Определение № 5348 от 21.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1327/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Община Пловдив срещу решение №.215от 11.12.2023г по в.гр.дело № 546/2023 г.на Пловдивски апелативен съд, с което след отмяна на решение от 26.07.2023г г. по гр.д. № 2561/2022 г.на Пловдивски окръжен съд и поради ревизиране на извода на първата инстанция, че Община Пловдив няма пасивна легитимация по предявения от ИА „Военни клубове и военно почивно дело” иск, по реда на чл.422 ал.1 ГПК за установено е признато вземане ,представляващо обезщетение в размер на 48 969,41лева за период от три години (01.01.2019г-31.12.2021г) поради продължилото ползване на имоти от жилищния фонд на МО след прекратяване на наемен договор,сключен на 21.02.1997г Искът е основан на правилото ,че когато след прекратяване на наемен договор наемателят продължи ползването на имотите въпреки противопоставянето на наемодателя, дължи обезщетение Ищецът евентуално е поддържал че се дължи обезщетение на основание чл.59, ал.1 ЗЗД ,като искът е бил уважен в присъдения размер на първото от наведените правни основания. По него спорът между страните е относно пасивната легитимация на ответника и налице ли са обстоятелства ,които по силата на действащ закон изключват правото на обезщетение.Пловдивски апелативен съд е отхвърлил възражението на ответника ,че Община Пловдив не е обвързана по договора от момента, в който по силата на законово изменение детската градина на която имот е отдаден под наем, /в случая ЦДГ Арлекино”, чиито правоприемник е детска градина „Чайка”/ е придобила правосубектност ,доколкото към момента на сключването на договора на 21.02.1997г такава не е била налице. Правосубектност е придобита след законодателни промени в чл. 10 ЗНП/ отм/ и от обвародването им в ДВ бр.36 от 2018г ,т.е преди ищецът да прекрати договора за наем с предизвестие през 2006г, според възраженията на ответника насрещната обвързаност по сключения договор била в лицето на други правосубектни лица .Въззивният съд е изтъкнал,че страна по договор, сключен от директор на детска градина във връзка с предмета на дейност, до обнародване на коментираното изменение в Закона на народната просвета, е нейният принципал Община Пловдив. За срока на изпълнението на договора,включително по отношение на задълженията възникнали от прекратяването му е взет решаващо предвид и факта,че задължението да се заплаща наем е изпълнявано от Община Пловдив, обезщетение за задържанено на отдадените по наем имоти след прекратяване на договора също е изплащано от ответната община до края на 2018г,като преустановяването на плащането за исковия период е дало повод за образуваното заповедно производство.Размерът е обоснован с прито по делото заключение на вещо лице, което не е оспорено, както не са били спорни и фактите заявени по делото. Понастоящем касаторът обжалва въззивното решение като поддържа тезата си, че последващо възникналата спрямо датата на сключване на договора правосубктност на детската градина ,с директора на която е имало подписан договор и анекс ,поражда действие на заместване на Община Пловдив в наемното правоотношение по силата на изменението на чл.10, ал.4 ЗНП /отм/ ,ДВ бр.26 от 31.03.1998г/ и че неговото действие занапред изключва търсената с иска пасивна легитимация за общината. Поддържа още ,че съгласно чл.78 от Закона за държавния бюджет за 2019г и рицепрочни текстове в следващите ЗДБ, наем не е следвало да се заплаща ,тъй като имотите са държавна собственост ,а детската градина е на бюджетна издръжка на общината. В изложение се позовава на основание по чл.280,ал.1 т.1 ГПК по процесуалния въпрос за задължението на въззивния съд да обсъди всички правнорелевантни факти и доводи на страните, твърди се противоречие с установената съдебна практика на ВКС в ТР №1/2013г ОСГТК и множество съдебни решения по чл. 290 ГПК .Изтъква се очевидна неправилност/чл. 280, ал.2 ГПК/ на извода ,че релевантният момент за това детската градина юридическо лице ли е,се определя от съда към момента на сключване на договора за наем /21.02.1997г/без да се коментира ,че този договор е прекратен през 2006г,когато детската градина е юридическо лице.Сочи се основание по чл.280,ал.1 т.3 ГПК по шест свързано формулирани въпроса,изразяващи основния правен довод по възраженията на ответника: 1/ по отношение силата на действие на изменението в чл.10 ЗНП/отм/ и следва ли да бъдат преуредени възникналите преди това правоотношения; 2/коя е пасивно легитимираната страна в процеса; 3/към кой момент следва да се прецизира статутът на детската градина (има или няма качеството ю.л); 4/Преурежда ли обнародването на чл.10, ал.4 ЗНП /отм/ в ДВ бр.36/2018г страните в наемното правоотношение, предвид действието й за в бъдеще (ex nunc),като надлежна страна е детската градина; 5/Законодателната промяна и обнародването й акт, обвързан с предмета на дейност на детската гранина ли е, или се касае за управленски акт; 8/ управленските и административни дейности по откриване на детска градина разграничават ли се от предмета, свързан с възпитателни и образователни цели. Според касатора,тълкуването за ЗНП и ППЗНП (отм) следва да води до извод,че общината не е пасивно легитимирана по иска за обезщетение. Ответникът по жалбата ИА „Военни клубове и военно почивно дело”е заявил отговор чрез своя главен юрисконсулт,в който оспорва наличието на основание за допускане на решението до касационно обжалване.Въззивният съд е изпълнил процесуалните си задължения,решението е правилно,а доводите и въпросите са в оспорване на правилността му и не са основания по чл. 280, ал.1 ГПК Принципите относно действието на правните норми са ясни и непротиворечиви.Няма изрична законова разпоредба и липсва постигната договореност,по силата на която Общината да се замени с детската градина в наемното правоотношение.Поставят се въпроси по същество на спора или въпроси които не са от значение за изхода на спора и не са обусловили извод на съда.Направено е искане за присъждане на разноски за юрисконсулт. След преценка Върховен касационен съд ,ІІІ гр. отделение счита, че не е налице основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Тезата на касатора, застъпвана чрез формулираните шест въпроса в последния раздел на изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК, противостои на безпротиворечиво и трайно установеното в практиката на ВКС разбиране за действието на нормите във времето и спрямо заварените правоотношения. За правосубектността на детските градини като юридически лица,при изменението на чл.10 ЗНП/отм/ не е предвидидено обратно действие и действието на нормата за в бъдеще не се изразява в последиците,които касаторът претендира, т.е. автоматично и по силата на закона да настъпи заместване на страна в сключените договори за наем с ДГ като структура, която не била правосубектна и по силата действащия при възникване на наемното правоотношение чл.10, ал.1,вр чл.4 ЗНП/ДВ бр.86/1991г,отм/ и за нея е предвидено,че се открива, преобразува и закрива от общинските съвети. Съобразени са произтичащите от този статут последици за представителството при всъпване в договорни правоотношения,като законът не е приложен в негов противоположен или несъществуващ смисъл. Поради това не се констатира от Върховен касационен съд поддържаната от касатора очевидна неправилност на въззивнвото решение при обективираните правни изводи. Към момента на подписването на договора,до прекратяването му не е имало спор в чие лице са възникнали отговорностите и задълженията на наемател по сключения през 2017г договор за наем и анекс съм него от 30.03.1998г ,подписан от директора на ЦДГ „Арлекино” за конкретни имоти от жилищния фонд на МО. Също така, по делото не е имало и спор,че именно ответникът е превеждал определената наемна цена от бюджета си,което е продължило и след изявеното прекратяване на договора от странана съответната изпълнителна структура към Министерство на отбраната с писмо от 20.12.2006г. Въпреки противопоставянето на наемодателя, прекратил договора и заявил връщане на имотите поради необходимостта от удовлетворяване на жилищни нужди на военослужещи, Община Пловдив е продължила да задържа и ползва процесните апартаменти за нуждите на детска градина,като пряко е преговаряла за отлагане на предаването им, а през това време регулярно, до края на 2018г е заплащала и обезщетение за ползването им на ищовото ведомство, след което ответникът е преустановил заплащане на обезщетението,дължимо съгласно чл.236,ал.2 ЗЗД. Поради това искът е предявен за период от 01.01.2019г до 31.12.2021г и предвид съдебното оспорване на вземането по съображения за липса на пасивна материалноправна легитимация, решаващият извод на съда, че тя е в лицето на привлечения ответник и касатор няма да се промени от отговора на свързано поставите въпроси по тълкуването на измененията в чл.10 ЗНП /отм/ относно действието на нормата във времето ,както и по отношение на лицата.Нито по правило, нито по изключение предвидено в закон, придадено с изменението на закона и занапред качеството на юридическа правосубектност на детстките градини има за последица и води до изключване на възникналата в лицето на ответника по иска отговорност да обезщети ищеца за продължилото ползване,или обуславя прехвърляне на възникналата договорна отговорност на друго правосубектно лице,след като тя възниква в тежест на страната по договора .Поради това формулираните в последния раздел на изложението въпроси не отговарят на общото селективно изискване на чл. 280, ал.1 ГПК да имат обуславящо за изводите на съда значение,в решаваща за изхода на делото насока. В мотивите си въззивният съд е обсъдил изчерпателно правните възражения на ответника, включително тези ,че Законът за държавния бюджет го освобождава от последици свързани с неизпълнение на задължениата по наемен договор скрепени със санкцията по чл.236, ал.2 ЗЗД касателно имот частна държавна собственост,в който акт на настаняване от специален ред не е осъществен.Доводите във връзка с оспорената пасивна легитимация са мотивирано отхвърени,те са преформулирани във въпросите по изложението и не е налице основанието по чл. 280,ал.1 т.1 ГПК за допускане до касационно обжалване по общо поставения процесуалноправен въпрос,изведен от задълженията на въззивната инстанция да основе решението си на правнорелевантните факти, като обсъди всички доводи и възражения на страната. На ответника по жалбата се следват разноски за насоящето производство на основание чл. 78, ал.8 ГПК, като юрисконсултското възнаграждение се определя от съда при съобразяване с действащата наредба във връзка със заплащането на правна помощ ,като в случая следва да се присъдят 400 лева. Предвид гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.