000 лв. Също съобразно тази практика на ВКС, апелативният съд е посочил, че при определянето на този размер на обезщетението, отчита и факта, че самото осъждане на ответната ПРБ има основно репариращо действие, предвид моралния, а не имуществен характер на процесните вреди. В заключение въззивният съд е констатирал, че правните му изводи съовпадат с тези на първата инстанция. По наведените от страна на касатора основания за допускане на касационното обжалване съдът намира следното: Последният въпрос в изложението на жалбоподателя (от коя дата се дължи законната лихва за забава за вземането за обезщетение за неимуществени вреди по чл. 2б от ЗОДОВ, във вр. с чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС) не е обсъждан в мотивите към обжалваното въззивно решение и не е обуславящ правните изводи на апелативния съд, поради което и не осъществява общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване (в този смисъл са и задължителните указания и разяснения, дадени с т. 1 от тълкувателно решение (ТР) № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Останалите шест правни въпроса, поставени от касатора, удовлетворяват общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК, но не са налице наведените допълнителни основания по т. 1 и т. 3 от тази разпоредба. Тези шест въпроса са по тълкуването и приложението на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 2б от ЗОДОВ – относно критериите и тяхното прилагане от съда при определянето на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди от особения деликт, изразяващ се в нарушение на правото по чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС за разглеждане и приключване на производството (делото) в разумен срок. По тези въпроси, както сочи и самият жалбоподател, е формирана многобройна практика на ВКС, включително по множество дела за присъждане на обезщетения за неимуществени вреди, причинени от прекомерната продължителност на досъдебното наказателно производство по сл. д. № 1/1991 г., като на част от нея се позовава и въззивният съд в мотивите към обжалваното решение. Тази трайно установена практика на ВКС, съобразена и с практиката на ЕСПЧ, възприема еднозначни отговори на поставените и в случая правни въпроси относно критериите за справедливост, произтичащи от чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 2б от ЗОДОВ и тяхното прилагане при определянето размера на обезщетението, като същата не се нуждае от промяна или осъвременяване поради неяснота, непълнота или противоречия в закона, неточно тълкуване на същия, законодателни изменения или промяна в обществените условия и отношения, респ. – не е налице хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК (т. 4 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). С обжалваното въззивно решение въпросите не са разрешени и в противоречие с практиката на ВКС, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, тъй като апелативният съд се е съобразил с приетото в нея и е постановил решението си в съотвествие с решения на ВКС по аналогични случаи и в сходни хипотези, на което изрично акцентират първите два правни въпроса, поставени в изложението към касационната жалба. По дела, почти идентични с настоящия казус – по искове по чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ, предявени от други наследници на бащата на касатора-ищец по настоящото дело – А. Я. А. – неговата съпруга Ю. Р. А. и дъщеря му С. А. Ю., за претърпените от тях и в лично качество неимуществени вреди от същия деликт – продължилото извън разумните срокове за разглеждане производство по сл. дело 1/1991 г., са присъдени същите по размер обезщетения от по 12 000 лв., съответно – с решение № 440/11.07.2025 г. по гр. д. № 2931/2024 г. на IІІ-то гр. отд. на ВКС и с решение № 140/29.06.2022 г. по гр. д. № 3356/2021 г. на IІІ-то гр. отд. на ВКС, като на последното въззивният съд и изрично се е позовал в мотивите към обжалваното решение, а изложените там правни изводи и съображения на апелативния съд относно размера на обезщетението, са сходни по съдържание и в пълно съотвествие с приетото в мотивите към първото от тези решения на ВКС. Не е налице и соченото от страна на касатора основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК. Съгласно трайно установената практика на ВКС, очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, е съдебно решение, страдащо от особено тежък и явен порок, който може да бъде констатиран, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол, проверка за правилност – порок, установим пряко и единствено от съдържанието на акта, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните, без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, без обсъждане и изследване на доказателствата и тяхното съдържание, и който порок е от решаващо значение за крайния резултат по материалноправния спор по делото. В случая въззивното решение не страда от такъв очевиден и особено тежък порок, а напротив – както стана ясно от изложеното по-горе, то е съобразено с практиката на ВКС. Несъгласието на касатора с фактическите констатации и правните изводи на въззивния съд, респ. – общите му касационни оплаквания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 от ГПК, включително за необоснованост на същото, която жалбоподателят квалифицира като „явна“, сами по себе си не съставляват основание за допускане на касационното обжалване. В заключение – касационното обжалване на атакуваната част от въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. 3 от ГПК. Съдът намира, че не е налице и хипотеза по чл. 280, ал. 2, предл. 1 и предл. 2 от ГПК – за служебно допускане на касационното обжалване. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение