Определение № 841 от 22.11.2016 г. на ВКС по т. д. № 606/2016 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от страна на пълномощника на [фирма], [фирма], [фирма] [фирма] [фирма] [фирма] – всички със седалище в [населено място] срещу решение №247 от 30.09.2015 г. на Апелативен съд-Варна по в.т.д. №312/2015 г.. С обжалваното решение въззивният съд след отмяна на първоинстанционното решение №133/17.02.2015 г. по т. д. № 844/2014 г на В. е постановил друго, с което е отхвърлил изцяло субективно съединените исковете на касаторите срещу [фирма] –гр. Варна, съответно за сумите от: 632 953,41 лева, 577 612,06 лева, 579 066,46 лева, 581 275, 38 лева, 230 887,54 лева и 258 826,40 лева - платени като цена на достъп до електропреносната мрежа/съкр. Е./ на ответника в периода от 18.09.2012 г. до 19.06.2013 г., с оглед отмяна на решение №Ц-33/14.09.2012 г. на ДКЕВР, ведно с претенцията за законната лихва от завеждането на иска до окончателното й плащане, както и за сумите съответно по 44 630,33 лева, 40 728 лева, 40 830 лева, 40 986 лева, 16 280 лева и 18 350 лева- дължимо обезщетение за забава върху всяка една от горните суми за периода 11.07.2013 до 10.05.2014 г. и в частта за разноските. В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на въззивното решение. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателят сочи, че правните въпроси от значение за спора са решени в противоречие с казуалната практика на съдилищата– основание за допускане до касация, съгласно чл.280 ал.1, т.2 ГПК. Ответникът по касационната жалба в отговора на същата счита същата за неоснователна. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че решението е въззивно и цената на иска е над 20 000 лева намира, че касационната жалба е допустима, редовна и подадена в срок. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че е сезиран от ищцовите дружества като собственици на фотоволтаични електрически централи -възобновяем източник на енергия по смисъла на ЗЕВИ, с иск основан на чл.55 ал.1 предл. 3 ЗЗД-връщане на сума платена като цена на достъп до електропреносната мрежа на ответника, поради последващо отпадане на основанието за това- отмяна от ВАС на решение №Ц-33/14.09.2012 г. на ДКЕВР, с което са определени временни цени за достъп, платими ежемесечно в размери, в зависимост от датата на присъединяване. Раздел ІІІ, т.4 от това решение на ДКЕВР е отменен с Решение № 7135/27.05.2013 г. на ВАС, по адм. дело 12 723/12. Според решаващия съдебен състав на въззивния съд не е налице хипотезата на отпаднало основание по смисъла на чл. 55 ал.1, предл. трето ЗЗД по следните съображения: Правото на достъп на производителите на електрическа енергия е уредено с императивни правни норми като възмездно по своето естество– параграф 1 т.15 от ДР на ЗЕ. Отношенията на производителите с операторите на преносната мрежа възникват по силата на договор и само цената на достъп до мрежата подлежи на регулиране/одобряване / от ДКЕВР-чл.30 ал.1,т.13 и 32 ЗЕ, като временните цени, при липса на постоянни, се определят от ДКЕВР- чл.32 ал.4 ЗЕ/ ред. в сила от 17.07.2012 г./, а при отмяна на временната цена, регулаторния орган следва да определи окончателна такава и вземе подходящи мерки за компенсация/ последното следва от чл.301 АПК/. Актът на ДКЕВР не формира самостоятелно основание на престацията, а само определя нейния размер. Самото задължение за заплащане цената за достъп не се влияе от отмяната на акта, с който е определя цената, доколкото правоотношението продължава да съществува, тъй като не е възникнало по силата само на този административен акт. Следователно отмяната на този акт не създава задължение за връщане на получената цена на достъп като платена на отпаднало основание. От поставените от касаторите въпроси в изложението на основанията за допускане до касационно обжалване, единствено обуславящ изхода по спора правен въпрос се явява този за това, дали отмяната на индивидуалния административен акт на ДКЕВР за определяне на временни цени за достъп до Е. заличава ли с обратна сила основанието за заплащането на тази цена и дали в този случай подлежат на връщане паричните престации направени през срока на действие на акта, след като е отпаднало с обратна сила основанието, с което се определя конкретният им размер. Останалите повдигнати въпроси касаят правилността на въззивното решение. Твърди, че посоченият въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с практика на съдилищата- посочените от касатора конкретни решения. Следва да се отбележе, че не е налице хипотезата за допускане до касация, уредена в чл. 280 ал.1, т.2 ГПК, доколкото по наведените от самия касатор материалноправни въпроси вече е налице формирана задължителна за съдилищата практика на ВКС по чл.290 ГПК: Р №157/11.01.2016 г. по т.д. № 3018/14 на ВКС, Второ т.о. и Р № 155/11.01.2016 г. по т.д. № 2611/14 на ВКС, Второ т.о., Р №7/26.01.2016 г. по т.д. №353/2015 на Второ т.о. на ВКС, Р №28/28.04.2016 г. по т.д. №353/2015 г. на Второ т.о., Р №178/14.11.2016 г. по т.д. № 2543/15, Р №128/11.11.2016 г. по т.д. №2354/2015 г. и други, в които се дава задължителен за съдилищата отговор на въпроса за действието във времето на решението на ВАС, с което се отменя Решение № Ц-33/14.09.2012 г. на ДКЕВР за определяне на временни цени за достъп до преносната мрежа и как това се отразява на правоотношенията между ползвателите на последната с мрежовия оператор. Ето защо, доколкото обжалваното решение е в противоречие с цитираната задължителна практика на ВКС по чл.290 ГПК, известна служебно на съда, то е налице основание за допускане на касация, съгласно чл.280 ал.1, т.1 ГПК От изложеното следва, че е налице основание за допускане до касация на обжалваното решение и такава следва да се допусне. С оглед изложеното, съдът