Определение № 60407 от 22.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2518/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. Ш. Р. и Н. Н. Р. срещу въззивно решение № 260364 от 11.03.2021г., постановено по в.гр.д.№ 2529/2020г. на Пловдивския окръжен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 279 от 13.07.2020 г. по гр. д. № 1310/2019 г. на Асеновградския районен съд, с което е допусната съдебна делба между И. Ш. Р. и А. Ш. Р. при равни квоти на самостоятелен обект с идентификатор ***** по КККР на [населено място], находящ се в сграда № 1, разположена в поземлен имот с идентификатор ***, с предназначение на самостоятелния обект: апартамент с площ 104,71 кв.м, заедно с избено помещение № 4, таванско помещение № 4 и 1/10 ид.ч. от общите части на сградата и правото на строеж и на находящ се в същата сграда гараж № 3 с идентификатор *****, с площ 14,44 кв.м, като по отношение на Н. Н. Р. искът е отхвърлен, както и предявеният насрещен иск от А. Ш. Р. и Н. Н. Р. против И. Ш. Р., за признаване за установено, че ищците са собственици на по 1/2 ид.ч. от посочените обекти на основание давностно владение, осъществено през периода от 23.02.2005 г. до 20.11.2018 г. По делото е установено, че ищецът в първоинстанционното производство И. Ш. Р. и ответникът А. Ш. Р. са преки низходящи на З. Б. Р., починала на 22.02.2005 г. и Ш. М. Р., починал на 20.11.2018г., които са притежавали процесните имоти в режим на СИО. След смъртта на З. Б. Р. в жилището са живели преживелият ѝ съпруг Ш. М. Р., както и синът им А. Ш. Р. и съпругата му Н. Н. Р.. Ищецът не е живял в него, но периодично го е посещавал. При тези фактически данни въззивният съд е приел, че доколкото съсобствеността между страните е възникнала в резултат от наследяване, то ползващият ги наследник се явява само владелец на своята идеална част и държател на частта на останалите сънаследници, като презумпцията на чл. 69 ЗС в случая не намира приложение. За да се приеме, че този наследник е установил владение и върху притежаваните от другите наследници идеални части от имота, не е достатъчно той да упражнява фактическа власт върху целия наследствен имот, а е необходимо освен това да е отблъснал владението на останалите наследници, като е манифестирал ясно пред тях намерението си да владее целия наследствен имот само за себе си. Тъй като в настоящия случай по делото не е установено ответникът да е осъществявал фактическата власт върху имотите с намерение за своене, което да е демонстрирал по несъмнен начин спрямо останалите сънаследници след смъртта на майка му през 2005 г., поради което въззивният съд е приел претенцията на ответниците за неоснователна, респ. че имотите са съсобствени по наследство само между двамата братя при равни права съгласно чл. 5, ал. 1 от ЗН, а Н. Н. Р. не притежава права върху тях. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите сочат, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Когато владението на съпруг и съпруга върху имот е започнало, когато те поотделно не са били съсобственици на имота или сънаследници, но владеят заедно със съсобственици същия, след смъртта на един от съсобствениците и при непрекъснато владение на имота от съпрузите отпреди смъртта на този съсобственик и при продължаващо съвладение с другия съсобственик/сънаследник на имота, могат ли съпрузите или един от тях да се позоват самостоятелно на придобивна давност, независимо от съсобствеността или сънаследяването; 2. Когато близки роднини, сънаследници или съсобственици, след като едни от тях са установили поотделно и заедно /СИО/ самостоятелна фактическа власт върху отделен обект със знанието и без противопоставянето или възразяването на другите съсобственици, които не живеят в имота, и тази фактическа власт се упражнява от тях повече от 10 години, трябва ли тези съвладелци да извършват някакви други действия по отблъскване владението на другите неживеещи в имота съсобственици при положение, че са били в добри отношения и не са се карали и 3. Съпруг на владелец, сънаследник или съсобственик, когато същият този съпруг не е сънаследник, при положение, че е изтекъл срокът по чл. 79 ЗС, като е владял повече от 10 години непрекъснато и необезпокоявано имота заедно със съпругата си и другия съсобственик и сънаследник, може ли самостоятелно и/или като съсобственик в СИО да се позове на придобивна давност за част от имота или за целия имот, и да придобие собственост в имота. Поддържат се и основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК – нищожност, недопустимост и очевидна неправилност на въззивното решение. Ответникът по жалбата е подал писмен отговор, в който е изразил становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Според дадените в т. 1 на ТР № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС разяснения посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол, като същият следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. Предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. Поставените от касаторите въпроси не кореспондират на заявения от страните предмет на настоящия спор, на данните по делото и на решаващите изводи на въззивния съд, който е приел, че съсобствеността между А. Ш. Р. и И. Ш. Р. е възникнала по силата на наследствено правоприемство, с оглед на което ползващият имотите наследник се явява владелец на своята идеална част и държател на частта на останалите сънаследници, респ. че в тази хипотеза презумпцията на чл. 69 ЗС не намира приложение. Посочено е, че за да се приеме, че този наследник е установил владение и върху притежаваните от другите наследници идеални части от имота, не е достатъчно той да упражнява фактическа власт върху целия наследствен имот, а е необходимо освен това да е отблъснал владението на останалите наследници, като е манифестирал ясно пред тях намерението си да владее целия наследствен имот само за себе си. С оглед на така приетото не е налице противоречие на въззивното решение по тези въпроси с ТР № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС. В това тълкувателно решение е прието, че когато основанието, на което съсобственикът е придобил фактическата власт върху вещта признава такава и на останалите съсобственици, както е и в настоящия случай, то го прави държател на техните идеални части и е достатъчно да се счита оборена презумпцията на чл.69 ЗС. Тогава, за да придобие по давност правото на собственост върху чуждите идеални части, съсобственикът, който не е техен владелец, следва да превърне с едностранни действия държането им във владение. Тези действия трябва да са от такъв характер, че с тях по явен и недвусмислен начин да се показва отричане владението на останалите съсобственици. В настоящия случай така нареченото преобръщане на владението не е установено да е налице до смъртта на бащата на страните – 20.11.2018 г. и с оглед на това в съответствие с установената практика въззивният съд е приел претенцията на касаторите за изтекла в тяхна полза придобивна давност за неоснователна. Дадените с ППВС № 6/1974г., ППВС № 8/1980г. и ТР № 4/2012г. на ОСГК на ВКС разяснения са неотносими към настоящия спор и позоваването на противоречие с тях е неоснователно, нито е налице такова с посоченото в изложението Р № 97 от 19.10.2020г. по гр.д.№ 325/20г. на ВКС, постановено при различно установена фактическа обстановка. Във връзка с релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК не са изложени никакви доводи за наличието на визираните в т.4 на ТР № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС предпоставки, които в случая не са налице. Обжалваното решение не страда от пороци, водещи до неговата нищожност или недопустимост. Не се констатира и видимо тежко нарушение на закона, или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт, а сочените от касаторите евентуални негови пороци не могат да бъдат квалифицирани и като очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторите следва да заплатят на ответника по касация сумата 800 лв., представляваща направени разноски за адвокатско възнаграждение.