Определение № 4092 от 31.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1949/2026 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба вх.№1923/20.02.2026 г. (идентична на жалби вх.№2173/26.02.2026 г. и вх.№2027/24.02.2026 г.) от А. Р. Н. и Т. Т. А., приподписана от адвокат Д. П., срещу въззивното решение №23/18.01.2026 г. на Софийски окръжен съд по в.гр.д. №762/2025 г. в частите, с които са отхвърлени предявените от А. Р. Н. и Т. Т. А. срещу Софийски градски съд искове за заплащане на сумите от по 6 000 лева за всеки ищец, представляващи обезщетение за претърпени неимуществени вреди, в следствие на нарушение на правото на ЕС с окончателния съдебен акт по гр.д. № 5284/2019 г. по описа на СГС, постановен при проведен несправедлив съдебен процес, ведно със законната лихва върху главниците, считано от подаване на исковата молба до окончателното заплащане. В жалбата са изложени доводи за неправилност на обжалваното решение поради неправилно приложение на материалния закон и необоснованост. Насрещната страна Софийски градски съд с писмен отговор, чрез пълномощник С. Р. (с юридическо образование) оспорва жалбата. Твърди, че не са налице основанията по чл.280 ГПК (общите и специалните) за допускане на касационно обжалване, нито е налице неправилност на съдебния акт по смисъла на чл.281, т.3 ГПК. Претендира присъждане на разноски за процесуално представителство пред касационната инстанция. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Софийски окръжен съд потвърдил решението на първостепенния Районен съд – София в частите, с които са отхвърлени предявените от А. Р. Н. и Т. Т. А. срещу Софийски градски съд искове за заплащане на сумите от по 6 000 лева за всеки ищец, представляващи обезщетение за претърпени неимуществени вреди, в следствие на нарушение на правото на ЕС с окончателния съдебен акт по гр.д. № 5284/2019 г. по описа на СГС, постановен при проведен несправедлив съдебен процес, ведно със законната лихва върху главниците, считано от подаване на исковата молба до окончателното заплащане. Съдът посочил, че ищците навели твърдения за допуснати нарушения на чл. 6, § 1 и чл.13 от ЕКЗПЧОС при постановяване на решението по в.гр.д. №5274/2019 г. на Софийски градски съд, тъй като същото било нищожно, недопустимо и неправилно, като фактическите изводи на съда били непълно, неточно, погрешно и превратно описани. Въззивният съд посочил, че за да бъде ангажирана отговорността на държавата за вреди причинени от нарушаване правото на ЕС, по делото следва да бъде установено съществено нарушение на общностна норма, която предоставя права на частноправни субекти, настъпили вследствие на същото вреди и причинна връзка между нарушението и вредите. Позовал се на установената практика на ЕСПЧ по приложение на чл. 6, § 1, изр. първо ЕКЗПЧОС (Golder v. the United Kingdom, § 36; Kutic v. Croatia, § 25 и § 32; Acimovic v. Croatia, § 41; Beneficio Cappella Paolini v. San Marino, § 29), като посочил че в понятието „право на съд“ се включва: право на достъп до съд, представляващо право на иницииране на производство пред съд по гражданско правни въпроси; право на разглеждане на делото от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона, правото на справедливо и публично гледане на делото в разумен срок. Въз основа на тези принципни разрешения съдът приел, че от представените по делото доказателства и приложеното решение по в.гр.д. №5274/2019 г. на Софийски градски съд не се установява допуснато нарушение на правото на А. Н. и Т. А. на справедлив процес. Изложил, че в хода на същото на ищците били предоставени всички процесуални гаранции за упражняване в пълна степен на правата им на участие и защита в производството, а крайният съдебен акт бил мотивиран и постановен след самостоятелна преценка на събраните доказателства. Развил съображения, че несъгласието на ищците с правните изводи на решаващия състав по съществото на спора не може да обоснове извод за допуснато съществено нарушение на общностното право и по-конкретно на чл. 6 от ЕКЗПЧОС. В допълнение към изложеното посочил, че единствените обстоятелства, които следвало да бъдат установени от съда в производството за обезвреда на твърдените от страните вреди вследствие на нарушение на общностното право, са нарушена норма на правото на ЕС и настъпилите от същото вреди за ищците. Изложил, че принципът за отговорност на държавата, присъщ на правния ред на общността, изисквал присъждане на обезщетение, но не и преразглеждане на съдебното решение, от което се твърди настъпването на вреди, в каквато насока били поддържаните от ищците възражения. Приел, че е недопустимо да бъде пререшаван материално правния спор по приключилото с влязлото в сила решение производство на Софийски градски съд. Въззивният съд посочил още, че страните се позовали бланкетно на нарушение чл. 13 ЕКЗПЧОС. Отбелязал, че тази норма не представлявала отделно право, а била обща разпоредба относно упражняването и закрилата на правата и свободите. С оглед на изложеното и липса на установено допуснато от ответника съществено нарушение на правото на ищците на достъп до правосъдие или на правото им на защита, въззвният съд направил извод за неоснователност на предявените искове. С молба вх.№12117/10.06.2026 г. З. К. С. направил искане за отправяне на преюдициално запитване по реда на чл. 267 ДФЕС до Съда на Европейския съюз по следните въпроси: 1/ Следва ли чл.19 ДЕС и чл.47 от Хартата и принципът на ефективност да се тълкуват в смисъл, че държавата може да изисква предварителна отмяна на съдебния акт като условие за ангажиране на отговорността ѝ за вреди от нарушение на правото на ЕС, когато този акт е окончателен и не подлежи на отмяна; 2/ Съвместимо ли е с правото на ЕС национална правна уредба или съдебна практика, която поставя в по-неблагоприятно положение лица, пострадали от окончателни съдебни актове, които не подлежат на отмяна, спрямо лица, пострадали от актове подлежащи на контрол и отмяна, като по този начин лишава първата група от възможността да търси обезщетение. Съвместимо ли е това с чл.20 и чл.21 от Хартата (забрана за дискриминация); 3/ Следва ли принципът, установен по делото Кьоблер (С-224/01), да се тълкува в смисъл, че националният съд, разглеждащ иска за вреди, е длъжен сам да установи нарушението на правото на ЕС, когато липсва ред за предварителна отмяна на съдебния акт; 4/ Съвместимо ли е с чл.19 ДЕС и чл.47 от Хартата националният съд да отказва да разглежда иск за вреди от съдебен акт поради липса на предварителна отмяна, когато такава отмяна обективно е невъзможна; 5/ Следва ли правото на ЕС да се тълкува в смисъл, че националният съд не може да изисква от ищеца да сезира ЕСПЧ като условие за установяване на незаконност, предвид че ЕСПЧ не е четвърта инстанция и не отменя съдебни актове; 6/ Следва ли правото на ЕС да се тълкува в смисъл, че националната практика, която лишава определена група лица от достъп до обезщетение поради липса на ред за отмяна на окончателни съдебни актове, представлява непряка дискриминация по смисъла на чл.21 от Хартата и чл.4, ал.2 от Закона за защита от дискриминация; 7/ Следва ли чл.19 ДЕС, чл.47 от Хартата и принципът на ефективност да се тълкуват в смисъл, че държавата може да предвиди по-благоприятен режим за обезщетяване на вреди от съдебни актове, нарушаващи правото на ЕС (чл.2в ЗОДОВ), отколкото за вреди от съдебни актове, нарушаващи други норми на правото, включително ЕКЗПЧОС, като допуска без предварителна отмяна само в първия случай. Съвместимо ли е това с принципа на недискриминация по чл.20 и чл.21 от Хартата. Искането за отправяне на преюдциално запитване изхожда от нелегитимирано лице. Молителят З. К. С. не е страна в настоящото производство. Предявените от същия искове, предмет на въззивното производство, са обжалвани с частна касационна жалба, по която е образувано ч.гр.д.№1948/2026 г. на ВКС, ІV г.о. Независимо от изложеното, настоящият състав на съда намира, че не са налице основания и за служебно отправяне на преюдициално запитване, по следните съображения: Съгласно разпоредбите на чл. 629 и сл. от ГПК и чл. 267, § 3 ДФЕС, както и трайно установената практика на СЕС, за да бъде отправено преюдициално запитване е необходимо поставените въпроси да са свързани с тълкуване на определена разпоредба от правото на Европейския съюз (ЕС), което е необходимо за разрешаване на конкретния спор по делото. Съдът на Европейския съюз (СЕС) не е компетентен да се произнася по въпроси, които са по същество на спора; по спорните между страните факти, респ. по изследване, тълкуване и прилагане на националната правна уредба на запитващата държава. В този смисъл са решенията по Дело С-83/91г; по Дело С-445-06; по Дело С-380/01 и др. Съгласно правилото на чл. 629, ал. 3 от ГПК, преюдициално запитване не следва да се отправя, когато отговорът на поставените въпроси произтича ясно и недвусмислено от предишно решение на Съда на ЕС или значението и смисълът на разпоредбата или акта са толкова ясни, че не будят никакво съмнение. Изключения от задължението за отправяне на запитване са формулирани и в практиката на Съда на ЕС: когато по друго дело вече е разглеждан идентичен въпрос (решение от 27.03.1963г. по съединени дела 28/62, 29/62 и 30/62, Da Costa v NederlandseBelastingadministratie, решение от 05.02.1963г. по дело 26/62, Van Gend en Loos v. NederlandseAdministratie der Belastingen и други); когато правилното прилагане на правото на ЕС е очевидно и не оставя съмнение относно начина, по който трябва да бъде решен въпросът (решение от 06.10.1982г. по дело 283/81, CILFIT v. ItalianMinistry of Health и други); когато спорът пред националния съд не е свързан с приложение на правото на ЕС и се касае до вътрешнонационален казус (определение от 06.10.2005г. по дело С-328/04, решение от 07.05.1997г. по съединени дела С-321-324/94, Pistre, решение от 18.10.1990г. по съединени дела С-297/88 и С-197/89, Dzodzi и други). Във връзка с вече отправени запитвания за принципите и условията, уреждащи извън договорната отговорност на държавите членки за вреди, причинени на частноправни субекти от нарушение на правото на Общността, когато това нарушение се дължи на национален съд, постановил решение като последна инстанция, са налице произнасяния на СЕС. Част от тях са решение по дело C-224/01 Gerhard K цbler v. Republik Цsterreich и решение по дело C-173/03 Traghetti del Mediterraneo SpA, in liquidation v. Repubblica italiana. В същите Съдът на Европейския съюз приел, че принципът, че държавите членки са задължени да обезщетят вредите, причинени на лица от явно и достатъчно сериозно нарушение на правото на Общността, се прилага и когато нарушението е извършено с влязло в сила решение на национална юрисдикция. Разяснено е още, че правото на ЕС се противопоставя на прилагането на национален закон, който изключва отговорността на държавата в случаите, в които нарушението произтича от погрешното тълкуване на правото от страна на националния съд или от погрешната му оценка на фактите и доказателствата, тъй като тези дейности представляват основна част от правораздавателната дейност и неправилното им упражняване може да доведе до явно нарушаване на правото на ЕС. Общностното право не допуска и национално законодателство, което ограничава такава отговорност единствено до случаи на умишлена вина и сериозно нарушение от страна на съда, ако такова ограничение би довело до изключване на отговорността на съответната държава членка в случаи, в които е извършено явно нарушение на приложимото право. Посочената практика е дала ясно и недвусмислено тълкуване на разпоредбите на правото на ЕС, поради което в правомощията на решаващия национален съд е да направи преценка доколко дадените решения са относими към повдигнатите пред него въпроси. Касаторите обосновават допускане на касационното обжалване в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1 и т. 3 от ГПК, по следните правни въпроси: 1/ Представлява ли силата на пресъдено нещо на окончателен съдебен акт, постановен от национален съд, произнасящ се като последна инстанция, пречка за ангажиране отговорността на държавата за вреди, когато тези вреди са причинени от незаконосъобразни актове съгласно чл.6, пар.1 от ЕКЗПЧОС по чл.2в от ЗОДОВ, вр. чл.6, пар.3 от ДЕС и вр. чл.4, пар.3 от ДФЕС, което дава възможност за собствена преоценка на доказателствата от съда, на вече приключилия спор, по който е формирана сила на пресъдено нещо, без да се смята това за преразглеждане на спора. Твърдят противоречие на решението с практиката на СЕС в Case C-224/01 Gerhard K цbler v Republik Цsterreich, както и с практиката на ВКС в решение №17/05.03.2021 г. по гр.д.№1457/2020 г.; 2/ Представлява ли искът по чл.2в от ЗОДОВ или по чл.7 от КРБ вр. чл.45-49 от ЗЗД „преразглеждане“ на влязло в сила съдебно решение, или съдът е длъжен да провери дали при постановяването му е допуснато достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС по критерия Case C-224/01 Gerhard K цbler v Republik Цsterreich или решението е незаконосъобразно. Наведен е довод за противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС в решение №110/14.06.2013 г. по гр.д.№93/2012г. на ІV г.о.; решение №50051/12.06.2024 г. по гр.д.№1822/2022г. на ІІ г.о.; определение №189/17.08.2022 г. по ч.гр.д.№2246/2022г. на І г.о.; определение №4338/01.10.2024 г. по ч.гр.д. №2529/2024г. на І г.о.; и 3/ Представлява ли силата на пресъдено нещо на окончателен съдебен акт, постановен от национален съд, произнасящ се като последна инстанция, пречка за ангажиране отговорността на държавата за вреди, когато тези вреди са причинени от незаконосъобразни актове съгласно чл.7 от Конституцията на Република България вр. чл.45-49 от ЗЗД. Твърди се, че същият е разрешен от въззивния съд в противоречие с решение №110/14.06.2013 г. по гр.д.№93/2012 г. на ІV г.о. Поставените въпроси са свързани с условията за ангажиране отговорността на държавата за вреди, причинени от нарушение на правото на Общността, когато това нарушение произтича от съдебно решение на последна инстанция и пречка ли е за реализиране на тази отговорност силата на пресъдено нещо на окончателния съдебен акт. По тези въпроси е налице трайно установена практика на СЕС (посочена по-горе и от касаторите) и на ВКС (включително част от посочената в изложението), според която отговорността на съдилищата за вреди от нарушение на правото на ЕС по чл. 4, пар. 3 ДЕС (чл. 2в, ал. 1 ЗОДОВ) е специална деликтна отговорност, която може да бъде ангажирана по съдебен ред при наличието на строго определени материалноправни предпоставки. Разяснено е още, че в производството по чл. 2в, ал. 1 ЗОДОВ не се цели пререшаване на материалноправния спор, приключил с окончателния акт на съда ответник, а се извършва проверка дали при разглеждане на делото и постановяване на съдебния акт съдът е допуснал явно и достатъчно съществено нарушение на норми от общностното право, които предоставят права на частноправни субекти. Предмет на преценка са следните обстоятелства: дали нормите от правото на ЕС, на които ищецът основава претенцията си, са задължителни за националните съдилища, дали имат директен ефект и са непосредствено приложими от тях; дали същите са били приложими в спора, приключил с окончателния акт на съда – ответник по делото; дали са били приложени правилно в окончателния съдебен акт, с който се твърди, че са нанесени вредите. Нарушението на нормите на общностното право, което е явно и достатъчно съществено, може да бъде извършено както с бездействие на съда (неприлагане на относимите норми от правото на ЕС), така и с действие (неправилното им приложение). Сезираният с иска съд е в правомощието си да преценява процеса по събиране и анализ на доказателствата и установяване на фактите във влязлото в сила решение на друга национална юрисдикция от гледна точка на съответствието им с правото на ЕС, бeз дa извъpшвa пpoвepĸa нa пpaвилнocттa нa peшeниeтo пo cъщecтвoтo нa cпopa. Постановеното въззивно решение е съобразено с посочените разрешения, макар с неточни, непрецизни и бланкетни мотиви. Допуснатото нарушение не се е отразило на крайния резултат по спора и не представлява нарушение на чл.6, § 1 от ЕКЗПЧОС, доколкото касаторите са разбрали волята на съда и мотивите за отхвърляне на исковете. В обжалваното решение въззивният съд направил преценка за относимост на нормата на чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС (с идентично съдържание на чл.47 ХОПЕС), на която ищците са основали претенцията си и за задължението на съда за непосредственото ѝ приложение; направил извод за правилното ѝ прилагане от състава на ответника Софийски градски съд, който осигурил разглеждането на делото при спазване на заложените в същата принципи за справедлив съдебен процес, в пълнотата на това понятие – безпристрастен съд (равно отдалечен от страните), състезателно начало, равенство на процесуалните възможности на страните, разглеждане и решаване на делото в разумен срок. Влязлото в сила съдебно решение е постановено от надлежен състав, в рамките на правомощията на въззивната инстанция, по предявения иск, поради което същото не страда от посочените от ищците пороци (нищожност и недопустимост). Макар при постановяването му да са допуснати процесуални нарушения при приложение на чл.272 ГПК и мотивиране на съдебния акт, същите не са се отразили на правото на защита на участниците в делото, нито на волята на съда, която е ясна, разбираема и е била възприета от страните в приключилото производство. Посоченото обстоятелство се установява и от наведените по настоящото дело твърдения, според които ищците са разбрали по несъмнен начин формираните във влязлото в сила решение мотиви. Ето защо, по поставените въпроси не са налице сочените основания за допускане на обжалването по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. За пълнота на изложението следва да бъде посочено, че част от актовете, на които са се позовали касаторите са неотносими към предмета на производството и поставените въпроси: решение №50051/12.06.2024 г. по гр.д.№1822/2022г. на ІІ г.о. има за предмет иск за заплащане на обезщетение за вреди от непривеждане в изпълнение на наказание лишаване от свобода по влязла в сила присъда, а в определение №189/17.08.2022 г. по ч.гр.д.№2246/2022г. на І г.о. и определение №4338/01.10.2024 г. по ч.гр.д. №2529/2024г. на І г.о. е разгледан въпросът за отговорността на държавата чрез процесуален субституент. Поставени са и въпросите: 1/ Длъжен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна проверка за нарушение по чл.6, чл.13 от ЕКЗПЧОС и чл.47 от ХОПЕС при иск по чл.2в от ЗОДОВ или по Закона за защита от дискриминация вр. Конституцията на Република България, като определи правилната правна квалификация на исковете, несъобразявайки се с предлаганата от ищците, или може да откаже анализ с аргумент, че не може да „преразглежда“ съдебния акт. Наведен е довод, че същият е разрешен в противоречие с практиката на ВКС в решение №16/02.03.2021г. г. по гр.д. №1914/2020г. на ІV г.о.; решение №153/12.09.2018 г. по н.д.№531/2018 г. на І н.о. и 2/ За нарушение на чл.6 ЕКЗПЧОС, длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства, всички доводи и всички твърдения на ищците, включително твърдения за погрешна оценка на факти и доказателства, неправилна оценка на факти и доказателства, непълен анализ на факти и доказателства, липса на мотиви по причини на това, и в следствие неправилен синтез, отказ от правосъдие в предходното производство, както и съда да определи правилната правна квалификация на исковете – чл.2в от ЗОДОВ или чл.7 от Конституцията на Република България вр. чл.45-49 от ЗЗД, като това не означава преразглеждане на спор, разрешен с влязло в сила решение (с цел отмяна). Твърди се, че въззивното решение противоречи на задължителната практика на ВКС в ТР №1/20001 г. на ВКС, ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, както и на определение №132/06.02.2012 г. по гр.д. №859/2011г. на ІV г.о.; решение №17/05.03.2021 г. по гр. д. №1457/2020 г. на ІV г.о.; определение №47/02.03.2012 г. по ч.гр.д. №56/2012 г. на Апелативен съд – София. Тези въпроси са некоректно зададени, като вторият е обусловен и от защитната теза на страните за неправилност на влязлото в сила решение и допуснато при постановяването му нарушение чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС, каквито не са установени с обжалваното решение. В същите се съдържат два въпроса: за задължението на съда да даде правна квалификация на предявените искове съобразно въведените в производството твърдения и за задължението на съда да извърши самостоятелна преценка и да обсъди всички доказателства, доводи и възражения на страните, включително тези за погрешната оценка на установените по делото факти. Тези въпроси са принципно значими за всяко производство, но с оглед спецификите при разглеждане на делата от касационната инстанция и обвързаността на съда от конкретно наведените от страните доводи, въпросът за приложението на чл.12 и чл.235 ГПК следва да се разглежда в рамките на посочените оплаквания за допуснатите от въззивния съд нарушения при преценка на установените по делото факти (кои от тях въззивният съд не е взел предвид, респ. е отчел такива, които не са елемент от обстоятелствата, част от предмета на предявените искова; дали са релевантни към въведените пред въззивния съд възражения, както и дали са от значение за крайния резултат по спора). В конкретния случай, касаторите са навели доводи за липса на извършен анализ на твърденията за нарушение на чл.6 и чл.13 ЕКЗПЧОС и на чл.47 от ХОПЕС, както и непълни мотиви поради: необсъждане на доказателствата и доводите, липса на извършен анализ по чл.2в ЗОДОВ, ЗЗД или Конституцията на Република България, не приложена практиката по дело С-224/01 на СЕС, не извършена проверка за нарушение на ЕКЗПЧОС и ХОПЕС. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е съобразил обстоятелството, че предметът на спора е бил ясно очертан в исковата молба и с допълнителните уточнения, доколкото ищците са посочили насрещната страна по спора, фактите, от които произтичат субективните им права, предмет на защита и отправеното до съда искане. Въз основа на същите, в рамките на своите правомощия, съдът определил правната квалификация на исковете и ги разгледал в предметните предели, с които бил сезиран. Въззивният съд обсъдил наведените от страните твърдения и съобразил установените по делото факти, макар с неточни, непрецизни и бланкетни мотиви. Както беше посочено по-горе, това нарушение не се е отразило на крайния резултат по спора и не представлява нарушение и на чл.6 от ЕКЗПЧОС, доколкото касаторите са разбрали волята на съда и мотивите за отхвърляне на исковете. Поставен е и въпросът: Пречка ли е чл.132 от Конституцията на Република България, съгласно който при осъществяване правомощията като магистрати съдиите не носят наказателна и гражданска отговорност за техните служебни действия и за постановените от тях актове, освен ако не се установи, че извършеното е умишлено престъпление от общ характер, за предявяване на иск срещу институцията, в която работят. Твърди се, че същият е разрешен в противоречие с решение №110/14.06.2013 г. по гр.д.№93/2012 г. на ВКС, ІV г.о. Този въпрос е неотносим към произнасянето на въззивния съд и обжалваната част от въззивното решение. Мотивите по приложение на разпоредбата на чл.132 от Конституцята на Република България са изложени по предявените искове от З. С. срещу Софийски градски съд с правно основание чл.49 ЗЗД, по които производството по делото е прекратено. Решението на въззивния съд в тази му част е обжалвано с частна касационна жалба, образувана в ч.гр.д. №1948/2026 г. на ВКС, ІV г.о. С оглед на това, по този въпрос не е налице общата предпоставка за допускане на обжалването по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Касаторите не са обосновали искането си по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, а посочването на предвидените в чл. 280, ал. 1 от ГПК хипотези, само по себе си не е достатъчно да обоснове извод за наличие на основания за допускане на касационното обжалване. Създадената и трайно установена практика по поставените въпроси, която не се нуждае от изменение или осъвременяване също изключва приложимостта на посоченото основание за допускане на обжалването. Направено е искане за допускане на касационното обжалване и в хипотезата на чл.280, ал.2, предл.3 от ГПК поради очевидна неправилност на решението. Наведени са следните твърдения: съдът не приложил критериите на Case C-224/01 Gerhard Kцbler v Republik Цsterreich, не анализирал твърденията за нарушение на чл.6 и чл.13 не обсъдил доказателствата и доводите; свел иска по чл.2в от ЗОДОВ до преразглеждане; не изложил мотиви мотиви относно правото на ЕС. Не са налице основания за допускане на обжалването и в посочената хипотеза, доколкото не се констатират особено тежки пороци на въззивното решение, които да могат да бъдат установени без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за неговата правилност. Предвиденото в разпоредбата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК основание касае квалифициран състав на неправилност (различен от неправилните преценка и анализ на събраните доказателства, съответно неправилното извеждане на следващите от тях правни изводи), който би бил налице единствено при прилагане на отменен закон, прилагане на закон в противоречие с неговия смисъл, нарушение на основни съдопроизводствени правила и/или изграждане изводите на съда при грубо противоречие с правилата на формалната логика. В конкретния случай, от въззивното решение не може да се направи извод за явно нарушение на закона или необоснованост на мотивите при отхвърляне на предявените искове, без анализ на доказателствата и на извършените процесуални действия. В заключение, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не се констатират сочените от жалбоподателя основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, т.2, т. 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл.280, ал.2 от ГПК. На основание чл. 78, ал. 8 от ГПК и направеното искане касаторите А. Р. Н. и Т. Т. А. следва да бъдат осъдени да заплатят на Софийски градски съд разноски за юрисконсултско възнаграждение за осъщественото пред касационната инстанция процесуално представителство. При определянето му съдът съобразява следните обстоятелства: разпоредбата на чл. 37 от ЗПрП, средната степен на фактическа и правна сложност на делото, обема на извършените процесуални действия (депозиран писмен отговор, в който е изразено становище по допустимостта на касационното обжалване и по същество на спора), начина на протичане на касационното производство и тежестта на закритото заседание по допускане на обжалването. С оглед на така установеното, определя същото в размер на 80 евро по реда на чл.25а, ал.3 от Наредба за правната помощ. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение,