Определение № 2530 от 20.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 113/2025 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на К. А. К. - Л., чрез пълномощник адв. М. Й. от АК - С., срещу решение № 289/08.10.2024 г., постановено по възз. гр. д. № 342/2024 г. по описа на Окръжен съд – Сливен. Решението е обжалвано в частта му, с която е отменено частично решение № 283/04.04.2024 г., постановено по гр.д. № 1060/2023 г. на Районен съд - Сливен и в отменената част е постановено друго, с което е отхвърлен предявения от същата страна против Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за причинени неимуществени вреди от незаконното й обвинение в извършване на престъпление по чл. 270, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 НК, за разликата над сумата от 2000 лв. до присъдената сума от 14000 лв. Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване решение на въззивния съд и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и съображения за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон и за необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК от страна на касатора е релевирано основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по правния въпрос за съдържанието на понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД и за обстоятелствата, които следва да бъдат обсъдени от съда при решаване на въпроса за определяне на справедливо по размер обезщетение за неимуществени вреди. Поддържа се, че въззивното решение е постановено в противоречие практиката на ВКС: ППВС № 4/23.12.1968 г., решение № 66/30.07.2012 г. по т. д. № 619/2011 г. на II т.о.; решение № 151/12.11.2013 г. по т. д. № 486/2012 г. на II т.о.; решение № 130/09.07.2013 г. по т. д. № 669/2012 г. на II т.о.; решение № 83/06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на II т.о.; решение № 99/08.10.2013 г. по т. д. № 44/2012 г. на II т.о.; решение № 1/26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011 г. на II т.о.; решение № 202/16.01.2013 г. по т. д. № 705/2011 г. на ІI т.о.; решение № 25/17.03.2010 г. по т. д. № 211/2009 г. на ІI т.о.; решение № 104/25.07.2014 г. по т. д. № 2998/2013 г. на І т.о. и др. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по жалбата Прокуратурата на Република България е депозирал писмен отговор, в който е изразил становище, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване, като е оспорил жалбата и по същество. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като направи преценка за наличие на предпоставките на чл. 280 ал. 1 ГПК, приема следното: От фактическа страна, въззивният съд е приел за установено, че с постановление от 22.01.2020 г. по ДП № 1432/2019 г. по описа на РУ на МВР – С., пр. пр. № 3801/2019 г. по описа на РП – С., ищцата Л. е била привлечена в качеството на обвиняема за извършено от нея престъпление по чл. 270, ал. 1, вр. с чл. 26, ал. 1 НК, за което е предвидено наказание „лишаване от свобода до шест месеца“. След приключване на разследването по досъдебното производство с постановление по чл. 375 от НПК от 30.03.2020 г. е образувано АНД № 470/2020 г. по описа на Районен съд - Сливен, което било прекратено с определение от 15.06.2020 г. и върнато на Районна прокуратура - С.. Това определение било потвърдено с определение № 245/13.07.2020 г. по ВЧНД № 304/2020 г. на Окръжен съд - Сливен. Въз основа на обвинителен акт от 05.08.2020 г. било образувано НОХД № 1008/2020 г. по описа на Районен съд – Сливен, който е постановил присъда № 260003/15.03.2022 г. Със същата ищцата е призната за невиновна и е оправдана за повдигнатото й обвинение за извършено престъпление по чл. 270, ал. 1, вр. с чл. 26, ал. 1 НК. Посочената присъда била потвърдена от Окръжен съд - Сливен с решение № 60/20.07.2022 г., постановено по ВНОХД № 231/2022 г. Въззивният съд е обсъдил и събраните гласни доказателства по почин на ищцата чрез показанията на свидетелите Л. и Т., които заявили, че започналото през 2020 г. разследване променило живота на Л.. Според заключението на приетата по делото комплексна съдебна психолого-психиатрична експертиза при ищцата не са установени нарушения в смисъла на психична болест, а е отчетено леко повишено ниво на тревожност /в границите на полезната тревожност/, но без избягване на ситуации, близки до преживяната. Нямало данни за ПТСР. Медикаментозно лечение не се налагало. При така установената фактическа обстановка въззивният съд е приел, че е осъществен фактическият състав на отговорността на държавата по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ. За да счете, че сумата от 2000 лв. е достатъчна да овъзмезди ищцата за моралните вреди, претърпени от незаконно упражнената спрямо нея процесуална принуда, въззивният съд е посочил, че ищцата е била обвинена в извършване на престъпление, което не е тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 НК. Отчел е, че наказателното производство се е развило и приключило в разумен срок, като е продължило около две години и половина - от 22.01.2020 г.- когато ищцата е била привлечен като обвиняема по ДП до 20.07.2022 г.- когато е влязла в сила оправдателната присъда. Съобразено е, че във фазата на досъдебното производство на Л. е взета най-леката мярка за неотклонение - „подписка“, която не е от естество да ограничи в значителна степен конституционните й права и свободи. Съдът е взел предвид също, че Л. не е била осъждана. Посочил е, че не са констатирани трайни отклонения в здравословното й състояние, причинени в резултат на наказателното производство. Определеното обезщетение било съобразено и с обществено - икономическите условия в страната към момента на увреждането. При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не е налице поддържаното основание за допускане на касационното обжалване. Поставеният в изложението въпрос е обуславящ волята на съда, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие с трайно установената съдебна практика. По приложението на понятието "справедливост", е налице практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК: решение № 407/26.05.2010 г. по гр. д. № 1273/2009 г. на ІІІ г. о.; решение № 394/18.01.2012 г. по гр. д. № 1520/2010 г. на ІІІ г. о.; решение № 3/13.02.2012 г. по гр. д. № 637/2011 г. на ІІІ г. о, решение № 51/13.02.2012 г. по гр. д. № 465/2011 г. на ІV г. о. и др., според която справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Поради това справедливостта по см. на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики. Размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди съгласно законовия критерий за справедливост се определя според вида и тежестта на причинените телесни и психични увреждания, продължителността и интензитета на претърпените физически и душевни болки и други страдания и неудобства, възраст на увредения, обществено и социално положение. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. Относно релевантните обстоятелства и критерии при определянето на справедливия размер обезщетение за претърпени от пострадалото лице неимуществени вреди, константно е разбирането, че за да определи справедливо обезщетение за неимуществени вреди, търпени от неоснователно предприето наказателно преследване, съдът взема предвид данните за личността на увредения, данните за липса или наличие на предишни осъждания, начина му на живот и обичайната среда, тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинението; продължителността на наказателното производство; наложените мерки на процесуална принуда, отражението върху личния, обществения и професионалния живот на лицето; разгласа и публичност; стигнало ли се е до разстройство на здравето, а ако има трайно увреждане на здравето - каква е медицинската прогноза за развитието на заболяването; обществено-икономическите условия в страната и стандарта на живот. Следва да се отчита и това, че осъждането за заплащане на обезщетение съдържа в себе си признание за незаконността на деянието, от което са причинени вредите, което само по себе си е вид морално обезщетяване, наред с паричното. Унифициране при определяне размерите на обезщетенията за неимуществени вреди в различните случаи е невъзможна. В различните фактически хипотези при различните дела, е налице различие при определянето на размера, но това не води до противоречиво разрешаване на правния въпрос, доколкото критериите дори и да са единни, за всеки различен случай те се различават като степен на определяне на вредите, оттам и на различните обезщетения. Въззивният съд не се е отклонил от тези правни разрешения. Видно от мотивите на въззивното решение, като инстанция по съществото на материалноправния спор, въззивният съд е обсъдил относимите доказателства и установените правнорелевантни факти, като е изложил подробни и ясни мотиви относно наличието на всички елементи от фактическия състав на специалния деликт по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. Посочил е в какъв размер е справедливо да се обезщетят, анализирайки поотделно установените и релевантни обстоятелства, които са критерии за справедливост при определянето на размера на обезщетението. Наличието на съдебна практика, както и съобразяването й от страна на въззивния съд, води до липса на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК относно допустимостта на касационното обжалване. Несъгласието на касатора с конкретния размер на обезщетението, вкл. относителната тежест на някои от критериите, е довод за неправилност на обжалваното решение, относим към касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК, които не са предмет на разглеждане във фазата по чл. 288 ГПК. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение