Определение № 163 от 22.11.2013 г. на ВКС по н. д. № 1846/2013 г.

Производството пред ВКС е по спор за подсъдност между Софийските районен и градски съдилища (СРС и СГС) и е повдигнат от последния. Спорът е за това, кой от двата съда е компетентен да присъди на частния тъжител Н. П. П. разноските, които е направил пред въззивния СГС по внчхд № 1359/2013 год., образувано по жалбата на подсъдимия И. П. И. срещу присъдата по нчхд № 9468/2010 год. на СРС. Препращайки молбата на Н.П.П. на СГС, районният съд не е изложил мотиви, защо счита СГС за компетентен, докато в определението си от 9.ІХ.2013 год. под № 2715 СГС е изключил компетентността си с довода, че ако той се произнесе по въпроса за разноските, неговият акт би се оказал „изключен от касационен контрол”. В писменото си становище представителят на ВКПр намира за правилно разбирането на градския съд. Върховният касационен съд намира, че компетентен да се произнесе по направено искане за разноски е съдът, пред който те са направени. За първоинстанционния съд задължението следва от чл.301, ал.1, т.12 НПК, а за въззивния – от препращания чл.317 НПК. В процесуалните правила, относими към производството пред ВКС, няма нито особена, нито препращаща норма, но и този съд следва да присъжда поискани като направени пред него разноски. А на доводът във връзка с обжалването, изтъкнат от СГС, следва да се възрази, че при необжалваемостта на постановеното от него решение, необжалваема би се явила и частта му за разноските. Въпросът има още етична страна и практическо значение. Неетично е с пропуските, които втората или третата инстанция е допуснала, да се натоварва първоинстанционния съд, а за последният е далеч по-облекчаващо само да сумира присъдените вече разноски, вместо тепърва да ги изчислява за всяка инстанция при издаването на изпълнителни листи в полза на различни-нерядко множество-физически и юридически лица. С оглед на горното ВКС-ІІІ наказателно отделение