Определение № 100 от 19.02.2014 г. на ВКС по гр. д. № 7477/2013 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

С решение от 30.04.2013г. по гр.д.№2317/08г. на Софийски градски съд е оставено в сила решението от 07.02.03г. по гр.д.№9221/01г. на Софийски районен съд, с което е бил отхвърлен предявеният от Г. М. Я. срещу Г. А. Н. и Н. А. Н. иск по чл.108 ЗС за установяване на собствеността и предаване владението на УПИ Х-1566 от кв.9 по плана на [населено място], местност „Н. Хл.-В.”.

Предявеният иск се основава на реституция по чл.1 ЗВСОНИ. Ищецът твърди, че спорният имот с площ от 400 кв.м. е част от по-голям имот пл.№245 по кадастралния план от 1939г., с площ от 126 615 кв.м., който е бил отнет по реда на ЗОЕГПНС от неговата наследодателка С. /Ц./ Г. Б.. Ответниците са противопоставили възражение за права върху същия имот, произтичащи от нотариален акт за собственост по обстоятелствена проверка №41/1966г., издаден на техния непряк праводател П. И. Н.. Въззивният съд е приел, че по реда на ЗОЕГПНС от наследодателката на ищеца С. /Ц./ Б. са отнети три имота в землището на Д. – нива от 68,8дка в местността „Х.”, ливада от 21,8 дка в местността „Баш Б.” и ливада от 29,4 дка. в местността „Х.”. За първите два имота наследодателката се е легитимирала с крепостни актове от 1899г., издадени на името на нейния баща Г. Б. и делба от 1929г., при която тези земи са поставени в неин дял, а за третия имот – с нотариален акт от 1930г. за собственост по наследство и давност. Трите имота са нанесени под общ пл.№245 по плана от 1939г., без данни как точно са били разположени в този имот. Същевременно от данните по делото следва, че към момента на одържавяването наследодателката на ищеца не е била изключителен собственик на имот пл.№245. При проведената през 1929г. делба на наследствените имоти на Г. Б. нейният брат Б. /Б./ Г. Б. е получил в дял четири ниви с обща площ от 13,7 дка. Вещите лица не са могли да определят местоположението на тези четири ниви в рамките на имот пл.№245, но те са описани в последващ нотариален акт №47/1956г. като един общ имот в местността „Х.”, със съсед Ц. Б.. Съгласно този нотариален акт е била извършена замяна между описаната по-горе нива от 13,7 дка и предоставените на Б. Б. две ниви от 11 дка и 3,7 дка в същата местност. С писмен договор от 24.02.1955г. Б. Г. Б. е продал на П. И. Н. част от собствената си нива от 1200 кв.м., находяща се в местността „Х.”, цялата с площ от 14,7 дка. Окончателен договор за продажба на този имот не е бил сключен, но за него приобретателят се е снабдил с нотариален акт по обстоятелствена проверка №41/1966г. Съдът е приел, че е налице идентичност между имота по предварителния договор и имота по нотариалния акт №41/1966г. Впоследствие, с поредица от прехвърлителни сделки, ответниците Г. Н. и Н. Н. се легитимират като собственици на този имот. Аргумент за това, че наследодателката на ищеца С. /Ц./ Б. не е била собственик на целия имот пл.№245 към момента на одържавяването въззивният съд е почерпил и от отбелязването по единия акт за държавна собственост - №2067/03.03.1950г. Този акт е за имота от 29,4 дка в местността „Х.”, одържавен от Ц. Б., а според направеното отбелязване от общата площ се изключват 13,7 дка, при граници: река, Пане Б. и Ц. Б. – т.е. същият имот, отнет от Б. Б. при замяната от 1956г. Съдът се е позовал и на обстоятелството, че процесният имот от 400 кв.м. не попада сред имотите с площ от 43 220 кв.м. в местността „Х.”, описани в заповедта на кмета на общината за деактуване поради настъпила реституция по чл.1 ЗВСОНИ на името на Ц. Б..

При тези данни от правна страна съдът е приел, че ищецът не е доказал обстоятелството, че процесният имот е бил сред имотите, собственост на Ц. Б. към момента на одържавяването по ЗОЕГПНС. Затова не е налице и предпоставката на чл.1 ЗВСОНИ за възстановяване на собствеността. Не е налице първата предпоставка за уважаване на иска по чл.108 ЗС, затова той трябва да се отхвърли, без да се обсъжда дали ответниците владеят спорния имот и дали имат собственически права върху него. За пълнота на изложението въззивният съд е приел, че в случая не е била налице забраната на чл.86 ЗС за придобиване по давност на спорния имот, тъй като той не е бил държавна собственост. Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ищеца Г. М. Я.. Той счита за неправилен извода на въззивния съд, че не е налице идентичност между процесния имот и част от имота, одържавен от Ц. Б. по реда на ЗОЕГПНС. Позовава се на обстоятелството, че по документи неговата наследодателка е била собственик на трите имота, включени в пл.№245 и че те са били одържавени от нея в тяхната цялост. В съставените актове за държавна собственост е отбелязано само нейното име като бивш собственик. Отбелязването в единия от тези актове за отписване на имот с площ от 13,7 дка не следвало да се цени, тъй като нямало данни кое лице и кога го е извършило. Освен това – реституцията по ЗВСОНИ настъпвала по силата на закона, затова било без всякакво значение, че процесният имот не попада в имотите, включени в заповедта на кмета на общината за деактуване на основание чл.1 ЗВСОНИ. Не била доказана идентичност между процесния имот и имота на Б. Б., описан в нот.акт №47/1956г. Тъй като процесният имот е представлявал държавна собственост след 1950г., за него е била налице забраната на чл.86 ЗС за придобиването му по давност.

В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК по следните въпроси:

1. За смисъла и прилагането на чл.3, ал.1 ЗВСОНИ.

2. Каква е доказателствената сила на съдебно-техническите експертизи при спор за материално право и установяване идентичността на имотите и доколко и как съдът може да ги кредитира.

3. Какви са способите за индивидуализиране на недвижим имот с оглед претърпени регулационни промени.

4. За приложението на чл.157 ГПК /отм./ при идентифициране на имотите, собствеността при които се възстановява по ЗВСОНИ.

5. Какви са задълженията на съда при обосноваване на решението си – длъжен ли е да обсъди всички доводи на страните, доказателствата към тях и релевантните за спора факти.

6. За доказателствената стойност на официалните документи.

По първия въпрос се поддържа твърдение за противоречие на въззивното решение и решение №475/28.04.94г. по гр.д.№2022/93г. на ВС, ІV ГО; по следващите четири въпроса – противоречие с т.10 на ТР №1 от 04.01.2001г. на ОСГК на ВКС; т.12 на ТР №1/17.07.01г. на ОСГК на ВКС, решение №1989/02.06.83г. по гр.д.№1405/83г. на ІІ ГО, решение №748/18.07.56г. на ІІ ГО, а по последния въпрос – противоречие с влязлото в сила решение от 22.02.06г. по гр.д.№2347/04г. на СГС, ІІ-А ГО, което касае съседен имот. Основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК се поддържа по първия въпрос, без да има обосновка по него.

Ответниците в производството Г. А. Н. и Н. А. Н. оспорват жалбата. Считат, че не са налице основания за допускането и до разглеждане по същество. Поддържат и доводи за неоснователност на жалбата. Позовават се и на необсъденото от въззивния съд обстоятелство, че наследодателката на ищеца Ц. Б. е продала с нотариален акт от 1938г. десет декара от притежавания имот в мастността „Х.”, което е още едно доказателство, че към момента на одържавяването по ЗОЕГПНС тя не е била единствен собственик на имот пл.№245. Позовават се и на обстоятелството, че при делбата от 1929г. в дял на Б. Б. са поставени 13,7 дка от имот пл.№245. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение счита, че не са налице сочените основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Няма противоречие между въззивното решение и решение №475/28.04.94г. по гр.д.№2022/93г. на ВС, ІV ГО по въпроса за смисъла и прилагането на чл.3, ал.1 ЗВСОНИ. На първо място – предметът на двете дела е различен, различни са и правните въпроси, които се поставят по тях. По настоящото дело ищецът заявява права по чл.1 ЗВСОНИ, а ответникът противопоставя права върху същия имот, произтичащи от придобивна давност и последващи прехвърлителни сделки. За да бъде разрешена тази конкуренция съдът следва са установи дали спорният имот е бил отнет по ЗОЕГПНС или е останал частна собственост. По другото дело ищецът също заявява права по чл.1 ЗВСОНИ, но ответникът противопоставя права по чл.1 ЗВСВНМРСА и за да се разреши тази конкуренция съдът е следвало да прецени съотношението на чл.1, ал.1 и чл.10 ЗВСОНИ. Между двете решения няма противоречие и във виждането за начина на настъпване на реституционния ефект по ЗВСОНИ. В своето решение ВКС е приел, че собствеността се възстановява автоматично по силата на ЗВСОНИ в лицето на собственика на отчуждения имот или на наследниците му. Същото е приел и въззивният съд на стр. 7 от решението си, като се е позовал и на ТР №6/10.05.2006г. по т.д.№6/2006г. на ОСГК на ВКС – че реституцията по чл.1 и чл.2 ЗВСОНИ настъпва по право – по силата на закона и при наличие на визираните условия – чл.2, ал.3 ЗВСОНИ, без да е необходим някакъв допълнителен административен или съдебен акт за това. Позоваването на заповедта на кмета на общината за деактуване на имотите, които се възстановяват на наследниците на Ц. Б. и по-конкретно – на обстоятелството, че процесният имот не попада сред тях, не е решаващ мотив на въззивния съд за отхвърляне на иска по чл.108 ЗС, вр.чл.1 ЗВСОНИ, а само допълнителен аргумент, наред с всички останали, който следва да се разбира в смисъл, че преценката на кмета на общината за липсата на предпоставки за реституция по отношение на спорния имот съвпадат с тези на съда.

Не е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса за прилагането на чл.3, ал.1 ЗВСОНИ. Жалбоподателят не е изяснил в каква насока смята, че е необходимо тълкуване на този текст и с какво то ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Настоящият състав приема, че такова тълкуване не се налага, тъй като смисълът на разпоредбата е изяснен в практиката на ВКС.

Няма противоречие между въззивното решение и практиката на ВКС по процесуалноправните въпроси за доказателствената сила на съдебно-техническите експертизи, за способите за индивидуализиране на недвижим имот с оглед регулационните промени, за приложението на чл.157 ГПК /отм./ при идентифициране на имотите и за задълженията на съда да обсъди всички доказателства при обосноваване на решението си. В случая въззивният съд е спазил всички процесуалноправни норми, обезпечаващи постановяването на правилно решение по спора и е действал в съответствие с посочената от жалбоподателя практика на ВС и ВКС. При разрешаването на този спор въззивният съд не се е задоволил с това да констатира факта на одържавяване по ЗОЕГПНС на трите имота, включени в рамките на имот пл.№245 по плана от 1939г., но е изследвал и всички останали доказателства, от които се установява, че Ц. Б. не е била техен единствен собственик към момента на одържавяването. Обсъден е договорът за доброволна делба от 1929г., във връзка с нотариалния акт на Б. Б. от 1956г., във връзка с отбелязването по единия от трите акта за държавна собственост, във връзка с данните по техническите експертизи, за да бъде направен решаващият извод, че към момента на одържавяването по ЗОЕГПНС Ц. Б. не е била единствен собственик на имот пл.№245. Този извод на въззивния съд се подкрепя и от необсъдения от него, но намиращ се в кориците на делото нотариален акт от 1938г., с който Ц. Б. е продала на Пане Б. /съсед на Б. Б./ 10 дка от своя имот в Х.. Този извод се подкрепя и от обстоятелството, че за да бъде издаден нотариалният акт на Б. Б. от 1956г., държавата не е считала за свой имота от 13,7 дка в местността „Х.”, при съседи: река, П. Б. и Ц. Б. и именно за този имот е извършеното през 1954г. отбелязване по А. №2067/03.03.50г. /стр.299 от въззивното производство/. Държавата не е считала този имот за свой и през 1966г., тъй като е издала необходимите документи за снабдяване с нотариални актове по обстоятелствена проверка на праводателя на ответника и на други лица, закупили имоти от Б. Б. с частни писмени договори през 1955г. Идентичността на нивата от 68,8дка в местността „Х.”, ливадата от 21,8 дка в местността „Баш Б.” и ливадата от 29,4 дка. в местността „Х.” с имот пл.№245 по плана от 1939г. е установена и приета от въззивния съд, но другите обстоятелства, изброени по-горе, са се оказали решаващи за изхода на спора по делото.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по последния въпрос за доказателствената стойност на официалните документи. Действително, в посоченото от жалбоподателя решение от 22.02.06г. по гр.д.№2347/04г. на СГС, ІІ-А ГО, което касае подобен спор за съседен имот в рамките на имот пл.№245, е прието, че отбелязването по А. №2067/03.03.50г. не следва да бъде ценено от съда като официално удостоверяване, тъй като под забележката не е положен подпис на длъжностно лице. Обратно – в обжалваното въззивно решение съдът се е позовал на това отбелязване, въпреки липсата на подпис на длъжностно лице. Това позоваване обаче не е изолирано от останалите доказателства по настоящото дело. То се свързва с издадения през 1956г. нотариален акт за замяна, в който имотът на Б. Б. е описан по същия начин, както и имота, предмет на отбелязването: 13,7дка, при съседи река, П. Б., Ц. Б.. Свързва се и с данните за извършени от Б. Б. разпоредителни сделки с части от имота му в местността „Х.”, някои от които не са оформени с нотариален акт, но пък след 1966г. приобретателите са се снабдили с нотариални актове по обстоятелствена проверка. По другото дело на СГС няма данни да са представени същите доказателства, тъй като те не са обсъдени в мотивите на решението. Ето защо разликата в доказателствения материал по двете дела е довела до различен резултат при преценката на отбелязването по А. №2067/03.03.50г. Не е налице същинско противоречие между двете решения по определен правен въпрос, което да обуслови допускане на касационно обжалване. Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,