Определение № 4256 от 01.09.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1684/2026 г.

Производството е образувано по касационни жалби, както следва: 1/ от Прокуратурата на Република България срещу въззивното решение №938/03.07.2025 г. на Апелативен съд София по в.гр.д. №846/2025 г. в частта, с която касаторът е осъден да заплати на Ш. Р. Р., лично и в качеството на наследник на Ш. Ю. Р. (поч. 10.05.2003 г.) сумата 30 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени в резултат на нарушено право на разглеждане и решаване в разумен срок на сл. д. № 1/ 1991 г., впоследствие преобразувано в сл. д. № 780-II/1998 г. на ВОП - гр. София, а след това в ДП № II-048/1999 г. на ВОП - гр. София, за периода от образуването му през м. януари 1991 г. до датата на предявяване на иска, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на иска – 02.01.2024 г. В жалбата са изложени твърдения за неправилност на въззивното решение. Насрещната страна Ш. Р. Р., редовно уведомена, не е депозирала писмен отговор. 2/ Касационна жалба от Ш. Р. Р. срещу въззивното решение №938/03.07.2025 г. на Апелативен съд – София по в.гр.д. №846/2025 г. в частта, с която е отхвърлен иска на касатора срещу Прокуратурата на Република България за заплащане на разликата над 30 000 лв. до претендираните 120 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени в резултат на нарушено право на разглеждане и решаване в разумен срок на сл. д. № 1/ 1991 г., впоследствие преобразувано в сл. д. № 780-II/1998 г. на ВОП - гр. София, а след това в ДП № II-048/1999 г. на ВОП – гр. София, за периода от образуването му през м. януари 1991 г. до датата на предявяване на иска, ведно със законната лихва върху главницата считано от 02.01.2024 г. до окончателното плащане, както и за присъждане на законната лихва за периода от 29.12.2020 г. до 02.01.2024 г. В жалбата са изложени доводи за неправилност и необоснованост на оспореното решение, 1 постановено в противоречие с материалния закон и при нарушение на процесуалните правила. Насрещната страна Прокуратурата на Република България, редовно уведомена, не е депозирала писмен отговор. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационните жалби са допустими. Подадени са в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговарят на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложени са и изложения по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Апелативен съд – София потвърдил решението на първостепенния Софийски градски съд, с което Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на Ш. Р. Р., лично и в качеството на наследник на Ш. Ю. Р. (поч. 10.05.2003 г.) сумата 30 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени в резултат на нарушено право на разглеждане и решаване в разумен срок на сл. д. № 1/ 1991 г., впоследствие преобразувано в сл. д. № 780-II/1998 г. на ВОП – гр. София, а след това в ДП № II-048/1999 г. на ВОП – гр. София, за периода от образуването му през м. януари 1991 г. до датата на предявяване на иска, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на иска – 02.01.2024 г. Със същото искът е отхвърлен до пълния му предявен размер от 120 000 лв., ведно със законната лихва върху сумата, считано от подаване на исковата молба – 02.01.2024 г. до окончателното плащане, както и за законната лихва за периода от 29.12.2020 г. до 02.01.2024 г. За да постанови този резултат, съдът приел, че по делото са надлежно установени следните факти: Ш. Ю. Р., починал на 10.05.2003 г., бил сред българските граждани, върху които била упражнена държавна принуда за насилствена промяна на имената им чрез репресия, лишаване от свобода и въдворяване в Б.. Констатирал, че във връзка с т.нар. „Възродителен процес“ било образувано следствено дело 1/1991 г., впоследствие преобразувано в сл. дело № 780-11/1998 г. по описа на ВОП – София, а след това ДП № 11 048/1999 г. по описа на ВОП – София. Производството по същото било прекратено с постановление от 31.05.2022 г. на ВОП – гр. София, отменено с влязло в сила определение от 22.12.2022 г. по ч.н.д. № 821/2022 г. на САС. Съдът установил, че преди прекратяването му, делото било внасяно два пъти в съда с обвинителни актове за извършени престъпления по чл. 387, ал. 2, вр. чл. 26, ал. 1, вр. чл.20, ал. 3 от НК, но било връщано за допълнително разследване, поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Посочил още, че образуваното през 1991 г. производство и към настоящия момент, след период от над 34 години, било висящо в досъдебна фаза. Въззивният съд установил, че Ш. Ю. Р. починал на 10.05.2003 г. и оставил за наследници по закон ищцата Ш. Р. Р. (съпруга) и неучастващите в производството лица Г. Ш. Т. (дъщеря) и С. Ш. Й. (син). След смъртта на Ш. Р., с молба от 29.12.2023 г. до ВОП София, всички наследници на Ш. Р., 2 направили искане да участват в производството по ДП №II-048/1999 г. по описа на ВОП. Въззивният съд кредитирал показанията на разпитания по делото свидетел И. Х. Я., от които приел за установено, че неговият вуйчо – ищецът Ш. Р. разбрал за процесното досъдебно производство (т.нар. „възродителен процес“) от други изселници през 1995 г. - 1996 г., след което започнал да се интересува от неговото движение. Приел, че ищцата (вуйна на свидетеля) членувала в сдружението, което изготвило искането до Прокуратурата и до Консулския отдел в И. по въпросите за възродителния процес. Констатирал, че Ш. Р. и членовете на неговото семейство очаквали да получат вътрешно удовлетворение и компенсация за теглилата си, а ищцата била притеснена, че делото продължавало толкова дълго, чувствала се неудобно, вдигала кръвно и се просълзявала, когато говорила за това. Въз основа на изложеното, съдът направил извод, че ищцата Ш. Р. била надлежно легитимирана да претендира вреди в качеството на наследник на своя съпруг – пострадал в наказателно производство и починал в хода на разследването (чл. 74, ал. 1 НПК). Приел, по аргумент от разпоредбата на чл.74, ал.2 НПК, че правото на пострадало лице по наследство възникнало от датата на смъртта на нейния съпруг – 10.05.2003 г. При обосноваване на този извод съдът се позовал на практиката на ЕСПЧ и ВКС и възприетото в нея разбиране, че лицата, встъпили в правата на наследодателя си, имат качеството на „непряко пострадал“ и са надлежно легитимирани да предявят претенция за нарушение на чл. 6 ЕКЗПЧОС. Посочил, че по този ред защита получават лицата, които макар и да не били страни в наказателното производство, били пряко и решаващо засегнати от неговата неразумна продължителност. В допълнение към изложеното съдът отбелязал, че ищцата имала право да претендира обезщетение от продължителността на производството и в лично качество, с оглед твърденията за извършени спрямо нея и семейството действия при злоупотреба с власт. Предвид установените по делото данни за образуване на процесното наказателно производство през 1991 г. и продължаващата му висящност в досъдебна фаза, към датата на постановяване на въззивното решение, повече от 34 години, въззивният съд направил извод за извършено и установено нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок по смисъла на чл. 6, пар. 1 от Конвенцията. Този факт обосновал извода му за наличие на предвидените в разпоредбата на чл.2б ЗОДОВ предпоставки за ангажиране отговорността на Прокуратурата. По отношение на размера на следващото се на ищцата обезщетение съдът посочил, че при определянето му съобразил следните обстоятелства: продължителността и предмета на производството; неговата фактическа и правна сложност; поведението на страните и на техните процесуални или законни представители; поведението на останалите участници в процеса и на компетентните органи; възрастта на пострадалия; размера на обезщетенията присъждани в аналогични случаи, като израз на общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на неимуществените вреди от един и същи вид. Позовал се на трайно установената съдебна практика и възприетата в същата оборима презумпция относно последиците от неразумната продължителност на правораздавателните производства. Въззивният съд приел, че от събраните по делото гласни доказателства били установени претърпените обичайни по интензитет негативни изживявания от ищцата и нейния наследодател породени, от извънредно дългото забавяне на наказателното производство и разглеждането му в досъдебна фаза. Отбелязал още, че продължителността на производството довела до изтичане на абсолютната давност за погасяване на наказателната отговорност за деянията, който факт предизвикал разочарование и обосновани притеснения у пострадалите, че виновните лица за извършените спрямо семейството на ищцата репресивни действия нямало да бъдат наказани. Посочил още, че по делото не били събрани доказателства ищцата или нейният съпруг да са препятствали развитието на наказателното производство. Съдът развил и съображения за липса на установени по делото вреди извън обичайните за подобни случаи отражения върху психическото и физическото здраве на засегнатите лица, поради което направил извод, че размерът на обезщетението следвало да бъде определен в размерите присъждани по сходните дела. С оглед на това и при съобразяване установения в правоприлагането ориентир спрямо идентична фактическа обстановка, въззивният съдебен състав заключил, че сумата от 30 000 лева била достатъчна да обезщети претърпените от ищцата вреди в лично качество (остойностени на сумата 20 000 лева) и като наследник на Ш. Р. (10 000 лева). Направил извод за неоснователност на иска до пълния му предявен размер от 120 000 лв. Основателността на главния иск, обусловила извода на въззивния съд за основателност и на акцесорната претенция за присъждане на законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба – 02.01.2024 г. Съдът направил извод за липса на основания за присъждане на обезщетението за забавено плащане за период предхождащ подаването на исковата молба. Развил съображения, че вземането по чл. 2б ЗОДОВ възниквало с признаване незаконността на акта, действието или бездействието на съответния орган. Приел, че преди установяване на елементите от фактическия състав на забавеното правосъдие, в нарочно съдебно производство, същият не бил завършен и лихви за забава не следвало да се присъждат за периода преди подаване на исковата молба. Касаторът Прокуратурта на Република България претендира допускане на касационното обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК по следните правни въпроси: Когато пострадалият от престъплението е разполагал с възможността да предяви иск за обезщетение за неимуществени вреди, които е претърпял от деликта пред граждански съд, който има компетентността да установи всички факти от значение за правото му, но не се е възползвал от нея, приложим ли е чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ във вр. с чл. 6, пар. 1 ЕКЗПЧОС. Навежда твърдение за разрешаването му в противоречие с практиката на ВКС в решение № 69/29.04.2020 г. по гр. д. № 3169/2019 г. на ІV г. о. Поставеният въпрос не е обусловил решаващите мотиви на въззивния съд в обжалваното решение и крайните му изводи за основателност на предявения иск, доколкото предмет на производството е иск за заплащане на обезщетение за вредите от неразумната продължителност на процесното досъдебно производство, а не за вредите от деликта. За пълнота на изложението следва да бъде посочено, че съгласно разясненията дадени в т. 1 на 4 ТР № 1/2022 г. на ОСГК на ВКС разпоредбата на чл. 2б ЗОДОВ защитава правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, независимо от вида производство (гражданско, административно или наказателно), като предвиденият в нея ред за защита ще бъде изключен само когато това право е вече осигурено в друга процедура, в това число и в тази по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. Трайно установена е съдебната практика, според която лицето встъпило като наследник на починала страна по делото, производството по което е продължило извън разумния срок, е както процесуално, така и материално-правно легитимирано да иска и да получи обезщетение по чл. 2б ЗОДОВ във вр. с чл. 6, пар. 1 ЕКЗПЧОС за цялата продължителност на забавеното производство. По този въпрос не е налице общата предпоставка за допускане на обжалването по чл.280, ал.1 ГПК. Вторият поставен в изложението на Прокуратурата на Република България въпрос касае „определянето на неимуществените вреди, което следва да се извърши след преценка на всички конкретно обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД“. Наведен е довод за разрешаването му от въззивния съд в противоречие разясненията в т. ІІ от ППВС № 4/1968 г., т. 3 и т. 11 от ТР № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, и с т. 19 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС. Същият е включен в предмета на спора и е от значение за резултата по делото. Предвид спецификите на касационното производство и обвързаността на съда от конкретно наведените от страната доводи, същият следва да се разглежда в рамките на посочените от страната оплаквания за допуснатите от въззивния съд нарушения при преценка на установените по делото факти, относими към определяне размера на присъденото обезщетение. В конкретния случай, са наведени доводи за: липса на мотиви относно наличието на причинно-следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди, както и причинна връзка между неимуществените вреди, изразяващи се в загуба на доверие, безсилие, безпомощност и вяра, поради ненаказването на виновниците за т. нар. „Възродителен процес“ с неприключилото в разумен срок наказателно производство; липса на обосновка на значението на всяко едно от относимите обстоятелства за определяне размера на обезщетението и не съобразяване на факта, че след упражнените спрямо наследодателя на ищцата репресии, той изградил живота си наново, създал семейство, реализирал се професионално, отгледал децата си и имал нормален приятелски кръг, поради което неразумната продължителност на производството не довела до влошаване на неговото физическо и психическо здраве. Трайно установена е практиката на ВКС (ТР № 1/2022 г. на ОСГК на ВКС, както и решение № 347 от 08.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2716/2025 г., III г. о., решение № 61 от 5.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 273/2024 г., III г. о., решение № 245 от 20.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1719/ 2025 г., IV г. о., решение № 241 от 20.12.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3717/2022 г., III г. о. и цитираните в тях съдебни актове), според която предмет на производството по чл. 2б ЗОДОВ във вр. с чл. 6, пар 1 от ЕКЗПЧОС са причинените вреди от забавена правораздавателна процедура. Разяснено е още, че в това производство не е необходимо да се доказват изрично обичайните, типични неимуществени вреди, които се търпят, когато съдебното (досъдебното) производство е продължило извън рамките на разумния срок, като 5 притеснения и безпокойство за неговото развитие и евентуален неблагоприятен изход, накърняване чувството за справедливост и на доверието в държавността поради забавата. Въззивното решение е постановено в съответствие с практиката на ВКС по приложение на разпоредбата на чл.52 ЗЗД. В същото съдът направил извод за наличие на причинна връзка между претърпените от ищцата неимуществени вреди, изразяващи се в загуба на вяра, доверие, изпитваното безсилие и безпомощност, поради ненаказването на виновните за т. нар. „Възродителен процес“ със забавата при воденето и разглеждането на процесното досъдебно производство, довело и до изтичане на абсолютната давност за преследване на извършените деяния. Въпросът е обусловен от несъгласието на страната с правните изводи в обжалваното решение, което не е основание за допускане на обжалването. Посочените в изложението обстоятелства (за изграждане на живота на наследодателя на ищцата след преживените репресии, създаване на семеен и приятелски кръг, професионалната му реализация и липса на здравословни и психически проблеми), са неотносими към предмета на производството по чл. 2б ЗОДОВ и подлежащите на изследване обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта при определяне на обезщетението за неимуществени вреди. По този въпрос не е налице соченото от страната основание за допускане на обжалването по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Касаторът Ш. Р. Р. прави искане за допускане на касационното обжалване в хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 т.2 и т. 3 ГПК. Твърди, че въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 222 от 15.03.2021 г. по гр. д. № 120/2020 г. на ІV г. о., решение № 272 от 27.01.2020 г. по гр. д. № 924/2019 г. на ІV г. о., решение № 306 от 22.10.2019 г. по гр. д. № 4482/2017 г. на ІV г. о., решение № 60242 от 13.01.2022 г. по гр. д. № 339/2021 г. на ІІІ г. о. по въпроса: „Какво е значението на процесуалното качество на страната по забавено дело по иск по чл. 2б ЗОДОВ за определяне размера и паричното остойностяване на справедливото обезщетение за неимуществените вреди от нарушението на чл. 6, пар. 1 ЕКЗПЧОС (разумен срок)? В частност, как се отчита продължителността на забавеното дело при определяне на паричния еквивалент на обезщетението?“. Доводите, с които обосновава поддържаното противоречие са за несправедливо занижаване на присъденото обезщетение спрямо средно аритметичните размери, прилагани от националните съдилища в аналогични случаи. Прави изчисления на база МРЗ за 2023 г., когато е предявен искът с твърдения, че за забавено към този момент производство за срок от 32 години, следва да се присъдят по две МРЗ за всяка година забавяне, или поне 49 920 лева. Навежда доводи, че извънредно дългата продължителност на производството, предполага завишаване размера на дължимите вреди над обичайния за подобен вид дела, като съдът не изложил мотиви и за значението на продължителността на делото, съответно как годините, месеците и дните се отразяват на паричното остойностяване на вредите. В условие на евентуалност поддържа, че касационното обжалване следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като е налице оскъдна правна уредба на исковете за обезщетение на вреди по чл.6, пар.1 от ЕКЗПЧОС (единствено в разпоредбата на чл.2б ЗОДОВ), а в законодателствата на други държави-членки на ЕС размерите на обезщетенията били обвързани с фиксирана сума на 6 година забавяне на делото. Твърди, че същата методика следвало да бъде въведена и при правоприлагането от българските съдилища. Не е налице твърдяното противоречие на въззивното решение с посочената от страната практика на ВКС. При определяне размера на следващото се на ищцата обезщетение въззивният съд е изложил мотиви за продължителността на срока на разглеждане на процесното досъдебно производство и начина, по който същото се отразило на ищцата и нейния наследодател. Съобразил е и обстоятелството, че ищцата претендира вреди като наследник по закон на своя наследодател и в лично качество след конституирането в производството. Въпросът е обоснован от несъгласието на касатора с размера на определеното обезщетение, което е оплакване подлежащо на разглеждане по същество на спора. Следва да бъде посочено още, че в нито един от цитираните съдебни актове не е възприет предложеният в изложението подход за определяне дължимото обезщетение – въз основа на твърдо установена методика и конкретна изначално определена сума, дължима за всяка година забава на производството, във връзка с което се претендират вреди по реда на чл. 2б ЗОДОВ. Напротив, в същите е прието, че размерът на обезщетението се определя с оглед общия критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД, глобално и за всички претърпени неимуществени вреди. Разяснено е, че съдът извършва преценката по вътрешно убеждение, въз основа на конкретните особености на всеки отделен случай и поради това тежестта на правнорелевантните факти и обстоятелства не са и не могат да бъдат изчерпателно посочени. Прието е още, че придържането към предварително посочени стойности по каквато и да било методика би накърнило въведения в закона принцип (решение № 347/08.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2716/2025 г., III г. о.). В същия смисъл са и задължителните разяснения в т. 2 към ТР № 1/2022 г. на ОСГК на ВКС, а въззивното решение е постановено в съответствие със същите. Поддържаното противоречие с цитираната практика на ВКС не се обосновава и по втората проведена линия на защита, а именно за несъответствие на определения размер на справедливото обезщетение спрямо обичайно присъждания за подобен вид дела. Нито едно от изброените от касатора решения не е постановено по иск за обезщетение на претърпените вреди от забавено правосъдие във връзка с разследването на престъпните деяния, извършени в хода на т. нар. „Възродителен процес“ в края на 80-те години на XX-ти век в Република България. В служебно известната на състава на съда практика на ВКС по идентични на разгледания казуси (част от която е решение № 667 от 08.11.2024 г. по гр. д. № 4616/2023 г., IV г. о. и посочените в него съдебни актове), присъжданите обезщетения, при липса на установени извънредни обстоятелства, кореспондират с определения на ищцата размер на обезщетението. Ето защо, по поставения въпрос не е налице соченото основание за допускане на обжалването по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Наличието на трайно установена и последователна съдебна практика, в това число и тълкувателна такава, изключва приложението на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Разпоредбата на чл.2б ЗОДОВ е ясна, по приложението е формирана и установена трайна практика на ВКС, която не се нуждае от изменение или осъвременяване. Методиката за изчисляване на обезщетението, на която се позовава страната, по аналогия на възприетите 7 разрешения в други правни системи на държави-членки на Европейския съюз, не може да бъде имплементирана в националния правов ред посредством каузално тълкуване по конкретен правен спор. Касаторът поставя и следния въпрос: „Имат ли значение вредите от престъплението, предмет на разследването по забавеното дело, при определяне на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 2б ЗОДОВ и какво е значението им?“. Твърди, че същият е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, а в условията на евентуалност е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото (чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК). Цитирана е практика на ВКС, обективирана в решение № 306/22.10.2019 г. по гр. д. № 4482/2017 г. на ІV г. о., решение №320/27.12.2016 г. по гр.д. №2403/2016 г. на ІV г.о., решение № 72/01.06.2022 г. по гр. д. № 4037/2021 г. на ІІІ г. о., решение № 30/07.05.2019 г. по гр. д. № 2125/ 2018 г. на IV г. о., решение № 119/14.02.2019 г. по гр. д. № 4104/ 2017 г. на III г. о. Развива съображения, че съгласно посочените съдебни актове, при определяне размера на обезщетението следва да бъдат взети предвид и причинените вреди от самите деяния, за които е водено процесното досъдебно производство, доколкото те съставляват неговия предмет и залог, безвъзвратно загубен вследствие на неразумната продължителност на производството. Позовава се и на практиката на ЕСПЧ по следните дела: Lechner и Hess срещу Австрия, решение от 23.04.1987 г., пар. 64; Martins Moreira срещу Португалия, решение от 26.10.1988 г., пар. 65-67; Schьth срещу Германия, решение от 28.06.2012 г., пар. 23-24; Apicella срещу Италия, решение от 10.11.2004 г., пар. 25; Камбуров срещу България, решение от 14.02.2008 г., пар. 87; Начев срещу България, решение от 21.12.2010 г., пар. 54, както и на решенията на ЕСПЧ по поредицата дела срещу Румъния, с които са установени нарушения на чл.3 от ЕКЗПЧОС. Излага и съображения, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, тъй като правната уредба на исковете за обезщетение за вреди от нарушение на чл.6, пар.1 от ЕКЗПЧОС е оскъдна и се съдържа единствено в чл.2б ЗОДОВ. Същата не отговаря на поставения въпрос за значението на загубата на предмета и залога на делото при изтичане на абсолютната давност по време на забавата на производството. Повдигнатият въпрос е обуславящ за изхода на делото, но не е разрешен в противоречие с формираната практика по приложение на закона. В посочените съдебни актове на касационната инстанция е прието, че доколкото принципът на справедливост изисква в най пълна степен да бъдат обезщетени всички претърпени вреди, при определяне на размера на обезщетението по чл. 2б ЗОДОВ, следва да се съобразят, освен релевантните за всяко увреждане обстоятелства, още: общата продължителност на производството и доколко тя се явява над „разумния“ срок предвид спецификите на конкретния казус; ангажираността на страната в съдебното производство; повлияло ли е и как воденото производство върху начина на живот на страната/жертвата; значението на делото за нея (в този смисъл може да е от значение и процесуалното качество на ищец/ответник, жалбоподател/ответник, трето лице), вкл. видът и размерът на спорния имуществен интерес, предмет на забавеното производство; добросъвестността на увредения. Разяснено е, че с оглед спецификата в предмета на производството (неговия залог), то е възможно в някои случаи да е налице и 8 пряка причинно-следствена връзка с определен вид увреждане, съответно неговия размер, каквато връзка например е налице при лихвоносните задължения. Тази практика е конкретен израз на разясненията по смисъла на цитираните решения на ЕСПЧ и приетото в тях, че при изчисляване на неимуществените вреди от нарушение на чл. 6, пар. 1 ЕКЗПЧОС следва да бъде отчетена и загубата на възможности за защита на определени права, която загуба се дължи именно на забавянето на производството. Въззивното решение е постановено в съответствие с дадените разрешения. При формулиране на въпроса и опита да обоснове наличие на хипотезата по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касаторът не съобразил обстоятелството, че забавеното досъдебно производство, понастоящем заведено под № II-048/1999 г. по описа на ВОП – гр. София, няма за предмет установяване и обезщетяване на вредите от извършените спрямо ищцата и нейния наследодател деяния. Такъв иск пострадалите са могли да предявят независимо от развитието на досъдебното производство и с това да постигнат спиране на погасителната давност за вземането, поради което невъзможността за получаване на обезщетение за тези вреди не е резултат единствено от неразумната продължителност на процесното разследване. Следва да бъде отбелязано още, че залогът на досъдебното производство е разкриване факта на извършено/ни престъпление/ния и подвеждането на техните извършители под наказателна отговорност. Неимуществените вреди, понЕ.и от първоначалния ищец от действията на държавни органи във връзка с „възродителния процес“ не са предмет на настоящото производство, доколкото такъв иск не е предявен. Подлежащите на обезвреда вреди, предмет на иска, произтичат от различен юридически факт – неспазване на разумния срок за разглеждане на конкретното наказателно дело и същият защитава различно субективно право на увреденото лице. В този смисъл са и мотивите на решение № 50030/09.02.2023 г. по гр.д. № 785/2022 г. на ВКС, ІV г.о. По този въпрос не е налице соченото от страната основание за допускане на обжалването по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Не е налице и соченото основание по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като въззивното решение е постановен в съответствие с посочената от страната практика на ЕСПЧ, в която са възприети същите принципни разрешения, но при различна фактическа обстановка в сравнение с тази предмет на разглеждания спор. Както беше посочено по-горе, разпоредбата на чл.2б ЗОДОВ е ясна, по приложението е формирана трайно установена практика на касационната инстанция, както и практика на ЕСПЧ съобразявана от националните съдилища при разглеждане на предявените по този ред искове, поради което не е налице основание за допускане на обжалването и в хипотезата на чл.280, ал.1, т. 3 ГПК. Във връзка с този въпрос жалбоподателката прави препратка към разпоредбите на Директива 2012/29/ЕС от 25.10.2012 г. за установяване на минимални стандарти за правата, подкрепата и защитата на жертви от престъпления и за замяна на Рамково решение 2001/220/ПВР на Съвета, Директива 2004/80/ЕО от 29.04.2004 г. относно обезщетението на жертвите от престъпления, както и към чл. 82, пар. 2 ДФЕС, който предвижда установяването на минимални правила, приложими в държавите-членки, за улесняване на 9 взаимното признаване на присъдите и съдебните решения, както и на полицейското и съдебното сътрудничество по наказателноправни въпроси с трансгранично измерение. Излага, че въпросът за защитата на жертвите от престъпления несъмнено попада в приложното поле на правото на ЕС и прави извод за приложимост към съдебните спорове във връзка с техните права на разпоредбите на ХОПЕС. С тези аргументи отправя искане за допускане на касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 и отправяне на преюдициално запитване до СЕС за изясняване на въпросите „дали разпоредбите на чл. 47 ХОПЕС и чл. 16 от Директива 2012/29 допускат национална съдебна практика като разглежданата, според която обезщетението за бавенето на делото не включва обезщетяване на загубата на залога на делото и се отрича калкулиране в обезщетението по чл. 2б ЗОДОВ на загубата на възможности“. Съгласно разпоредбите на чл. 629 и сл. ГПК и чл. 267, пар. 3 ДФЕС, както и трайно установената практика на СЕС (решения по дела № № С-797/21, C‑181/21 и C‑269/21), за да бъде отправено преюдициално запитване е необходимо поставените въпроси да са свързани с тълкуване на определена разпоредба от правото на Европейския съюз, което е необходимо за разрешаване на конкретния спор по делото. Т. е. между спора в главното производство и разпоредбите от правото на Съюза, чието тълкуване се иска, трябва да има такава връзка, че това тълкуване да е обективно необходимо за акта, който трябва да бъде постановен от запитващата юрисдикция, в противен случай преюдициалното запитване е недопустимо. Освен това е необходимо правилното прилагане на правото на ЕС да не е очевидно и да поражда основателни съмнения относно начина, по който трябва да бъде тълкувано (решение от 06.10.1982г. по дело 283/81, CILFIT v. Italian Ministry of Health). На формулирания от страната въпрос е даден положителен отговор във вече установената национална и европейска практика. Причината за несъобразяване на претърпените вреди във връзка с престъпленията, за които е водено забавеното производство, не е обстоятелството, че същите са изначално изключени от преценката при определяне размера на обезщетението, а с оглед на обстоятелството, че в конкретния случай тези вреди изобщо не са били въведени като предмет на неприключилото в разумен срок производството. По посочените по-горе съображения въпросът се явява некоректно поставен в контекста на фактическа и правна рамка, каквато не съответства на установената по делото. Изложеното обосновава извод за липса на изискуемите се позитивни основания за отправяне на запитването и за наличие на абсолютни пречки за допускането му. Неотносимостта на въпроса към предмета на спора обосновава извод и за липса на основание за допускане на обжалването по него по реда на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Следващият формулиран в изложението въпрос е повдигнат в приложното поле на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – „Как се прилага и отчита критерият за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД относно изискването за сходно разрешаване на аналогични случаи и съобразяване на практиката в сходни хипотези, като израз на общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на сходни неимуществени вреди от един и същ вид източник?“. Посочени са многобройни актове на ВКС, както следва: решение по гр. д. № 4037/2021, III г. о.; определение по гр.д. 10 №3607/2021, IV г. о.; определение по гр. д. №3509/2021, IV г. о.; определение по гр.д. №3595/2021 г., III г. о.; решение по в.гр.д. №55/2021 г. на Апелативен съд – Варна; решение по в.гр.д. №119/2021 г. на Апелативен съд – Варна и определение по гр.д. №3595/2021 г. на ВКС; определение по гр.д. №3839/2022 г. на ВКС, IV г. о.; определение по гр.д. № 4566/2022 г. на ВКС, IV г. о.; решение по гр.д. № 4210/2021 г. на ВКС, IV г. о.; определение по гр.д. №986/2023 г. на ВКС, III г. о.; решение по гр.д. №1080/2022 г. на ВКС, IV г. о.; решение по гр.д. №1194/2023 г. на ВКС, III г. о.; решение по гр.д. №1838/2023 г. на ВКС, IV г. о.; решение по гр.д. №3020/2023 г. на ВКС, III г. о.; решение по в.гр.д. №3469/2022 г. на Апелативен съд – София, което с определение по гр.д. №5059/2023 г. на ВКС, III г. о. не е допуснато до касационно обжалване; решение по в.гр.д. №3302/2022 г. на Апелативен съд София, което с определение по гр.д. №4730/2023 г. на ВКС, III г. о. не е допуснато до касационно обжалване; решение по гр.д. №4306/2023 г. на ВКС; решение по гр.д. №4616/2023 г. на ВКС; решение по в.гр.д. №20/2023 г. на Апелативен съд – София, което с определение по гр.д. №2023/2024 г. на ВКС, III г. о. не е допуснато до касационно обжалване; решение по в.гр.д. №22/2023 г. на Апелативен съд – София, което с определение по гр.д. №3078/2024 г. на ВКС не е допуснато до касационно обжалване; решение по в.гр.д. №2752/2024 г. на Апелативен съд – София, което с определение по гр.д. №504/2025 г. на ВКС не е допуснато до касационно обжалване. Изложени са съображения, че според посочената практика определянето на дължимото обезщетение за пострадалите от същото забавено досъдебно производство било определено в размер на две минимални работни заплати към датата на предявяване на иска за всяка година от неговата продължителност. В противоречие със същата въззивният съд определил следващото се на ищцата обезщетение (от 30 000 лева) без да съобрази обстоятелството, че искът бил предявен 2-3 години по-късно от исковете по изброените решения; не отчел нарасналата продължителност на производството, както и икономическата обстановка в страната, и инфлацията в периода 2019 - 2023 година. В посочените от страната решения по чл. 290 ГПК (по гр. д. № 4037/2021, III г. о.; гр.д. № 4210/2021 г., IV г. о.; гр.д. №1080/2022 г., IV г. о.; гр.д. №1194/2023 г., ІІІ г.о.; гр.д. №1838/2023 г., IV г.о.; гр. д. № 3020/2023 г., ІІІ г.о.; гр.д. №4306/2023 г., ІV г.о. гр.д. №4616/2023 г., ІV г.о.) при определяне размерите на обезщетенията за претърпените от пострадалите страни вреди от забавеното разглеждане на процесното досъдебно производство, съдилищата са приложили въведения с нормата на чл.52 ЗЗД принцип на справедливостта, при съобразяване на конкретно установените обстоятелства и прилагане на утвърдените и относими към предмета на спора критерии. В същите не е бил възприет посочения от касатора подход за съизмеряване на дължимото обезщетение с фиксирана сума (две минимални работни заплати) за всяка изтекла година, в която производството било забавено. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд съобразил характера и интензитета на причиненото на ищцата увреждане, претърпените емоционални, психически страдания и дискомфорт за целия период на производството. Действително, в същото въззивният съд не посочил изрично каква е била икономическата обстановка в страната към датата на увреждането, но този пропуск не се е отразил на крайния му извод за 11 размера на следващото се на касатора обезщетение, необходимо и достатъчно за обезвреда на търпените неимуществени вреди, нито същото е определено в неразумно нисък размер, с оглед стандарта на живот в страната към момента на увреждането. Същевременно, самата страна не е посочила съдебна практика, в която идентични на разгледания казус, вкл. относно момента, към който се определя размера на обезщетението, при база съществуващи обществено-икономически условия в страната, да са били разрешени по различен начин. В посочените съдебни актове, при идентичен източник на вредите (забавянето на едно и също досъдебно производство, в което всеки от ищците има статут на пострадало лице), размерът на обезщетението е бил определен в сходни граници. Разликата в посочената от страната продължителност на производството (2 години) в сравнение с част от посочените актове не е достатъчна да обуслови наличие на хипотезата на чл. 280, ал. 1 т. 1 ГПК, тъй като изискването за сходно разрешаване на аналогични случаи е нарушено, когато размерите на присъдените обезщетения се различават драстично помежду си, без да се констатират съответни различния в установените по разглежданите правни спорове факти. При постановяване на решението въззивният съд съобразил липсата на данни по делото за съществено отражение на бавното развитие на досъдебното производство върху психиката и начина на живот на ищцата и нейния наследодател, както и поведението им по време на водене и разглеждане на производството. Настоящият състав не установи противоречиво разрешаване на повдигнатия въпрос за значението на обществените критерии за справедливост по чл. 52 ЗЗД, поради което по поставения въпрос не е налице соченото основание за допускане на обжалването по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. За пълнота на изложението следва да бъде посочено, че цитираните от касатора определения на ВКС по реда на чл.288 ГПК, както и решенията на апелативните съдилища не са съдебна практика по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК (т.2 от ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). Касаторът поставя и въпросът: „Как се определя справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 2б ЗОДОВ и кои обстоятелства следва да отчете съдът при определянето му?“. Навежда твърдения за противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС в решение № 306/22.10.2019 г. по гр. д. № 4482/2017 г. на ІV г. о.; решение № 320/27.12.2016 г. по гр. д. № 2403/2016 г. на ІV г. о.; решение № 19/23.07.2019 г. по гр. д. № 2026/2018 г. на ІІІ г. о.; решение № 11/27.01.2014 г. по гр. д. № 3684/2013 г. на ІІІ г. о.; решение № 130/13.04.2011 г. по гр. д. № 951/2010 г. на ІІІ г. о.; решение № 272/27.01.2020 г. по гр. д. № 924/2019 г. на ІV г. о.; решение № 222/15.03.2021 г. по гр. д. № 120/ 2020 г. на ІV г. о.; решение № 60242/13.01.2022 г. по гр. д. № 339/2021 г. на ІІІ г. о. Оплакванията, с които обосновава противоречието са за неотчитане на: дългата продължителност на делото надвишаваща разумния срок; липсата на ефективни вътрешноправни средства за ускоряване на делото; залогът лично за ищеца; изтеклата давност, която осуетява възможността за търсене на вреди от извършителите; целенасоченото бавене на делото от прокуратурата; спиране на делото въз основа на несъществуващи обстоятелства; задължението на държавата да проведе ефективно разследване; бездействието на длъжностните лица и прокуратурата; изпращането на лишени от смисъл съдебни поръчки; липсата на достъп до материалите по делото; предубедеността 12 качество на пострадал и на прокурора; възрастта на ищцата – 85 години; двойното наследник; жизнения стандарт и промените в икономическите условия. При постановяване на обжалваното решение съдът се е произнесъл по наведените с въззивната жалба възражения и е обосновал изводите си относно правнорелевантните обстоятелства от значение за преценката му по чл. 52 ЗЗД, в съответствие с установените в посочената практика на ВКС стандарти. Отчел посочените от страната и установени конкретни обстоятелства относно: продължителността на производството, липсата на ефективни вътрешноправни средства за ускоряване на делото, нарушението на задължението за провеждане на ефективно разследване, както и значението на залога на конкретното производство за ищцата, по отношение на който страната е поставила и конкретни въпроси, обсъдени по-горе. Съдът не установил „целенасочено бавене на делото от прокуратурата“, „спирането му на несъществуващи обстоятелства“, „лишени от смисъл съдебни поръчки“ и „предубеденост на прокурора“, поради което същите не са обуславящи правните му изводи и не са относими към преценката по чл. 52 ЗЗД. Съдът съобразил и останалите посочени в изложението обстоятелства – възрастта на ищцата - 85 години, двойното качество на пострадал и наследник, жизнения стандарт и промените в икономическите условия, като постановеното решение е израз на неговата преценка по вътрешно убеждение относно тяхното значение. Несъгласието на касатора с достигнатите правни изводи и защитната му теза, основана на различното тълкуване на събраните по делото доказателства, сами по себе си не могат да обосноват наличие на допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване по поставения въпрос. Наведените оплаквания по естеството си представляват възражения по същество на спора, подлежащи на разглеждане при проверка на обжалвания съдебен акт в производството по чл. 290 ГПК и по тяхната обоснованост касационната инстанция не може да се произнася в хода на настоящата процедура по предварителна селекция на касационните жалби. В този смисъл са и разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Основанията за допускане на касационно обжалване са различни от тези по чл. 281 ГПК. Последният поставен въпрос е: „От коя дата се дължи законната лихва за забава за вземането за обезщетение за неимуществени вреди по чл. 2б ЗОДОВ във вр. чл. 6, пар. 1 ЕКЗПЧОС?“. Твърди се, че същият е разрешен от въззивния съд в противоречие с решение № 107/29.07.2021 г. на ВКС по гр. д. № 5914/2015 г. на ІV г. о.; определение № 122/14.02.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3564/2019 г. на ІІІ г. о.; решение № 672/12.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3020/2023 г., III г. о.; решение № 260071/13.05.2021 г. по в. гр. д. № 55/2021 г. на Апелативен съд – Варна; решение № 20/28.05.2021 г. по в. гр. д. № 119/2021 г. на Апелативен съд Варна; решение № 1092/25.07.2022 г. по в. гр. д. № 598/ 2022 г. на Апелативен съд – София и решение № 1075/19.07.2022 г. по в. гр. д. № 1095/2022 г. на Апелативен съд – София. Направено е позоваване и на определения постановени по частни наказателни дела на Софийски градски съд, както и решение на Районен съд – София. В условията на евентуалност се претендира допускане на касационното обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – за осигуряване точното и еднакво прилагане на закона и за развитието на 13 правото. Предмет на предявения иск е заплащане на обезщетение при условията на продължаващ деликт, чийто фактически състав не е завършен към датата на подаване на исковата молба предвид установената продължаваща висящност на забавеното производство към датата на приключване на устните състезания пред въззивната инстанция). Следователно, въпросът за началната дата, от която се дължи лихва за забава е разрешим при съобразяване постановките на решение № 276 от 05.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1971/2025 г., IV г. о. и цитираните в него решение № 73 от 02.06.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4038/ 2021 г., III г. о., решение № 87 от 08.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1088/2023 г., III г. о., решение № 50031 от 22.02.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1077/2022 г., IV г. о., решение № 50030 от 09.02.2023 г. на ВКС по гр. д. № 785/2022 г., IV г. о., решение № 440 от 11.07.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2931/2024 г., IV г.о. Съгласно приетото в тях, когато забавеното производство по смисъла на чл. 6, пар. 1 ЕКЗПЧОС не е приключило, началният момент на законната лихва за вземането по чл. 2б ЗОДОВ се свързва с датата на подаване на исковата молба, доколкото забавата, обуславяща възникването на правото на мораторна лихва, не може да настъпи преди изтичането на целия период, за който се дължи главното парично вземане. Произнасянето на въззивния съд е в съответствие с посочените разрешения. Мотивите на съда, макар и непрецизни, не противоречат с дадените в установената практика на касационната инстанция разрешения. Решение № 107 от 29.07.2021 г. на ВКС по гр. д. № 5914/2015 г. на ІV г. о. и, на което се позовава касатора, е неотносимо като постановено в различна хипотеза, а именно на приключило съдебно производство, чието разглеждане е прието, че не е протекло в разумен срок. Поради това и в него за начало на забавата е възприета датата на осъществяване на фактическия състав на непозволеното увреждане тази на приключване на производството с решение на съда. Както беше посочено по-горе, цитираното от страната определение по чл.288 ГПК не представлява относима практика за преценката по чл. 280 ГПК. Такава са единствено тълкувателните решения и постановления на ВС и ВКС, както и актовете по чл. 290, съответно чл. 274, ал. 3 ГПК, в които се възприема конкретно разрешение на поставен правен въпрос. По същите съображения неотносими са и решение № 672 от 12.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3020/2023 г., III г. о., постановено в производство по чл. 247, ал. 1 ГПК, определенията постановени по частни наказателни дела, както и актовете на апелативните съдилища. По поставения въпрос не са налице сочените от страната основания за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1, т.2 и т.3 ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл. 280, ал. 2 от ГПК. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение,