Определение № 1372 от 22.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 881/2024 г.

Производството е по чл.274, ал.3 вр. чл.396, ал.2, изр.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на А. В. Г. срещу определение № 15/05.01.2024 г. по ч.гр.д. № 1280/2023 г. на Благоевградския окръжен съд, г.о., с което е отменено определение № 1996/07.12.2023 по гр.д. № 2704/2023 г. на Благоевградския районен съд в частта му, с което е отхвърлено искането за допуснато обезпечение и на основание чл.389, ал.1 ГПК е допуснато обезпечение на предявените от Р. С. Г. срещу А. В. Г. искове с правно основание чл.240 ЗЗД за сумата 20 000 лева и чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата 10 264.56 лева чрез налагане на запор върху пълния размер на претендираните вземания на ищеца по банкови сметки на ответника в посочени банки до общия размер на предявените искове от 30 264.56 лева, при условие, че бъде внесена парична гаранция от ищеца по сметка на БОС в размер на 3 000 лева в двуседмичен срок от съобщаване на определението. Ответникът по частната касационна жалба Р. С. Г. я оспорва в писмен отговор. Частната касационна жалба е процесуално допустима: подадени е от надлежна страна в предвидения в закона срок срещу въззивно определение, което подлежи на касационно обжалване и е редовна. В съответствие с установената практика на ВКС въззивният съд е приел следното: Частната жалба е допустима (съгласно т.6 от ТР № 6/14.03.2014 на ОСГТК на ВКС) и редовна и в това производство съдът действа при условията на пълен въззив, без да е ограничен от изложените в частната жалба оплаквания. Поради това въззивният съд е проверил всички законоустановени предпоставки, обуславящи уважаването на молбата и е приел следното: Двата предявени иска по чл.240 ЗЗД и по чл.86, ал.1 ЗЗД са допустими и исковата молба е редовна, за което са изложени мотиви. Въззивният съд е приел, че до момента ищецът не представя достатъчни по своя характер и съдържание убедителни писмени доказателства в подкрепа на своите твърдения, поради което съгласно чл.391, ал.1 ГПК и мотивите на цитираното по-горе ТР № 6/14.03.2014 на ОСГТК на ВКС молбата следва да се уважи под условие, че молителят представи парична гаранция в определен от съда размер. Налице е обезпечителна нужда, която с оглед на заявените парични претенции, се предполага и не подлежи на отделно доказване. Поисканата по вид и обхват обезпечителна мярка е подходяща и адекватна с оглед спорното субективно материално право, като съдът е обвързан от конкретното искане с оглед диспозитивното начало. Съдът е определил размера на паричната гаранция (3 000 лева) и срока за представяне на доказателства за внасянето и. По наличието на основания за допускане на касационно обжалване. Жалбоподателката твърди, че обжалваното въззивно определение е недопустимо и неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост, тъй като липсват предпоставките за допускане на обезпечение на предявените искове. Във връзка с това извежда следните въпроси, за които твърди, че осъществяват основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване: Обезпечителната заповед приема ли се за даденост при паричните вземания? Допустимо ли е въззивният съд да се произнесе по въззивната частна жалба без да попълни делото с доказателства, служебно събрани от съда? Дължи ли самостоятелно произнасяне въззивният съд като втора инстанция за наличието на положителните предпоставки за допускане на обезпечение на иска според чл.391, ал.1, т.1 ГПК, или е ограничен от оплакванията за неправилност, релевирани от частния жалбоподател? Следва ли съдът да допусне обезпечение и да задължи ищеца да представи парична гаранция в определен от него размер по смисъла на чл.391, ал.1, т.2 ГПК, когато искът не е подкрепен с убедителни писмени доказателства? Как се извършва преценката за наличие на обезпечителна нужда – само въз основа на твърденията на ищеца или се съобразяват и обстоятелствата около ответника, които неговият правен статус, неговият социален статус и отношение с ищеца, сфера на дейност, финансово състояние и др.? Настоящият съдебен състав намира, че няма съмнение за недопустимост на обжалваното определение. По изведените въпроси: Видно от изложеното за мотивите на въззивния съд, обуславящите въпроси са за обхвата на проверката от въззивния съд на законосъобразността на първоинстанционното определение (за правомощията на въззивния съд в това производство) и за предпоставките за допускането на поисканото обезпечение. Доколкото тези обуславящи въпроси могат да бъдат уточнени от изведените въпроси, те не са разгледани в противоречие, а в съответствие с установената практика и в частност с посочените от частния жалбоподател тълкувателни решения по тълкувателни дела № 1/2013 и № 6/2017 на ОСГТК на ВКС (по 2-ри и 3-ти в-си) и с посочените определения по ч.гр.д. №5/2012-IV г.о., по ч.гр.д. № 198/2016-I г.о. (по 1-вия в-с.), по ч.гр.д. № 1319/2008-II г.о и по ч.гр.д. № 133/2011-III г.о. (по 4-тия в-с.). Следователно не е налице посоченото допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Поради наличието на установена практика и съответствието на разрешенията на въззивния съд с нея не е налице и посоченото допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Извън обуславящите въпроси по конкретните въпроси: Първият въпрос не е обуславящ, защото въззивният съд не е изложил твърдението, на което е основан въпросът. Както беше посочено, въззивният съд е приел, че исковете са допустими и исковата молба е редовна, че молбата за обезпечение следва да се уважи под условие, че молителят представи парична гаранция в определен от съда размер и че е налице обезпечителна нужда, която с оглед на заявените парични претенции, се предполага и не подлежи на отделно доказване. Вторият въпрос не е обуславящ, защото въззивният съд не е приел, че за произнасянето по частната жалба са били необходими, но са липсвали доказателства, които въззивният съд не е оправомощен да събира. Третият въпрос съдържа два въпроса и те са обуславящи и на тях въззивният съд в съответствие с установената практика е отговорил, че в това производство съдът действа при условията на пълен въззив, без да е ограничен от изложените в частната жалба оплаквания и че дължи произнасяне по искането за допускане на обезпечение на предявените искове, такова каквото е поискано. Отговорът на четвъртия въпрос се съдържа в края на разпоредбата на чл.391, ал.1, т.1 ГПК („, или“ - или доказателства, или гаранция) и в ал.2 (на същия чл.391 ГПК). Разрешението на въззивния съд не е в противоречие, а в съответствие с посочените от частния жалбоподател определения по ч.гр.д. № 1319/2008-II г.о и по ч.гр.д. № 133/2011-III г.о. Петият въпрос е обуславящ и въззивният съд го е разрешил в съответствие с установената практика – извършил е преценката въз основа на твърденията в молбата за допускане на обезпечение и в исковата молба и в молбата, с която исковете са уточнени и въз основа на представените с исковата молба доказателства, така както ГПК предвижда – молбата за обезпечение се разрешава в закрито заседание в деня на подаването, а при обжалване на определение, с което е отказано обезпечение на иска, препис от частната жалба на молителя не се връчва на ответника (чл.395, ал.2, чл.390 и чл.396, ал.2, изр.2 ГПК). Или: съдът се произнася по искането за допускане на обезпечение без да изпраща препис от молбата или от частната жалба срещу определение, с което е отказано обезпечение на иска на ответника по иска, т.е. без да се запознава със становището на ответника и без да събира доказателства по негово искане. Крайният извод е, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. С оглед изхода от това производство частният жалбоподател няма право на разноски, а следва да бъде осъдена да заплати на ответника Р. Г. направените от нея разноски за процесуално представителство в това производство в размер на 1 762 лева, което е поискано и чието (на разноските) уговаряне и заплащане е доказано с представеното пълномощно и договор за правна защита и съдействие, в който е отразено уговарянето и заплащането на сумата. Воден от изложеното съдът