Определение № 60377 от 25.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2614/2021 г.

Производството е по чл. 274, ал.3, т.1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на А. Н. Н. и М. П. Н. /конституирани на основание чл.227 ГПК на мястото на ищеца Н. П. Н., починал на 20.01.2021 г./, чрез адв. А. Д. против определение № 260431/16.02.2021 г., постановено от Окръжен съд Пловдив в частта, с която е потвърдено определение № 263113/11.11.2020 г., постановено по гр.д. № 2465/2019 г. по описа на Пловдивския районен съд, с което на основание чл.129, ал.3 ГПК е върната искова молба с вх. № 9903/11.02.2019 г. и е прекратено производството по предявения от Н. П. Н. против В. Т. Й. иск за недействителност (нищожност/ унищожаемост) на пълномощно рег. № ..../..... г. и рег. № ..../..... г., том I, акт № .... на нотариус Т. К., рег. № ..... Жалбоподателите поддържат, че обжалваното определение е неправилно, необосновано и постановено при допуснати процесуални нарушения. Твърди се, че изложеното в обстоятелствената част на исковата молба и молбата-уточнение по отношение на иска за недействителност на процесното пълномощно, чрез което ответницата е прехвърлила на себе си недвижими имоти на упълномощителката, а именно, че към момента на подписване на пълномощното последната е била в напреднала възраст – 90 години, утежнено здравословно и ментално състояние /прекаран исхемичен инсулт, мозъчен инфаркт с охлузия на церебралните артерии/, занижени интелектуални възможности, обуславящи лесна внушаемост и податливост, са способствали за изграждането на неверни представи относно предмета и последиците от подписване на пълномощното, т.е. до умишленото й въвеждане в заблуждение от ответницата, очертават фактическия състав на измамата по смисъла на чл.29, ал.1 ЗЗД по отношение на упълномощителната сделка. На следващо място се твърди, че са изложени и обстоятелства, че към момента на подписване на пълномощното, упълномощителката макар и да е била дееспособна, не е могла да разбира или ръководи действията си поради влошеното й психическо състояние, т.е. обстоятелства, очертаващи фактическия състав на чл.26, ал.2, изр.1, пр.3 ЗЗД – липса на съгласие. На последно място се твърди, че след представяне на препис от нотариалното дело, в което се съдържа процесното пълномощно, ищецът е навел и твърдение, че подписът на упълномощителката не е автентичен, което твърдение също сочи на нищожност на едностранната сделка поради липса на съгласие. В изложението на основанията се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 143 от 16.12.2019 г. по гр.д. № 2729/2018 г. на III г.о. на ВКС по следния материалноправен въпрос: Нищожно поради липса на съгласие или унищожаемо е пълномощно, подписано от дееспособно лице, ако то при подписването му е било в състояние на утежнено здравословно и ментално състояние и старческо слабоумие, поради което е било податливо на манипулации и внушения. На следващо място се иска допускане на касационно обжалване на въззивното определение в хипотезата на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Това основание се поддържа с доводи за допуснати процесуални нарушения, изразяващи се в игнориране на надлежно изложени от ищеца твърдения, че към момента на подписване на пълномощното, упълномощителката не е могла да разбира свойството и значението на действията си, както и че подписът, положен от нея е неавтентичен, които обстоятелства обуславят нищожност на пълномощното поради липса на съгласие. В срока за отговор насрещната страна – А. Й. С. поддържа, че не е налице, нито основанието на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, доколкото поставеният въпрос няма характер на правен такъв, тъй като въззивният съд не е давал изобщо разрешение по него, нито основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Отделно от това заявява и становище за неоснователност на доводите за неправилност на атакуваното определение. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на жалбоподателя в частната касационна жалба приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. С обжалваното определение, въззивният съд е потвърдил първоинстанционното определение в частта, с която на основание чл.129, ал.3 ГПК е върната исковата молба на Н. П. Н. срещу В. Т. Й. по иска за прогласяване на недействителността на упълномощителната сделка. За да потвърди определението на районния съд в тази му част, въззивният съд е приел, че в случая заявената с исковата молба претенция, няколкократно уточнявана от ищеца, е останала нередовна въпреки подробните и ясни указания на първоинстанционния съд, поради което съдът не би могъл да изпълни задължението си да даде правна квалификация на иска, с който ищецът цели да се прогласи за недействително процесното пълномощно. На основание чл.274, ал.3 вр. чл.280, ал.1 ГПК преди да пристъпи към разглеждане на частната касационна жалба по същество, ВКС се произнася дали са налице изчерпателно изброените от закона общо и допълнителни основания за допускането й до касационен контрол. Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение, като съображенията да това са следните: Според тълкуването, дадено в т.1 от ТР №1/2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правен въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното въззивно решение/определение е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело, т.е. въпросът трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното определение, като касационният съд не е задължен да го изведе от изложението или от касационната жалба, а може само да го уточни или конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение/определение. Формулираният в изложението въпрос няма характер на правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като той изобщо не е разрешаван от въззивния съд и не е обусловили решаващите му правни изводи в обжалваното определение. Въпросите, обусловили решаващата воля на въззивния съд са дали исковата молба е останала нередовна по смисъла на чл.127, ал.1, т.4 и т.5 ГПК въпреки молбите-уточнения, депозирани в изпълнение на разпорежданията на първоинстанционния съд за отстраняване на противоречията в обстоятелствената част и заявеното в петитума на исковата молба и съответно коректни и ясни ли се били указанията на съда до ищеца, дадени по реда на чл.129, ал.2 ГПК. Процесуалноправни въпроси в този смисъл не са поставени от жалбоподателите, поради което ВКС не може да допусне касационно обжалване по тях. Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.2 ГПК независимо от предпоставките по ал.1 съдебният акт се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. В конкретния случай въззивното определение е валидно и допустимо. Не се констатира и „очевидна неправилност“ на обжалваното определение по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. Това основание, което е самостоятелно и независимо от предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК е обосновано от жалбоподателите с твърдения за неправилност на изводите на въззивния съд по приложение на разпоредбите на чл.127, ал.1, т. 4 и т.5 и чл.129, ал.2 и ал.3 ГПК. Така изложените съображения в случая са за пороци на въззивното определение, обхванати от хипотезата на чл.281, т.3 ГПК, а основанието по чл.280, ал.2, предл. 3 ГПК предполага неправилността да е съществена до степен, че да може да се установи от съда несъмнено и единствено от съдържанието на съдебния акт, без да е необходимо да се преценяват съображенията на плоскостта на чл.281, т.3 ГПК. Очевидно неправилен ще бъде съдебния акт, постановен „contra legem“ до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл, както и когато е постановен „extra legem“, т.е. когато съдът е постановил акта си въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. Като очевидно неправилен по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивния съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК. В конкретния случай не се установяват хипотезите на квалифицирана форма на неправилност на съдебния акт - законът да е приложен в неговия обратен, противоположен от вложения от законодателя смисъл, или делото да е решено въз основа на несъществуваща или отменена правна норма, или въззивният съдебен акт да е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, т.е. не е налице основание за допускане на обжалването по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК. Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че не са налице релевираните от жалбоподателите основание по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, предл.3 ГПК, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното определение. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,