Определение № 5744 от 10.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2091/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на двете насрещни страни в производството – ищцата В. И. М., действаща лично и със съгласието на майка си А. А. Г., чрез пълномощника адв.С.Г. и ответникът Софийския градски съд, чрез процесуален представител Д. Д., против решение № 1477 от 19.12.2023г., постановено по в. гр. д. № 2537/2023г. на Софийския апелативен съд, ГО, 1 състав. С обжалваното решение след частична отмяна на решение от 20.06.2023г. по гр.дело № 852/2020г. на Софийския окръжен съд, ГО, ответникът СГС е осъден, на основание чл.2б ЗОДОВ, да плати на В. И. М., действаща лично и със съгласието на майка си А. Г. сумата 4 000 лева, като обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на нарушено право за разглеждане в разумен срок на гр.д.№ 16131/2011г. на СГС, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба-31.07.2017г. до окончателното плащане, като първоинстанционното решение е потвърдено в частта, с която искът по чл. 2б ЗОДОВ е отхвърлен за разликата над присъдените 4 000 лева до претендираните 26 000 лева. Касаторът-ищец В. М., действаща лично и със съгласието на майка си А. Г., обжалва решението в отхвърлителната част. Иска да бъде допуснато до касационен контрол, на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК като в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК поставя правен въпрос, който уточнен от касационната инстанция се свежда до питането: Как се определя размера на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост при предявен иск по чл. 2б ЗОДОВ и каква е дължимата от съда преценка на конкретните, обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на чл. 52 ЗЗД. Поддържа, че по поставения въпрос съдът се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС - ППВС № 4/23.12. 1968г., както и с решение № 272/27.01.2020г. по гр.д.№ 924/2019г. на ІV ГО, решение № 19/23.07.2019г. по гр.д.№ 2026/2018г. на ІІІ ГО, решение № 130/13.04.2011г. по гр.д.№ 951/2010г. на ІІІ ГО, решение № 50030/ 09.02.2023г. по гр.д.№ 785/2022г. на ІV ГО и решение № 50280/ 11.09.2023г. по гр.д.№ 4210/2021г. на ІV ГО. Счита, че решението в обжалваната отхвърлителна част е и очевидно неправилно. В преклузивния срок по чл. 287, ал.1 ГПК ответникът Софийският градски съд, чрез процесуален представител, излага съображения за липса на предпоставките за допускане на касационно обжалване. Оспорва жалбата като неоснователна. Касаторът-ответник СГС обжалва решението в частта, с която искът е уважен. Счита, че е разгледан недопустим иск, поради липсата на задължителната процесуална предпоставка по чл.8, ал.2 ЗОДОВ, съответно постановеното по този иск решение на САС е недопустимо. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК поддържа наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и формулира въпроси, за които поддържа, че са обусловили решаващите изводи на съда: 1. Следва ли да се приеме, че не е налице положителната процесуална предпоставка за допустимост на иска по чл. 2б ЗОДОВ, в случай, че пострадалият е подал заявление по реда на глава ІІІа, чл.60а ЗСВ, но същото е оставено без разглеждане от административния орган поради пропускане на срока; 2. Задължително ли е участието на детето при предявен иск по чл. 69 СК; 3. Следва ли при преценката относно продължителността на производството във връзка с приложението на чл. 2б ЗОДОВ съдът да съобразява посочените в тази разпоредба и изведените от ЕСПЧ критерии; 4. Следва ли при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди да се вземат предвид всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, като в мотивите към решението да се посочат конкретно тези обстоятелства и какво е значението им за размера на неимуществените вреди. По първия поставен въпрос твърди противоречие с определение № 466/04.12.2020г. по ч.гр.д. № 3741/2020г. на ІV ГО, определение № 10/07.01.2019г. по ч.гр.д.№ 4873/2018г., определение № 10/05.01.2018г. по ч.гр.д.№ 4706/2019г. и решение от 11.04.2016г. по гр.д.№ 5721/2015г. на ІІІ ГО. По втория въпрос - с определение № 60429/03.12.2021г. по ч.гр.д.№ 4394/2021г. на ІІІ ГО на ВКС. По последните два въпроса - с решение № 306/22.10.2019г. по гр.д.№ 4482/2017г. на ІV ГО, решение 60291/20.12.2021г. по гр.д.№ 1406/2021г. на ІІІ ГО и с решение № 69/29.04.2020г. по гр.д.№ 3169/2019г. на ІV ГО. Според касатора - ответник, на основание чл. 292 ГПК следва да бъде инициирано постановяване на тълкувателно решение по първия въпрос, предвид наличието на противоречива съдебна практика по неговото решаване. Твърди, че според изразеното в определение № 466/04.12.2020г. по ч.гр.д.№ 3741/2020г. на ІV ГО, определение № 10/07.01.2019г. по ч.гр.д.№ 4873/2018г., определение № 10/05.01.2018г. по ч.гр.д.№ 4706/ 2019г. и решение от 11.04.2016г. по гр.д.№ 5721/2015г. на ІІІ ГО, съдът не следи служебно за спазването на 6-месечния срок за подаване на заявлението по глава ІІІа от ЗСВ, както и че актът, с който министърът на правосъдието оставя без разглеждане поради просрочие заявлението, подлежи на самостоятелен съдебен контрол по реда на чл.197 АПК, съответно, че той или съдебното решение при обжалването му, обвързва съда с констатацията за спазването на срока. В същото време в други съдебни актове на ВКС-решение № 48/06.04.2020г. по гр.д.№ 1610/2019г. на ІV ГО и определение № 50004/24.01.2023г. по гр.д.№ 1841/2022г. на ІV ГО касационната инстанция е приела, че при проверката за допустимост на иска по чл. 2б ЗОДОВ съдът служебно следи дали ищецът е подал заявлението, слагащо началото на административната процедура по чл.8 ЗОДОВ, в рамките на 6-месечния преклузивен срок. В срока по чл. 287, ал.1 ГПК ищцата В. И. М., действаща лично и със съгласието на майка си А. Г., не взема становище по касационната жалба на СГС. Върховният касационен съд, състав на ІV ГО, намира касационните жалби за допустими - подадени са от надлежни страни, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: Разгледан е иск с правно основание чл. 2б ЗОДОВ за осъждане на ответника-Софийския градски съд да плати на ищцата сумата 26 000 лева, като обезщетение за неимуществени вреди от разглеждане на гр.д.№ 16131/2011г. в неразумен срок. Първоинстанционният Софийски окръжен съд е приел, че искът е допустим, но неоснователен, тъй като ищцата не е доказала настъпването на твърдените неимуществени вреди от разглеждането в неразумен срок на гражданското дело от СГС. Въззивният съд, сезиран с въззивна жалба на ищцата от фактическа и правна страна е приел следното: исковата молба, по която е образувано гр.д.№ 16131/2011г. е подадена в СГС на 25.11.2011г. от А. Г. против ответниците В. А., Р. А. и И. М. и с нея са предявени искове за оспорване на бащинството на Р. А. по отношение на детето В. и за установяване произхода на детето от И. М.. След подробен анализ на извършените от състава на СГС процесуални действия по конституиране и призоваване на страните по гр.дело № 16131/2011г. и по частичното му прекратяване, въззивният съд е приел, че В. М. е била страна по делото през цялото време. Предвид характера на иска – такъв за установяване произход на дете от бащата, както и изхода от делото – уважаване на иска на майката на детето, несъмнено решението ползва детето, а това обуславя правото му (независимо дали реално е участвало в производството като страна или не и дали това е било в нарушение на процесуалните правила или не) да търси защита на правото си по чл. 6, § 1 КЗПЧОС. Въззивният съд е приел, че срокът по чл. 60а, ал. 4 ЗСВ за подаване на заявление до ИВСС е започнал да тече не както поддържа ответникът - от датата на влизане в сила на определението на СГС за частично прекратяване на производството, а от датата на влизане в сила на решението по гр.дело № 16131/2011г.-29.06.2016г., тъй като именно от решението детето черпи права. Съответно към датата на подаване на заявлението до ИВСС - 27.12.2016г., този срок не е изтекъл и приетото от оправомощеното от министъра на правосъдието лице в обратния смисъл е неправилно. Посочил е, че независимо дали е била страна, гражданските права на В. са засегнати от производството за оборване на наличен и установяване на произход, поради което е легитимирана да търси обезщетение по чл. 2б от ЗОДОВ. Предявеният от нея иск е допустим, доколкото административната процедура за обезщетяване на вреди по реда на глава IIIа ЗСВ е изчерпана по смисъла на чл. 8, ал. 2 ЗОДОВ и не е постигнато споразумение. В тази връзка съдът се е позовал на приетото в постановеното по настоящото дело определение на ВКС по ч.гр.д. 1841/2022г. на ІV ГО, с което е отменено определение на САС, потвърждаващо определение на Софийския окръжен съд за прекратяване на производството. На следващо място САС е приел, че продължилото 4 години 7 месеца и 4 дни производство по гр.д.№ 16131/2011г. е неразумно дълго, тъй като: първото действие на съдията-постановяване на определение от 29.06.2012г. за частично прекратяване по исковете срещу В. А. и Р. А. за оспорване произхода от бащата, освен неправилно, е извършено седем месеца след подаване на исковата молба; определението за прекратяване от 04.08.2014г. на производството в останалата част е постановено две години след определението за частично прекратяване; произнасянето на СГС с разпореждане по чл. 131 ГПК е два месеца след постъпване на уточняващата молба за отстраняване нередовностите на ИМ; произнасянето с разпореждане за изпращане на писмо до САК за определяне на адвокат, който да бъде назначен за особен представител на детето, е повече от седем месеца след постъпване на отговора от другия ответник и повече от единадесет месеца след постъпване на уточняващата молба; произнасянето с разпореждане за насрочване на делото в о. с. з. след отмяна от САС на прекратителното определение от 04.08.2015г. е повече от пет месеца след връщане на делото от САС; решението по делото е постановено един месец и двадесет и два дни след обявяването му за решаване. Делото по същество се е развило в две открити съдебни заседания, изготвени са и две експертизи. Разумната продължителност на това дело според въззивния съд, предвид факта, че майката, биологичният баща и детето пребивават извън България, е година и половина, а срокът над тази продължителност е неразумен. Съдът е счел, за неоснователен доводът на процесуалния представител на СГС, че забавянето на процесуалните действия в определени периоди е компенсирано от значително бързото извършване на други действия в други периоди, тъй като това „компенсиране“ не е довело до приключване на делото в по-кратък срок. Без значение според САС е и натовареността на СГС, на която се позовава ответникът, тъй като той в случая е процесуален субституент на държавата, а именно тя не е организирала ефективно правораздаване. Предвид естеството на спора – за установяването на произхода на детето, съдействието, което всички участници в процеса са оказвали и провеждането на същинското производство само на една инстанция, делото е имало продължителност, далеч надхвърляща разумната. Поради това съдът е приел, че е налице противоправност и следва да се определи по справедливост паричното изражение на претърпените от детето неимуществени вреди. След подробен анализ на събраните в двете съдебни инстанции доказателства (гласните такива и заключението на приетата пред САС съдебно-психологическа експертиза), както и по силата на житейска презумпция, въззивният съд е приел за установено, че детето В. е било объркано и тревожно, било е засегнато, че имената му се коментират от съученици; тревогата му е в пряка връзка с продължилото неразумно дълго производство, тъй като при започването му В. е била на почти три години, а в края му – на седем години и половина. При нормална продължителност на делото, независимо от късното му завеждане, тя би била на не повече от пет години. Съдът е посочил, че независимо от отдалечеността във времето и малката възраст на ищцата, в какъвто смисъл са доводите на ответника, по делото е установено, че В. е възприемала с тревожност различието с имената на човека, когото от раждането си е възприемала като баща и че се е наложило да посещава психолог. Неоснователни са намерени и доводите на СГС, че вредите от забавения процес биха били само от незнанието на ищцата кой е баща й. Според съда доколкото установяването на произхода от бащата е свързано със смяна на името на основание чл. 16, ал. 2 от ЗГР негативните емоции от различните имена са в причинна връзка с продължилото неоправдано дълго дело за произход. В същото време съдът е приел, че не се установяват твърденията в ИМ за сериозно психично-емоционално разстройство, депресивно разстройство, невероятно унижение и срам и получаването на специализирана лекарска помощ след постановяване на решението поради тежките душевни терзания на детето и непреодолимото чувство за непринадлежност към нейното семейство; не се установяват твърдените проверки на местните социални служби за имената на В.. Въззивният съд е споделил мотивите на първоинстанционния, че вредите, търпени от ищцата заради различните имена с баща й, се дължат и на поведението на майка й, което няма връзка със забавеното производство: детето е родено преди майка й да прекрати брака със съпруга си, инициативата за развода е била на бившия съпруг, а не на майка й; искът за установяване на произход е предявен на 25.11.2011г., а решението по бракоразводното дело е постановено на 05.08.2009г. и е влязло в сила на 15.09.2009г. След съобразяване на тези обстоятелства, както и че бившият съпруг не е създавал пречки нито по време на брачния процес, нито по делото за оспорване и установяване на произход, съдът е приел, че двамата съпрузи е можело да уредят отношенията си още преди раждането на детето, тъй като твърденията в исковата молба по гр.д. № 16131/2011г. са, че те са във фактическа раздяла от февруари 2006г., а В. е [дата на раждане] Съдът е посочил също, че вредата, описана в исковата молба, причинена от различните имена на детето с майка му, не е във връзка с гр.д. № 16131/2011г., а с решението на родителите й да не сключват брак. В заключение съдът е посочил, че при съобразяване на доказаните по делото вреди и значението на имената като знак за идентичност, както и социално-икономическата обстановка в държавата към 2016г., когато е влязло в сила решението гр.д. № 16131/2011г., обезщетението за причинените на В. неимуществени вреди от забавеното разглеждане на делото от СГС е в размер 4 000 лева и то се дължи заедно със законната лихва от датата на завеждане на иска по чл.2б ЗОДОВ – 31.07.2017г. до окончателното плащане. Върховният касационен съд намира, че не съществува вероятност така постановеното въззивно решение да е недопустимо. Трайна и непротиворечива е съдебна практика на ВКС, че едно решение е недопустимо, когато е разгледан спор, който не е подведомствен на съдилищата или не е подсъден на съответния съд; когато е разгледан непредявен иск или съдът се е произнесъл при ненадлежно упражнено право на иск - по нередовна искова молба, при липса на положителна процесуална предпоставка или при наличие на отрицателна процесуална предпоставка за възникването и надлежното упражняване на правото на иск, както и когато съдът в нарушение на диспозитивното начало в процеса се е произнесъл извън спорния предмет, присъждайки нещо различно от заявеното искане или извън него. В случая обжалваното решение не страда от посочените пороци. Съдът е разгледал спор, подведомствен на съдилищата и подсъден на съответния окръжен съд, решението е постановено при надлежно упражнено право на иск от ищцата, по редовна искова молба (чл.127 и чл.128 ГПК) и не се установява липса на положителна процесуална предпоставка или наличие на отрицателна такава за възникването и надлежното упражняване на правото на иск. Във връзка с довода за недопустимост на иска по чл. 2б ЗОДОВ е и поставеният от жалбоподателя СГС въпрос 1 за липсата на положителната предпоставка, предвидена в чл.8, ал.2 от ЗОДОВ, поради оставено без разглеждане, заради просрочие, заявление по реда на глава ІІІа, чл.60а ЗСВ. Отговорът на въпроса е даден в определение № 50004/24.01.2023г. по ч.гр.д.№ 1841/2022г. и определение №2939/10.10.2023г. по ч.гр.д.№ 4012/2023г. и дветена ІV ГО, постановени по реда на чл. 274, ал.3 ГПК, който изцяло се споделя от този състав на ВКС. Според цитираните съдебни актове административната процедура за обезщетение за вреди по реда на глава ІІІ„а“ от ЗСВ, по която няма постигнато споразумение е изчерпана по смисъла на чл. 8, ал. 2 ЗОДОВ с постановяване на следните актове от министъра на правосъдието или оправомощеното от него лице: 1. акт, с който подаденото заявление за обезщетение за вреди по реда на глава ІІІа от ЗСВ е оставено без разглеждане, поради пропуснат срок по чл. 60а, ал.4 ЗСВ; 2. акт, с който заявлението е отхвърлено като неоснователно и 3. акт, с който е прието, че правото на заявителя на разглеждане и решаване на делото в разумен срок е нарушено, определено е обезщетение, но не е постигнато споразумение относно размера му. В посочените случаи е налице процесуалната предпоставка по чл. 8, ал. 2 ЗОДОВ-изчерпване на административната процедура, по която няма постигнато споразумение. Въззивният съд изцяло се е съобразил с цитираната съдебна практика, поради което не е налице допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на решението до касационен контрол. Неоснователно е искането на жалбоподателя СГС да се инициира образуване на тълкувателно дело поради наличие на противоречива практика на ВКС по поставения първи въпрос. Противоречиво разрешаване на правни въпроси по смисъла на чл. 292 ГПК е налице, когато в различни съдебни актове, постановени по реда на ГПК от 2007г., ВКС се произнася като касационна инстанция по правния спор между страните, давайки различни и взаимно изключващи се разрешения на идентичен правен въпрос, по който е било допуснато касационно обжалване, тоест един и същ материалноправен или процесуалноправен въпрос е разрешен от състави на ВКС по различен начин (ТР № 2/28.09.2011г. по тълк. дело № 2/2010г. на ОСГТК на ВКС). В случая с цитираните от ответника определения на ВКС (по ч.гр.д.№ 3741/2020г. на ІV ГО, по ч.гр.д.№ 4873/2018г. и по ч.гр.д.№ 4706/2019г.) касационно обжалване не е било допуснато, тоест касационната инстанция не се е произнасяла по същество по частната касационна жалба, с която е била сезирана, мотивите й не съдържат изричен отговор на поставен правен въпрос и липсва произнасяне по правилността на обжалваното определение (ТР № 2/28. 09.2011г. по тълк. дело № 2/2010г. на ОСГТК на ВКС). С цитираното решение по гр. дело № 5721/2015г. на III ГО, постановено по реда на чл. 290 ГПК, въззивното решение е било допуснато до касационно обжалване, но по друг правен въпрос, формирал решаващите изводи на въззивната инстанция, като разрешението му (че съдът е обвързан като минимален размер от предложеното от държавата обезщетение в рамките на административното производство по гл. Ш-а от ЗСВ) е отречено със задължителното за съдилищата ТР № 1/27.11.2023г. по тълк. дело №1/2022г. на ОСГК на ВКС. Отговорът, даден в решение по гр. дело № 1610/2019г. на ІV ГО на правния въпрос касае характера на 6-месечния срок по §8, ал.2, предл.2 от ПЗР на ЗИД на ЗОДОВ. Липсва основание за иницииране на тълкувателна процедура и поради това, че не е налице противоречие в практиката на ВКС по въпроса, че административната процедура, уредена в глава ІІІа от ЗСВ касае единствено приключили съдебни производства (чл.8, ал.2 от ЗОДОВ) и че 6-месечният срок по чл.60а, ал.4 ЗСВ започва да тече от датата на приключване на производството по забавеното дело с окончателен акт. Несъгласието на касатора с изложеното, както и тезата му, че срокът по чл.60а, ал.4 ЗСВ за подаване на заявление за обезщетяване на нарушено право на разглеждане и решаване на приключило дело в разумен срок започва да тече от друг момент, не е основание за иницииране на процедура по чл. 292 ГПК. Въпрос 2 се поставя отново във връзка с довода на жалбоподателя СГС за недопустимост на иска по чл.2б ЗОДОВ, поради това, че производството по гр.д.№.16131/2011г. е частично прекратено по отношение на В. М. и не е налице предпоставката по чл.8, ал.2 ЗОДОВ. Поставеният въпрос 2 –задължително ли е участието на детето при предявен иск по чл.69 СК не притежава характеристиките на правен въпрос, който да е от значение за конкретния правен спор. Въззивният съд изрично е посочил, че независимо дали е трябвало или не да бъде страна по гр.д.№ 16131/2011г. на СГС, детето е участвало в хода на цялото дело, включително и след частичното му прекратяване, чрез назначения му особен представител, гражданските му права са засегнати от производството за оборване/установяване на произхода от бащата, поради което е и легитимирано да претендира обезщетението по чл.2б ЗОДОВ. Предвид това и с оглед указанията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, въпрос 2 не може да послужи като основание за допускане на касационното обжалване на решението на Софийския апелативен съд. Въпрос 3, формулиран в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК на ответника СГС е обуславящ въззивното решение. Отговор на въпроса е даден в множество решения на ВКС (напр. решение № 62/29.06.2023г. по гр. дело № 4227/2022г. на ІІІ ГО и др.), където е посочено, че предпоставките и критериите по чл. 2б ЗОДОВ, въз основа на които се преценява дали са налице вреди от забавяне на съдебно производство са три и са идентични с тези, установени в практиката на ЕСПЧ по приложението на чл.6, §1 ЕКЗПЧ: 1. фактическа и правна сложност на делото, 2. поведение на жалбоподателя и 3. поведение на властите, като се отчита, че държавата е длъжна да организира системата си за разследване по начин, че да не засяга правата на гражданите. При наличие на тези предпоставки, съдът присъжда обезщетение за вредите, които са пряка последица от неразумно забавените действия на правозащитните органи. Съгласно чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС всяко лице „при определянето на неговите граждански права и задължения“, има право на справедливо и публично гледане на делото, в разумен срок, като нарушението на това субективно материално право поражда отговорност за обезщетение на базата на деликта. Изводът дали е спазен разумният срок се прави след като се установи продължителността на релевантния изследван период и дали този период е разумен. Разумността на срока се преценява с оглед обстоятелствата по делото, като се търси баланс между интересите на лицето възможно най-бързо да получи решение и необходимостта от внимателно проучване и правилно провеждане на производството. При формиране на преценката си съдът взема предвид сложността на делото, поведението на жалбоподателя и поведението на компетентните органи. Въззивният съд е постановил решението си в пълно съответствие с цитираната практика, поради което не е налице допълнителната предпоставка на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. В изложенията за допускане на касационно обжалване и двамата жалбоподатели извеждат с различни формулировки въпросите за критериите, които трябва да бъдат взети предвид при точното прилагане на принципа на справедливост по чл.52 ЗЗД и начина на определяне размера на обезщетението след преценка на установените по делото конкретни факти, които имат значение за претърпените от ищеца неимуществени вреди. Въпросите са обуславящи волята на съда, но не са разрешени в противоречие с посочените от касаторите съдебни актове, включително и задължителното за съдилищата ППВС № 4/1968г. Справедливото обезщетяване, което изисква чл. 52 ЗЗД - в това число и по иск с правно основание чл. 2б ЗОДОВ, означава съдът да определи точен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице във всеки отделен случай конкретно, а не по общи критерии. Пострадалото лице следва да бъде обезщетено в пълен и справедлив размер, и той е различен за всеки отделен случай (решение №111/17.03.2014 по гр.д. №4207/2013г. на ІV ГО на ВКС), вкл. с оглед на това, че всяко лице има различна психика и субективно по различен начин възприема едни и същи факти; колкото по-важен е резултатът от забавеното производство за пострадалия, толкова вредите са по-големи. Видно от подробните мотиви на атакувания съдебен акт, САС е посочил кои обстоятелства счита за установени и за значими при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди в това число важността на засегнатите интереси на ищцата и начина, по който й се е отразило забавянето на производството по гр.д.№ 16131/2011г. на СГС, като изрично е изложил съображения кои от твърдените от ищцата вреди не възприема, като причинени в резултат на забавеното разглеждане на делото. В този смисъл съдът е процедирал в съответствие със съдебната практика на ВКС според която принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на реално претърпените от увреденото лице неимуществени вреди, а когато дадена вреда не е пряка последица от разглеждането на делото в неразумен срок, тя не подлежи на репариране. Цитираните от касаторите съдебни актове на ВКС, представляващи казуална практика, не установяват противоречие по приложението на чл. 52 ЗЗД, поради което и по тези въпроси не е налице основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Решението не е очевидно неправилно, както сочи жалбоподателката-ищца, тъй като не е постановено в явно нарушение на материалния или процесуалния закони (такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл), нито е постановено въз основа на несъществуваща или отменена правна норма, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постанови решението си, съставът на САС е приложил относимите към спора разпоредби в приложимата към спора редакция и съобразно техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. Предвид изложените съображения касационно обжалване на решението на САС и по двете касационни жалби не следва да се допуска. При недопускане на касационното обжалване по двете жалби разноски за производството по чл.288 ГПК не следва да се присъждат. Така мотивиран, Върховният касационен съд състав на Четвърто ГО