Определение № 60678 от 20.10.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1410/2021 г.

П роизводството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Храм „Свети И. Рилски“-гр.Бургас, представляван от ставрофорен иконом Н. Д., подадена чрез процесуалния представител адв.Х. М. от Бургаска адвокатска колекия срещу въззивното решение № IV-281 от 21.12.2020 г на Бургаски окръжен съд, Четвърти въззивен граждански състав, по гр.дело № 2346/20 г, с което е потвърдено решение № 1844/29.7.2020 г, по гр.дело № 9134/2019 г на Районен съд-Бургас.С първоинстанционното решение касаторът е осъден на основание чл.59 ал.1 ЗЗД да заплати на „Сампро 55“ЕООД със седалище в [населено място] сумата 8940 лв, представляваща направени от дружеството подобрения в собствения на ответника имот, както и лихва за забава в размер на 1308, 71 лв за периода 16.5.18 г до 24.10.2019 г на основание чл.86 ал.1 ЗЗД. В касационната жалба се подържа, че въззивното решение е неправилно, необосновано, постановено в противоречие с процесуалния и материалния закон. Ответникът по касационна жалба „Сампро 55“ЕООД със седалище в [населено място], оспорва същата по съображения, изложени в писмен отговор, депозиран чрез процесуалния представител адв.М. Д..Счита, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол.Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира следното: Предявените искове са с правно основание чл.59 ал.1 ЗЗД и чл.86 ал.1 ЗЗД.Установено е по делото, че Храм „Свети И. Рилски“-гр.Бургас е собственик на недвижим имот с идентификатор ..., част от който е била отдаден под наем на праводателя на ищцовото дружество.След дадено от собственика изрично писмено съгласие и издадена надлежна документация, наемателят е изградил павилион и с договор за прехвърляне на търговско предприятие го е продало на ответника по касация.На 29.4.15 г последният е уведомен, че договорът за наем се счита от наемодателя за недействителен, а заеманата част от имота следва да бъде освободена, което е настъпило на 1.5.15 г.Въз основа на горните факти, въззивният съд е приел, че е налице хипотезата на чл.59 ал.1 ЗЗД, доколкото основанието на което са извършени разходи за построяване на процесния павилион в размер на 8940 лв е отпаднало, поради което храмът дължи връщането на сумата, с която се е обогатил неоснователно.Доводът за недействителност на договора за наем е приет за неоснователен, доколкото сумата се претендира не на договорно основание а на плоскостта на неоснователното обогатяване.Неоснователно е й възражението, че искът е погасен по давност.Съгласно разпоредбата на чл.114 ЗЗД давността започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо, а ако е уговорено че изискуемостта настъпва след покана-от момента в който задължението е възникнало.Ищецът има качеството на държател, а не на добросъвестен владелец, но принципът за определяне на началния момент, от който давността започва да тече е същият както при добросъвестния владелец.В случая давността е започнала да тече от м.април 2015 г, когато дружеството е било в държане на имота и изтича през м.април 2020 г, а искът е предявен през 2019 г, т.е в рамките на давностния срок.Поради това въззивния съд е потвърдил първоинстанционното решение, с което предявените искове са уважени. В изложението по чл.284 ал.3 ГПК е посочено касационното основание по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Формулирани са следните въпроси: 1/От кой момент започва да тече давността по чл.114 ЗЗД за претенция за подобрения, извършени от държател в чужд имом-от датата на извършването им или от датата на прекъсване от страна на собственика на упражняването на фактическа власт. 2/Длъжен ли е въззивният съд да изложи собствени мотиви по всички възражения, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и защитните тези на страните, при съблюдаване на очертаните във въззивната жалба предели. 3/Длъжен ли е въззивният съд да обсъдил всички доказателства по делото във връзка с възраженията и доводите на страните, относими към правния спор, доколкото предвидената в чл.272 ГПК възможност не дерогира изискването по чл.236 ал.2 ГПК. Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение намира следното: По така поставените въпроси, Върховният касационен съд, намира следното: Недвусмислен и ясен отговор на първия от поставените въпроси е даден с решение № 175 от 13.10.2016 г. на ВКС по гр. д. № 821/2016 г., III г. о., по чл.290 ГПК.Същото е постановено по материалноправния въпрос: от кой момент става изискуемо вземането и започва да тече погасителната давност за извършени подобрения в чужд имот при прекратен договор за наем по иск за неоснователно обогатяване по чл. 59 ЗЗД. Прието е, че давностният срок започва да тече от момента на предаване на имота след прекратяване на наемния договор, който е и моментът на получаване на престацията, изразяваща се във връщането на наетия имот от страна на наемателя на наемодателя. Хипотезите на подобрения, извършени в чужд имот, и подобрения, извършени от наемодател в наетия въз основа на договор за наем имот, са различни и се уреждат различно от закона по отношение на настъпването на изискуемостта на вземането за подобренията, респ. за разноските за тяхното извършване или за увеличената стойност на имота. Различието следва от обстоятелството в какво качество са направени подобренията, оттам и е различен моментът на настъпването на изискуемостта на вземането, от който момент безспорно започва да тече и погасителната давност за вземането. При наличието на наемен договор по отношение на вземането за подобрения изискуемостта настъпва от момента на предаването на имота след прекратяването на наемния договор, който е и моментът на даването на престацията. В разглеждания случай се касае за извършени от наемател подобрения в нает имот, без в договора между страните да е посочено за чия сметка са извършените разходи, поради това обеднелият наемател разполага с иска по чл. 59 ЗЗД да иска присъждането на направените разходи, а не на увеличената стойност на имота, за извършените подобрения.Дружеството-ищец е извършило строежа на процесния павилион при наличието на изричното писмено съгласие на касатора и с оглед целите на наемното правоотношение.Без изграждането на павилиона за наемодателя не е съществувал обект, който да отдава под наем за уговореното предназначение –чл.230 ЗЗД.Отношенията между страните не се приравняват като такива, при които липсва основание за извършване на подобрения в чужд имот, какъвто е разгледания случай в приложеното решение.Направеното правопогасяващо възражение за изтекла погасителна давност е неоснователно, доколкото към м.април 2015 г, имотът все още се е ползвал от наемателя въз основа на наемния договор.За наемателят не е съществувал правен интерес от предявяване на иска по чл.59 ал.1 ЗЗД, тъй като към посочения момент същият го е ползвал и едва след отстраняването му, тъй като подобренията са останали в собствения на наемодателя имот, за наемателят е възниквал интерес да ги претендира. Настоящият състав на ВКС изцяло споделя правния извод на състава на ВКС, обективиран в посоченото решение, както и в решение, постановено по реда на чл.290 ГПК № 120 от 1.7.2009 г по т.д. № 21/2009 г на ВКС, Второ търговско отделение.Соченото от касатора решение в обратен смисъл решение № 912 от 2.02.2010 г. на ВКС по гр. д. № 4713/2008 г., I г. о разглежда различна фактическа обстановка.Посоченото от касатора решение № 72/1.10.20 г по гр.дело № 3485/19 г на ВКС, Първо ГО също разглежда различна хипотеза, тъй като се отнася до подобрения, извършени от съсобственик, по отношение на частта от имота, която държи за другия съсобственик. По формулираните процесуалноправни въпроси. Вторият от тях не обосновава приложението на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Настоящият съдебен състав намира, че въззивният съд е изложил в мотивите си собствените фактически констатации и е изпълнил задължението си да обсъди основанията, посочени във въззивната жалба, да направи собствени фактически констатации и да изложи мотиви.Изложените от касатора съображения не сочат на необсъдени на съда доводи, възражения или доказателства, а са свързани с несъгласие с изводите на съда, относно основателността на предявените искове.Тези съображения обаче касаят правилността на съдебното решение и начина на обсъждане на доказателствата по делото. Въпросът за правилността на съдебното решение, обаче не може да съставлява общо основание за допускане касационно обжалване, така както е разяснено в т. 1 от Тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. по тълк.д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Третият от поставените въпроси е абсолютно неотносим, тъй като въззивният съд не е приложил процесуалната възможност по чл.272 ГПК да препрати към мотивите на първоинстанционното решение. По горните съображения не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение. Предвид изхода на спора и на основание чл.78 ал.3 ГПК касаторът дължи на ответника направените от него разноски в размер на 800 лв, представляващи адвокатско възнаграждение. Воден от гореизложените мотиви, Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение